Димитър Златев

Вече втора нощ Запрян Горов не можеше да заспи. Беше в някакво полусънно състояние - тревожни мисли не му даваха да заспи, а изпаднеше ли в кратък унес, остра болка го стряскаше. Спомени като морски талази заливаха безвремието, но тъкмо светъл прилив му донасяше кратко облекчение, бързо го връхлиташе вълна от кошмари и всичко се срутваше в някаква бездна. На моменти се избистряха познати образи, изпълваха го с умиление, но от мрака неканени се надигаха образи на подлеци, насилници и изверги, смазвайки надеждите му и вярата в човещината. И пак час след час - кошмарна върволица! Устата му беше пресъхнала, спазми се надигаха откъм стомаха, но той не ги осъзнаваше като глад, а на мястото на строшените при побоя зъбни протези се бяха напластили кървави налепи, та изобщо не помисляше за храна. През отворената врата отекваха стоновете на жена му, също премляна от бой и страх. Запрян усети някакво просветление и можа само да простене:
- Защо, о, Господи? За какъв грях ме наказваш? - И нататък без думи продължи мисълта си: Или щом си допуснал да разпънат твоя невинен син, едва ли ще се трогнеш за мене и моя нещастен народ… Ама какъв народ да закриля, щом и жертвите, и насилниците са все от един корен!…
Отдъхна от мъчителните въпроси и се опита да възстанови подробности от сполетелия го погром.
Преди месец пред къщата им спря черен джип и двама яки мъжкари уж добронамерено го заразпитваха за зет му Миро. Накрая с променен тон наредиха: Кажи му, че ще го чакаме още десет дни. Не се ли яви - той знае къде - жална му майка!…
След два дни Миро се завърна посред нощ, промъкна се тихо като крадец и му предадоха заръката. Той видимо се уплаши, но с насилена бодрост рече: „Ще ми хванат цървулите…” На другия ден доведе двама майстори , които зазидаха прозорците и вратата на магазина към улицата; друг с електрожен укрепи желязната врата в оградата; демонтира бравата й, та вече можеше да се отваря само отвътре. На следващата нощ зетят им нареди да не отварят на непознати и да отговарят, че не знаят къде е със семейството си. Качиха се на колата и ги оставиха премалели от страх и тревога…
На единадесетия ден дойде второ предупреждение: на мериха едрия вълкодав Рекс отровен…
Следващите дни уплахата сковаваше устата им, та се движеха като сенки и разговаряха шепнешком. Навремени си даваха кураж, че нищо няма да им се случи, защото са невинни, но това траеше кратко. И така, до миналата нощ, когато вратата изскочи от пантите, пльосна на пода и ги накара да скочат сънени. Трима мъже, с чорап на главите, ги връхлетяха, притиснаха ги на пода и само едно повтаряха: „Къде е Миро?” Напразно се оправдаваха с треперещи гласове, че нищо не знаят, че не се е връщал две седмици. Ония не хващаха вяра, нито отстъпваха: „Казвай, дъртак, че ще останеш без дъщеря и внуци!” Той облизваше напуканите си устни и само отговаряше: „Не знам. Нито къде е, ни за какво го търсите…” Накрая непознатите озверяха, смляха ги от бой, блъскаха главата му в пода до припадък… Когато взе да идва на себе си, ония вече ги нямаше, но и сам нямаше сили да стане, ни да извика за помощ.
Нататък се заредиха часовете на отчаяние и безразличие, после се завръщаха страхът и ужасът. Напразно се надяваха някой съсед да затропа на портата - сами се бяха изолирали от всички.
Когато отново падна нощ, малко се поразхлади, паметта му взе да се прояснява и изплуваха картини и лица от детството. Най-напред - сред гъските и магаретата край Марица и рошавата дружина из топлите вирове… Преврата на Девети септември посрещна с любопитство, както цялото село. После се записа в Търговската гимназия в града. Там осъзна симпатиите си към Земеделския съюз, негов кумир стана селския водач Александър Стамболийски… Когато беше в последния клас на гимназията, бяха казали на баща му да избира: или влиза в текезесето, или изключват сина му от гимназията. Така неговото семейство плати за средното му образование; така се циментира омразата му към комунистическата власт. Смяташе, че като отиде да следва в Свищов, ще се измъкне от местните дерибеи. По Дунава плаваха и австрийски параходи - все ще успее да се докопа до някой… Но не отиде по-далече от счетоводството на стопанството. Назначиха го, защото нямаха верни свои кадри, пък и за да го следят отблизо…
Ето и сега вижда като наяве онази фатална среща. - Повикаха го в партийния комитет. Там, освен секретаря - местен полуинтелигент - завари капитан от милицията и някакъв цивилен. Заразпитваха го за отношението му към „народната власт”. Докато Запрян с мъгляви приказки развиваше разбирането си за „народната демокрация”, насреща ехидно му се усмихваха. Накрая непознатият цивилен не издържа и избухна:
- Ти за идиоти ли ни смяташ бе, копеле кулашко?! Я чети какво си написал на своя вдъхновител-николапетковист! - И му тръсна неговото писмо, изпратено преди седмица.
Не му оставаше нищо друго, освен да се защити с думите:
- Нашата конституция ми дава свобода на политическите убеждения и съвестта.
- А нашата - прекъсна го офицерът - ни дава право да избием от главата ти всички антинародни брътвежи. Искал си да следваш в Свищов - от утре ще гледаш Дунава, но не от Свищов, а от Белене…
Остро главоболие удави в мрак видението му и той се отпусна безсилен…
За двете години в дунавския лагер не искаше да си спомня. Ако там не се крепяха духом един друг, едва ли щяха да издържат и по месец. Но сега, когато изплува от унеса, му се яви образът на лейтенант Цолов, изверг и мръсник по душа от влашките села край голямата река. С подигравки или псувни той гледаше да предизвика някой лагерник, след което така го налагаше с шиповат дрянов бастун, че после клетникът седмица лежеше в лазарета ни жив, ни умрял… Запрян си спомни една такава словесна самозащита, след което лекарят-лагерник едва го спаси. Всъщност не толкова лазаретът го спаси, колкото омразата и надеждата, че ще доживее края на злото… И пак разни случки и лица се размесиха в този спомен; пак болката и слабостта взеха връх… Чак след повече от час възкръснаха образи на хора, с които делеше тоягата и клисавия хляб. Опита се да се усмихне на добродушния бай Мето, тъй викаха на Методи от едно тракийско село, когото бяха изпратили тук за непремерени приказки по адрес на властта. Майстор беше тази бай Методи в градинарството; майстор беше и в двусмислените въпроси към надзирателите. А те все така с кисела усмивка му се заканваха: „Мето, Ме-то-о! Пак настъпваш края на тоягата, ама да видим кога ще нахраниш дунавските сомове…”
Година-две след освобождението от лагера мина през това село и се сети да потърси стария си побратим в теглото. Методи му се зарадва като на син, но и двамата не бяха забравили нареждането на лагерното началство , че споменат ли някъде нещо за Белене, втори път няма да се отърват. Разправи му бай Методи, че докато отсъствал от селото, го изключили от стопанството, без да му върнат нивите, та сега семейството се препитавало само от градината и широкия двор. Така си оставаше в мълчалива опозиция… Тогава се загледа в дъщеря му и след още две гостувания направиха скромна сватба. Не му се оставаше в родното село сред ония, които го тикнаха в лагера, та остана тукашен зет…
Мислите му прекъсна Кина, жена му, влязла с чаша айрян. Само с очи й даде знак, че не иска нищо и безсилен изви лице към стената; Кина го погледна нажалено, па се потътри обезсилена към кухнята.
Нищо не му се искаше. Дълголетният тормоз и яловите надежди накрая му бяха оставили само желанието да затвори очи и повече да не се събуди… Припомни си как през годините семейството, децата и работата му възвърнаха равновесието. Почти се убеди, че властта е непоклатима, та трябва вече да се примири и да изкарва хляба си като уж разкаял се някогашен враг. Един вид, мина в нелегалност пред съвестта си… Най-дълго се задържа като закупчик в градски промкомбинат. Беше старателен и вършеше услуги на началството, та сякаш бяха забравили черните страници от биографията му, макар че кадровикът зорко ги съхраняваше, пък и понякога му ги напомняше… И пак се заредиха спомени за раждането на децата, за смъртта на дядо Методи, чието място зае, за женитбата на дъщерята за военен авиомеханик…
Най-трайно спомените му се задържаха около промените през осемдесет и девета. Онези, които имаха зъб на властта, даже и заедно не са ги приели в партията, добиха кураж и мерак за власт. Тогава дойдоха при него с думите: „Ти, бай Запряне, най-много си претеглил. Ти си най-заслужил да поведеш опозицията!” Тогава се възроди душевно, макар че бе заприличал на стар каиш - охлузен, но жилав, готов още да тегли.
В първите кметски избори по-чевръстите го изместиха. Пращаха го делегат на всяка окръжна земеделска конференция, но от всяка се връщаше все по-разочарован. Водачите все се цепеха на нови крила и фракции, като блудстваха с имената на Стамболийски и Никола Петков. Всички мислеха за властта, а никой - за земята и земеделието. Надеждата му се сви в кръга на семейството - зетят напусна армията и се захвана с бизнес. Хвалеше се сред селяните, че с парите си от „трабанта” и от наследената майчина гарсониера, с предприемчивост и талант бързо върви нагоре. Тук отвори магазин, за да прикрие истинския си бизнес. Говореше с охота, че пътува по бизнес дела до Украйна и Албания, до Белгия и Полша. Взе да си идва с два мерцедеса - в единия - той с личния си шофьор, в другия - охраната. Бодигардовете, както Запрян разбра, че се наричат. Той така и не можа да си обясни откъде идват капиталите, които зетят въртеше. Кина веднъж беше дочула, че Миро завлякъл с пари разни познати, но двамата решиха, че това са клюки на завистници. Самочувствието на зетя непрекъснато растеше, самодоволство грееше на затлъстялото му лице и това не се харесваше на бившия концлагерист, но си мълчеше. И две-три години уж всичко вървеше по мед и масло - подновиха къщата, сториха удобна пристройка за старите, докато една вечер дъщеря му се примоли: „Татко, Миро трябва срочно да погаси един заем. Дай му сумата за два месеца и ще ти ги върнем”. Старо съмнение го прободе, но не отказа. На другия ден изтегли исканите пари и неволно пресметна с колко служебен и извънреден труд ги бе събрал, с колко парникови тунела за зеленчук.
Тогава тръгна назад със здравето и с целия си външен вид. Съселяните им завиждаха и страняха от тях, въпреки че ги привличаха с вересии в хранителния магазин. И никой не го попита какво му е на душата… Нали произволите на комунистите останаха назад, нали се даде простор на мечтаната частна инициатива, нали имаше свобода за партиите и по изборите? От ден на ден меракът му за работа се топеше и той признаваше пред себе си, че това не е само от възрастта. Зетят втори път му поиска заем, като го ошашави с големи приказки за едър бизнес и очаквани големи печалби, само за предишния заем забрави да каже нещо. И пак даде последните си спестявания, защото усещаше, че лодката потъва, а с нея и най-близките му хора. Запрян все по-често се замисляше за новата свобода и за новите нрави. И все повече горчилка и разочарования се трупаха в изстрадалата му душа. Но не намираше с кого да ги сподели и те като киселина разяждаха и мислите, и плътта му. Фаталният срив започна, когато мутрите за пръв път дойдоха да предупредят зет му. Тогава разбра, че зад разкрасената фасада на промените се крият вълчи инстинкти и в глутницата дебнат кого пръв да разкъсат…
Запрян вече не усещаше физическа болка, сякаш тялото му беше напълно отчуждено от душата. А душата, раздирана от спомени и въпроси, кървеше, страдаше както никога през дългия живот. И пак му се явяваха живите и мъртвите от Белене. Той ги питаше: И за какво бяха всичките страдания? Как запазихме надеждите си със стиснати зъби? Как устояхме на побоищата на надзирателите, за да ни довършат бандити, които мислехме за свои??? Една едра сълза набъбна в отеклото му око. През нея електрическата крушка се превърна в разкошен кристал. След малко светлината взе да отслабва, да потъмнява и полека угасна. А Запрян така и не разбра, че не електрическата крушка, че живата светлина в мозъка му най-сетне угасна.

***

На утрото, когато Кина се дотътри до леглото и сложи ръка на челото му, то беше студено и пожълтяло. Задуши я жално скимтене, нямаше сили да изплаче като на умряло. Пък и да извика - гласът й нямаше да прехвърли високата ограда и металната врата, която никой не можеше да отвори отвън. Погледна към телефона - и той беше замълчал от две недели, като че сам участник в кошмарния заговор.