ЛЮБОВНА СРЕЩА
ЛЮБОВНА СРЕЩА
Бумти от радост печката и грее
от нея благодатна топлина.
Звездите чезнат. Утрото светлее
край хижата ни в дива планина.
Да можеше с теб тука да останем -
далеч от лудницата на града.
Да вдигнем любовта си като знаме
сред скитащите облачни стада.
И да забравим работата, риска
на борсата да се окажеш сам.
Какво ли друго могат да поискат
две влюбени души в света голям?
Часовникът звъни и ни подсеща,
че трябва да поемем към дома.
Така приключва всяка тайна среща:
с обидна проза… мълком… и с вина…
ДИЛЕМА
Случайно зърнах те на тротоара,
прегърнал непознатата жена.
Това бе явен знак за изневяра,
а гледах аз, прикрита отстрана.
Вървях след вас така до ресторанта.
Ръцете ви се милваха със страст.
Горях за мъст. Чертаех варианти
за мен, за теб, но вече не - за “нас”.
… Накрая се реших и ги последвах.
Усмивка нагласена: “Скъпи мой!…”
Безгрижно нещо почвам да беседвам
и виждам как се гърчи в ужас той.
Свирепа ревност надълбоко крия -
напразно се опитвам да прозра:
дали със погледи да я убия,
или завинаги да те презра…
РАЗДЯЛА
Удавена в мрака
седя и те чакам.
Минутите гаснат край мен.
Защо се забави?
Потъвам в забрава…
Показва се новият ден.
В самотната къща
недей се завръща.
Аз също поемам навън.
Не си ме обичал.
Не си ми се вричал.
Повярвай, било е насън…
ПАРИЖКА СТЕЛА*
Въздишките на вятъра
и пръстите немирни на дъжда
вълнуваха съня ми.
Какво се случваше навън
сред лабиринтите от мрак?
Там някой шепнеше познати дитирамби*
и пъпките се будеха като по даден знак.
До утрото декорът ще е променен във бяло
и аромат от цветовете ще пълзи навред.
Под топлите лъчи на слънцето изгряло
ще бръмне пчелна суетня за мед.
Така е всяка пролет. Идва ненадейно -
връхлита нощем като приливна вълна.
Напразно ще се питаме вълшебникът къде е
и ще навлизаме сред приказката на деня.
________________
*Стела - означава звезда от латинското “stella”.
*Дитирамб - тържествена песен, една от формите
на старогръцката хорова лирика.
ВЛЮБЕНИТЕ
Там, край старица сгърбена, беззъба,
на ъгъла на бляскав булевард,
Животът спря, угрижен и посърнал -
дете изгубено сред шумен град.
Тълпата бързаше в посоки разни,
готова да го стъпче със крака.
В сърцата пусти и в очите празни
бездушието беше тъжен факт.
Прокрадваше се страх в света измамен.
Миришеше на пот и на бензин.
Уж крачеха, допрели рамо в рамо,
но самотата беше властелин.
Народът бе безрадостен и тъжен,
сред битовизми тътреше нозе
и угнетено бе готов да лъже,
за да се пъхне в златния кафез.
Така било е векове безрадни…
Но влюбени преминаха оттам.
Незнайно как, без шум и без фанфари
на всички вдъхнаха от своя плам.
НЕОЧАКВАН ОБРАТ
Примря душата ми - като врабче,
влетяло сам-самичко в чужда стая.
Допреди час обвита беше в лед,
а как се размрази за миг, не зная.
Дали възпламениха я така
две топли думи: “много” и “обичам”?
Ръката ми е в твоята ръка
и чувствам как по нея ток потича.
И сякаш с розови съм очила.
Край нас човешкото море бушува:
върви и движи се на колела,
по спирките на приливи изплува.
И искам да извикам, че това
е щастието: редом с мене крачи.
От радост мога да се разрева
или като дете да заподскачам.
Но ти за двама ни проправяш път.
И ето, че понася ни трамваят.
Допреди малко бях на кръстопът.
Къде сега отивам с радост, зная.
КАЛИНКЕ-МАЛИНКЕ
Безмълвен приятел
в калинката малка открих.
Подобна на пламък
пълзеше по днешния стих.
Бях вложила чувство.
Тя с него ли литна натам?
Дали го хареса?
Надявам се, ала не знам.
От детството още
я молех: “Калинке, лети!
Къде е женихът
от моите тайни мечти?”
От пръста ми бързо
посоката сочеше тя.
Преследвах я дълго.
Животът така отлетя.
Макар помъдряла,
аз още я гледам с копнеж.
Разбужда в мен трепет,
сърцето отърсва от скреж.
Калинке-малинке,
събрала посоки безчет,
сега отведи ме
към моя единствен късмет.
