ВОЙНИКЪТ
(балада)
В хлебородна и равна Украйна
Сабатиновка палела свещи
над гробове незнайни и знайни
и проливала сълзи горещи.
Красно цвете полюшвало в чашка
бистър спомен за люлчица бяла.
Руска майчица - майка юнашка
там - на прага - безсънно стояла.
И мъждукало в старите вени
плахо огънче трийсет години,
че най-малкият жив ще е милият -
някой ден бързо двора ще мине,
по стъклото почукал със пръсти,
ще повика, от сълзи задавен,
и, несварила да се прекръсти,
ще политне в ръцете му здрави.
Но един ден сърцето й спряло.
И на миглите легнал покоя.
Тя прибрала надеждата бяла
във цветец над могилата своя…
А край Харков - във болница стара
бил синът й отдавна-отдавна.
Той не помнел в кой полк е воювал
и мълчал упорито безимен.
Сякаш нощем дори не сънувал,
гледал мълком следите от щика
и сестрите ту тъжно, ту весело
го наричали просто Войника.
Всеки болен един ден си тръгвал,
оздравее ли - текла водата.
Само той неизменно оставал
като паметник жив на войната.
***
Стая болнична - клетка бинтована.
Цвят, поникнал в продупчена каска,
здраво пуска най-мъдрия корен.
За войника - ни корен, ни ласка.
Стая болнична - сиви халати,
а навън, сред жита изрусени
хляб за гладни пече знойно лято,
а душата измръзва студена…
Но надеждата майчина бдяла
и един ден се случило чудо -
паметта изведнъж оживяла -
тъй е трябвало, Боже, да бъде.
И след трийсетте мъртви години,
той не бил вече просто Войника -
Ростислав Кравчуков имал име!
Тъй при своите върнал се Ростик…
Приближили сестрите безмълвно
към човек белокос и разплакани
той ги зърнал.
Най-първо голямата -
тя на майка си много приличала.
Не разбрал той веднага измамата
и с „мамаша” към нея залитнал.
Дълго милвал човекът косите
и гальовно-синовно се взирал
на сестрицата-майка в очите…
Зашумяло от радост селцето,
гълъб върнал гласа на стрехата.
Затрептели звездички там, дето
висял креп за сина, за бащата.
Сабатиновка - мъничка гара -
във сърцето добро на Украйна!
Свети огън - човешката вяра -
и разлиства тя обич безкрайна.
Мила майчица! Тя не дочака,
но със нейната сила голяма
Тя - родината вечно ги чака,
убедена, че няма смърт. Няма!
1985 г.
