КРАТУНА ЛИ Е, КАПА ЛИ Е…
Сакам да ти разкажем, да чуеш, ама да ме не записваш на листо, или на това, дека внуко, компютъро де, ич си го и не мисли, оти че се прелажеш да го покажеш некому, па да пойде из селото… пойде ли, спиранье нема… като силна вода е, ем силна, ем матна… че ме понесат… стой, та леле…
Дяволита и младолика, кака Фроса се чуди да ме покани ли вътре да си подумаме, навън ли да стоим, докато не е захладило. Решава, връцва се чевръсто и ми подхвърля през рамо.
А ме зачекай да изключим котлоно, па че седнеме тука, отпред, оня ден изнесохме пейката с дедото, че си подумаме, а бобо че го доварим довечерка… И без това фърлям тая вода… нали и тизе така, първата вода, пръдливата, я лискам, да не улази у назе, оти после се надварваме с бая ти Красе, он, па я, па па он…
Засмива се ситно-ситно, турила шепи на устата.
Без ченетата сам, разлабавия се, зъболекаро ги носи чак у градо да ги подлепват, та тия дни така я карам…
Кога се присети, кака Фроса крие беззъбата си усмивка, кога не, мяза на бебе с тая бела кожа и смеещи се, сини очета. Русите хора като нея, дребни и тънки и на стари години, често запазват опънато лице. А и от сой беше, нейната майка си отишла на оня свят бела, убава, като да не я бееме приготвили за земята, а за закъснело венчило…
Сядаме на пейката, под сълзите на лозата. Капва по някоя и върху нас. За здраве е, плаче сега, та да не съъне после, да роди и да отгледа.
Хм, не ще да е така, опитвам да уточня аз, природата й е такава.
Арно, и така може, ма мене баба ми Къта ми е разправяла - сълзи рони лозата и се умокря и уньетре, не е само вонка… така знам я. Ама ние за друго че сменяме приказка с тебе.
Ранна пролет е, слънцето не катери още високо небето, а така гледа по-надолу, и гледа и то да се прибере. Придърпваме якетата пред гърдите си, скръстваме ръце и разказът Фросин започва.
Бех зашла трийсетте, дружките се изпожения, брат ми, по-манечок, доведе снаа, две си отимаа, а я сам се запела… не, та не. Не кой да е. Отнапред си бех намислила, от маненка, сакам ка го сретнем, да го познаем, мойо човек е, да трепнем и он да трепне… и тогай какво Бог даде. А да го сретнем денеска, а до патта, а тая годин, а другата… Майка се стопи по мене, татко ми и он сос мака, ама я не и не. Арни ора беа моите, лека им пръст, арни та и повече, атър да ми не трошат, срам гълтат, гълтат, та се дават. На село, у по- старото време, премине ли, преседи ли момата, бива я за къро, по гората козите да гони и къщата траешком да върти. А при социализмо, у селото цех турия, за плетива, там работех. Що бееме жени, се текезесарки, колежки плетачки станааме… Колежки, колежки, ама у кревето колежки нема. Они дома легат с мажете и с децата си, а я се въртим сама и стискам очи, силно стискам да изцедим мъката, да ме отпущи, та белким заспим накрайо. Никогаж не съм била налета у снага, зер и майка ми беше такваа, ама отка започнах да преседевам, станах като вретено….И се уплаших. Нема по мене издуто ни отзад, ни отпред. Уравних се отгоре до доле, като плашило у бостан, клечки-нозе, клечки-раце, а по средата се веем, а ме дууна силнийо ветер, а ме отнесе. Оти плашилото е на колец забито, а я по земи стапам…
Така, така… Един ден брат ми Павел ме качи у колата, среда беше, като сега помним, да идеме да купиме телевизор, Опера, ти ги не знаеш… а, требе да ги знаеш, оти и ти не си ми толко млада…
Фросините очета ме стрелкат и двете прихваме.
Е, айде сега, срещам я аз, няма да си мерим годините. Знам я Операта, и на нас беше първият ни телевизор, в 63-та година го взехме… майка ми тъкмо се беше пенсионирала, все пред него седеше. Много обичаше киното, изведнъж се видя по-свободна, и като по поръчка, кино у дома. Е, не съвсем… кино силно казано. Ама я бяхме вързали с два внука, с три месеца разлика, та това кино си го гледаше, докато ги държеше на ръце… от двете страни, има снимка мамина с двамата.
Така, така. Ама де язе да думам. Купихме с брато телевизоро, остави ме при колата да пазим, а он да скочи до негов другар от казармата, да се видат за малко. И ойде, та се не виде. Мина се час, пойде втори, Павел се не враща. Я стоим права до колата, не улазим да седнем у нея, пазим отвонка, и телевизоро, и него пазим, да го мернем отраншко… И се косим, и нема що да сторим. Па пече едно слънце, ни сенкя над мене, ни шамия носим, нали сам у градо, шапки тогай не носехме ние, селските жени… Пече, потим се, стоим, че ми прилошее… Ка се присетих, ка ми дойде на ум… Отзад у колата имаше една кутия, празна кутия от тенджера, електрическа, бееме си купили, бързо да печеме, да не палиме се печката летоска. У нея Павел тураше негови си джунджурии за работата, механик беше. Изсипах сичко, обърнах кутията и я залупих на главата си. Ама смешно, кой ти гледа… Сенкя некаква…, сенкя си е , ако и да е жежко…
Представих си аз кака Фроса с кутията на главата, бай големи бяха тия тенджери, как ли се е крепяла… и едва сдържам смеха си.
Ама ти как с тая кутия, как я крепеше на главата си? Не се ли килваше?
Тц, отсече тя. Турих я сгодно. Наблизко дърво имаше, отърчах, откърших едно чатале, турих го на рамото и с горнийо край подпрех капата, кутията де. И па стоим брат дано се покаже.
Те тогай, баш тогай стана това, де го чеках толко годин. Иде каде мене един, я се извращам, зер сам много убава с тая… ама он спира кот мене и вика - моме, що е това на главата ти, кратуна ли е, капа ли е… Нема как, маанах кутията от главата, погледнах го и трепнах, трепнах, та се разтресох у мене си… Он беше, познах го.
Тоя, де го бех мислила и видувала, не наяве. Треперим я, кутията на главата и она се тресе, пот се лее на браздулици по лицето ми… Он се подсмиина, извади една кърпа, на карета, неговата сигур, и ми я подава. Избърши се, моме, вир вода стана…, а я бутам ръката му и гледам у земи. Добре ама, он па и некако ме пипна, и усетих, мале, усетих, дека и он трепка. Тебе лъга, мене истина, те кръст Божи! така беше. Ама па се завращам, гъглим, нечем ти кърпата, оди си по пато… що си се зазяпал у мене. Па да те погледам, много си хубава, и кратуната ти кратуна, посдсминуе се он, баш е като кратуна на плет, една над друга - две кратуни, тая отдоле, да не е за мене, късмет да ми е? Това ми и требеше. Потекоа по лицето ми - ред браздулици пот, ред сълзи… Стоим я насреща, стои он… и ръката му се подигна, маана кутията, избриса полека лицето ми с кърпата, с неговата кърпа.
И пойде оно. Брат ми се върна, види маж край мене, пита кой, що… Чух му името, Красен се каза, Красен Иванчев, от тука, от градо си е. Дожалело му за мене, стояла съм като Гюро Михайлов, ич божем го не знам тоя Гюро… Дожале ми за сестра ти… пък и с тая кутия на главата, рекох да се пошегувам с кратуната… кърпа й предложих… Брат ми сериозен, ние треба да пътуваме, айде, довиждане. Красен и он довиждане, ама рече още, може ли аз да ви погостувам на село, некой и друг ден, отпуска съм… и очите му се у мене, я уж нищо, а трепканьето у мене навонка че изскочи… Боже, молим те, он е, Боже, вервай ми, нека Павел го покани, молим те…
Кака Фроса спря. Тупна ме по ръката, дай да направа по едно кафе. Оно, приказките край немат, и ютре е ден.
Каква жена е тая Фроса, какво чудо природно. Останах навън сама, радвах се. И с радостта отнякъде слизаше над мене лека тъга, като утринна мъглица. Тъга по цветистия, нашенски диалект, тъга за речовитата кака Фроса, за игривата ирония, с която поднасяше своя живот. Като пиле с гарнитура от картофи и отгоре му перо от лебед, уцелен от немарлив, разглезен ловец.
Чух едно „ ихуу, оп, оп…” Към мен, като подрусваха ръченица леко и скокливо, идеха кака Фроса с бяла кърпа в ръка и бай Красен с подноса с кафетата. Вече край пейката, бай Красен взе бялата кърпа от жена си, метна я майсторски на лявата си ръка, с дясната ми подаде кафето и леко счупи кръста, заповядай, да ти е сладко! После се обърна към жена си, подаде и? нейната чаша, погали я по главата.
Ех, кратунке, моя кратунке… На плет турена, непотулена, мене дочакала и ми пристанала.
Кака Фроса го сбута, хм, пристанала, ка не, ти ми пристана, ем дотука се довлече… и пристана и домозет се навлече, навлек некой, приоданец с приоданец…
Смехът се разнесе, чак след като бай Красен се изправи.
Само гостенката може да оцени, рими са това, стихове за тебе редим…
Редиш ти, се си се уредил… и ти като менека вече…
В рими, песен ти… опитваше се да довърши бай Красен.
Знаеме, знаеме я тая песен, сека вечер ми я пееш.
Песен й редим на моята благоверна, а она… настояваше бай Красен.
Боже, Боже, усмири го тоя човек… Кратуните ютре требе да подреди на стоборо до градинчето, да ги набучи, та да плашат косовете, да не наклюват доматите… а он ги у рими тура, песни сос них реди… Боже, ка ме собра с тоя… стрелва го с ръка кака Фроса.
А сетне тихичко и мирно добавя, ка ме, Боже, благослови с мойо си човек… мене, Боже, с тая кратунка кратунчеста, стояла на стоборо, престояла, мене да се падне… Сполай ти, Боже, сполай ти!
Вдигна ръка бай Красен, намигна ми, и от пъпа до челото, на дясното рамо, на лявото рамо, се прекръсти, три пъти кръст, три пъти „Боже сохрани, сохрани, Боже кратунката кратунчеста, моята невеста…”
Кака Фроса го пустоса с ръка и тръгна да ме съпроводи до портата. На дървения стобор се белееше, сама саменичка, кратунка, от новите, още непреседяла, непожълтяла.
Те тая си я турам я, първом една, като менека, сама да поседи, па после че дойдат и другите. Красеновите.
