Анита Коларова

Читателю, реагирам спонтанно.
Може да звучи еретично, но големият недостатък на демокрацията у нас е свободата на словото: всеки може да те уличи в какви ли не грехове, да те обиди, да плюе в лицето ти, да ти спретне пикантен компромат. Да го съдиш?! Нужни са време, средства, нерви, добър адвокат, тъй като корупцията първо зае „непревземаемите пространства” на блюстителите на реда и правото - съдии, прокурори, висши магистрати. За кой ли път хората се увериха, че правосъдие няма и всичко е далавера. Ако противникът ти разполага с пари, ще наеме адвокат като прословутия Марковски и той ще го оправдае, а ти ще имаш „удоволствието” да платиш разноските по делото, без да те реабилитират. А може и да те осъдят да лежиш невинен. Така стоят нещата. Върна се времето на Алеко и четвърт век му се наслаждаваме.

Тъй наречената СВОБОДА НА СЛОВОТО развихря болното въображение на всякакви графомани и се роят поетични опуси, бетселъри и всякаква „художествена” литература.

Цензура има, макар и от друг сорт, но пък липсва автоцензура. Критици, къде сте? Как не се бунтува критичната ви природа срещу най-безобразното и неестетичното? И ако някой луд реши, че пише исторически епос, спукана й е работата на БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ.

Посегнах към книгата „Аз, Бенковски” заради неговата отдаденост на България, за която плати с отсечената си глава в Тетевенския балкан.

Авторът, Георги П. Ганчев, за мен е неизвестен. Очаквах вълнуващо четиво на родолюбец, но и тази книга се оказа писана за пари /те никнат като гъби след дъжд/, целяща да се развенчае железният характер на Бенковски, приносът му за националното ни освобождение и героят да бъде сведен до обикновен сластолюбец. От позицията на схващането, че „и те, нашите герои, са били хора”.

В романа Бенковски /чрез монолози/ сам прави равносметка на живота си, а там, където авторът решава, дава думата на неговия съветник и спътник Йордан, който му служи като секретар и записва мислите му.

Гвоздеят в романа е изпепеляващата любов на Бенковски към… две близначки: Иглика и Илинка. Да не кажете, че не ги разпознава, та затова… Иглика е заплашвана от сутеньор, циганина Хасан, че ще последва участта на Илинка, открадната и завлечена срещу съответна сума при турците, дори не в харем, а в една гора. Гаврата с нея - неспирна вакханалия на пияна върволица от скотове, е описана примитивно и порнографски, точно по модата да наричаме нещата с истинските им имена, за да не изглеждаме задръстени. Нали и това влиза в сметките на западните ни „приятели”?!

Става ясно, че любовната връзка на Войводата Бенковски към двете близначки е „гвоздеят” на романа. Тук е първата уязвима точка на „романа”. По молба на бащата на двете моми, с помощта на Бенковски е събрана сума, с която поруганото момиче е откупено от алчните за пари похитители.

По-нататък нещо не се връзва в образите на сестрите. Напълно непокътнатата Иглика подозрително активно притегля красивия войвода към гръдта си, целува го страстно и му предлага още при първата среща да я вземе за жена, а дотогава, когато минава край тяхното село Мухово, да се отбива и да се любят. Как да повярваш на тази прекалено разкрепостена българска девица от предосвобожденската епоха на строги нрави? Прилича на съвременна фолк певица, която преследва не революционер, а футболист. Но защо ли обиждам фолка?
И изведнъж съобразяваш, че си жертва на жълто четиво.

Следва втората уязвима точка. Между двете сестри започва „война” за Бенковски. Средствата на Илинка са повече от фриволни. А той е тъй любвеобилен и към двете!
Освободената с помощта на Бенковски чрез откуп Илинка, превърната в типична блудница, не се посвенява да му разкаже „сексуалните си патила” с отблъскващи подробности, като признава, че те дори й харесвали, защото била красива и страстна, създадена за любов. Нали в старите шлагери се пее „Аз живея за любов…” и „Какво от туй, че други ме целува?…”

Мъчителите й я били превърнали в жена, тя нетърпеливо чакала неспирните актове с похитителите си „възбудено и с готовност”. Това опит за психологически портрет по Фройд ли е, или евтин начин да се намерят повече купувачи, кандидати за ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ?

Но ето, че този „романист” с особен пиетет на ЦЕЛИ 40 СТРАНИЦИ предава разказа на „мъченицата”, разказ, пълен с нови и нови мръсотии и гадории, на който би завидяла и Силвия Чолева , а всеизвестните Чичолина или Емануела изглеждат като самата свенливост. И Бенковски слуша ли слуша, дори задава въпроси като как стана това или онова, без да му кипне, без да й затвори устата за скверните думи, за просташкия език на уличница, забравила какво е срам, без да изреве гръмогласно “Стига!” и да извади от силяха верните си пищови.

Не, това не е моят Бенковски. Бенковски е кибритлия.
Не, това не може да бъде роман за Бенковски.
Захвърлих този „роман”, без да го дочета.

Ще каже някой, че се правя на светица. Нищо подобно. Има си начини да изразиш и най-големия ужас, без да оскърбиш българската жена, както е направил този господин, автор и на други булевардни романчета.

Попрелистих накрая това „произведение на изкуството” и забелязах следното - за да не бъде обвинен, че е минал всяка граница, Георги Ганчев цитира използваната литература, както и американския журналист Макгахан, пристигнал у нас заради зверствата, посетил Батак, който също пише за масовите изнасилвания на жени и деца след потушаването на Априлското въстание. Кореспонденцията на Макгахан е обективна и потресаваща, той разговаря с много от жертвите, които срамежливо са се оплаквали, изживявайки като ужас трагедията си.

В заключение: ще се чувствам неудобно, ако без да искам съм направила реклама на тази безобразна книга, чийто автор е изглежда и неин издател, ако се съди по името на издателството.

Г. Ганчев. „Аз, Бенковски”. Издателска къща „ГАН”, София, 2008