Ели Видева

***

Тази сбъркана луда любов
не прилича на гръм
посред буря.
И не е фойерверк,
озарил с ореол
на панелките сивите скули.
Тя е дълго горене, до жар.
И когато се свие на пепел,
тя ще буди с искри сетивата.
И е просто любов.
Като хляб и легло.
Като волния вятър.

***

Не тръгвай към мене
като към храм,
душата ми няма
купол и покрив.
Дъждът идва див
и свободен, и ням.
Снегът го застига
с представа за космос.
Ела като вятър -
развихрен и щур.
Отвей ме във дивите
обли балкани,
където ще струпаш
огнище за бури
от три стари тикли
и сечени камъни.
Дали ще останем?
Навярно това
не е на вселената
вечното питане.
Сега ме обичай,
когато зовът
на чувствата стига
сърдечния сплит.

***

Животът има вкус на див пелин
и мирис на разгонена вълчица.
Просветва с блясък ламаринен
и демонстрира силикон и трицепс.

Но е живот. И колкото да хапе,
и както да ме гледа под очи
ще му намигне слънце, смешна шапка
дъха на вятъра ще му скрои.

И аз ще спра горчилки да преглъщам
и през сърцето си небето ще погледна,
дори да носи облаци намръщени.
Ще го живея. Като за последно.

***

Тревата още е зелена,
а шарени листа я стелят.
Мъглата влиза във владение
на зимния въздушен шелф.

И корабът на есента
отблъсква зимните навеи,
които с бистра белота
земята плътно ще насеят.

А тя ще се съпротивлява
и още плод ще народи
и ще заспи едва тогава,
когато семе приюти.

***

Каквото имах - дадох
и сред нищите
съм празна като дъбова коруба.
Сега стоя вкопана
сред стърнищата
и дишам прахоляк и тъмна угар.

Очите ми са слепнали
пред пъзела
от хиляди невери и предателства.
Превръщам се
на диво цвете, зъзнещо
под громола на ураганен вятър,

където няма
да се скрие гълъб,
та нещо светло да предизвести.
Но пръстите ми
ще посеят жълъд.
И филиз от калта ще заблести.