Ирена Панкева

Визитната картичка на поета най-често съдържа следната информация: „Воймир Асенов е роден в град Петрич. Автор е на 18 (цифрата се увеличава - б.а. ) стихосбирки. Още първата му книга „Крепост”, 1969 г., е отличена с първа награда за поезия от литературния вестник „Пулс”. Следват други регионални и национални награди, между които за стихосбирката му „Поетичен олтар”, 1998 г., награда за поезия на Съюза на българските писатели, „Кукерски листник” - отличена от фондация „Земята и хората”, 2002 г. и др. Превеждан е на руски, английски, немски, френски, хинди и почти всички славянски езици. Работил е в литературни вестници и издателства. Беше член на Управителния съвет на СБП”. Такава биографична справка, почти една и съща, може да се прочете във всяка новоиздадена книга на поета.
Воймир Асенов не е естраден поет, не пише текстове за песни, не се афишира, около него не се шуми, не се провеждат агресивни и натрапчиви PR - стратегии. Затова (според мен) не е особено познат на масовия читател, ако изобщо така може да се нарече човекът, който чете поезия. Моята първа среща с него беше на страниците на в. „Труд” преди 7-8 години. Едва в условията на динамичните демократични промени успях да открия за себе си Воймир Асенов. Признавам, че дотогава не бях и чувала за него, въпреки че първата му стихосбирка е издадена през 60-те години на миналото столетие, само две години след моето раждане. Затова е естествено да го възприемам като творец от края на ХХ и началото на ХХI век.
Самият Воймир Асенов пък си спомня за суматохата около издаването на първата му стихосбирка „Крепост”: „В издателство „Народна младеж” книжката ми бе разписана за печат от поета Добри Жотев и запланувана за есента на 1964 година. Партийни игри и повели пратиха Добри Жотев за редактор във в. „Стършел” и книжката ми попадна в ръцете на заместниците му - тогава поети от Априлското ято - Александър Миланов и Благой Димитров. И те я спряха! Попитах по-късно Благото, с когото работихме заедно във в. „Литературен фронт”, - защо, а той искрено ми отговори, че имало интонации на резигнации и отчаяние, а пеньопеневският тон беше забранен за толериране. И това беше оценка! Първата ми стихосбирка „Крепост” излезе от печат през 1969 година и още тогава бе отличена с първата Национална награда „Владимир Башев”.
Но да се откъснем от тези отдавна отминали времена… Моето лично запознанство, на живо с Воймир Асенов, стана на 11.02.2005 г. в сградата на СБП на ул. „6-и септември” в София. Запомнила съм точната дата не за друго, а защото тогава ми подари книгата си „Блудният вятър” с посвещение: „Нека изворът на поезията ти никога да не пресъхва!”. Зачетох го този Вятър и той ме понесе като смерч из поетическите селения и видения на Воймир Асенов! Най-силно у него усетих самотата и болката, която тя поражда. И написах стихотворението „Мерило”, което му посветих - то е по негови стихове, но пречупени през моя творчески поглед. Нещо като реплика…

МЕРИЛО

                         На Воймир Асенов

Днес ангелът, превърнал се във щъркел,
е кацнал върху Петричката църква -
дали не е объркал звездодрума,
привлечен от дантелите на Струма?
Не! Ангелът не си ли ти, поете,
венчан по милостта на боговете
за болката - най-вярната невеста,
зазидана в изстраданите песни?
Духът ти е елен със жар - копитца,
душата ти - душа на феникс - птица:
размахай над Беласица и Пирин
крилете на комитската си лира
и болката - проклетница значима! -
ще хукне след мъчителката Зима.
Но кръстът е мерило на поета,
разпъван от житейската несрета
и ангелът, превърнал се във щъркел,
посоката съвсем не е объркал!

Така започна нашата дружбата и своеобразният ни поетически диалог…
Но нека да се върнем към творчеството на Воймир Асенов!
Едни от последните му поетически книги са: „Блудният вятър” ( 2004г.), чието заглавие кореспондира с „Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев; „Съпричастие” (2008г.) - осмисляне на щастието и страданията в човешкото битие, от една страна, и, от друга - съпричастие към Твореца и Словото, което е в основата на Мирозданието („Глобален дует”); в „Да стигнеш до хълма” става въпрос за оная Голгота, от която слизане няма - след като си устоял на изпитанията и изкушенията, пътят е само нагоре! Някъде прочетох, че „антологията „Да стигнеш до хълма” е лиричната равносметка” на Воймир Асенов. Не мисля, че употребата на думата равносметка в случая е удачна, не може с нея да се отъждестви едно творчество, създавано години наред. Да не говорим, че погледът на твореца е твърде субективен и собствената оценка често се разминава с мнението на читателя, критика и изобщо реципиента. Равносметката се осъществява с помощта на тези, за които са предназначени произведенията и у които те имат отклик. Своеобразно мото на „Да стигнеш до хълма” е емблематичното стихотворение „Отвъд”:

В тази песен се люшка рождената люлка
и се чува как майка нашепва слова,
във които проблясват звезди и светулки,
а денят ни се буди от слънчев кълвач.
…
В тази песен - мечтата за нас да не свършва,
този кратък живот по далечния път
е сълзата, която човекът избърсва,
като стигне до хълма и после - Отвъд …

А във „Викът” поетът предупреждава:

Все тая картина - наоколо никой -
и само един очевиден безумец,
човек, който сам срещу вятъра вика
по моста, висящ над несвързани думи.

Но той продължава да вика, да тича -
така ми прилича на онзи провидец -
в пустинята сам, но зовящ и предричащ,
че Страшният съд и Месията идат!

Тук не става ли дума за ролята на поета, който както Йоан Предтеча някога, се опитва да изтръгне човечеството от света на пороците, отчуждението и бездуховността, но се възприема като луд от околните, вглъбени в материалното си житие, забравили, че освен тяло, човекът има и душа, и дух? Изобщо социалната тематика живо присъства в творчеството на В. Асенов. Такива стихотворения са „Малка коледна приказка”, „Молитва за стария кон”, „Тротоарен блус”, „Симфония”.
Хубавото на човека с фантазия, на твореца, е това, че може да пътува където си поиска - да влезе в нечия душа, да погледне в бъдещето, да се върне в миналото. А защо не - и в зората на християнството?

Под сянката на пеперуди есенни
сънувах, че съм нейде в град античен.
Като в пиеса ти бе там - до Кесаря,
но знаех, че си моето момиче …
А аз бях роб. Аз там бях гладиатор
и се сражавах в боя откровено,
но съдеше безмилостно тълпата
и мойта кръв обагряше арената …
Но аз бях жив и щом се появявах
не с „Аве, Цезаре!” шептях просия,
а виках аз и аз те благославях
с прощалното към теб „Аве, Мария!”.

Та това не е ли приемане на християнството като опит за спасение от греховете, извършени на арената, колкото и насилствено да са наложени и борбата за собственото оцеляване да е откровена!? Дори стихотворната стъпка показва, че се случва нещо изключително, в подчертания стих ямбът е нарушен.
Аз не искам да навлизам в „ловните полета” на Милорад Павич и доц. Борислав Попов, но не мога да не отбележа, че сънят изглежда е по-истинският живот, който дава отговори на редица неразрешими в ежедневието въпроси. Та нали затова и Зигмунд Фройд търси в него истината за човешката психика? Тук обаче рискуваме да навлезем в сферата на мистиката, затова нека да се приземим в по-реални измерения, например в родния край на Воймир Асенов, претворен в неговите стиховете. Образът доста се различава от „сгушената” синекдоха бащино огнище, въпреки че фолклорната интерпретация на огнището е център на света.
Наистина, тази функция тук се изпълнява от Петрич, но това е и градът на поетовата майка, чийто образ иконно се преплита с образа на родния край, представен във вселенски размери. Накъдето и да се завърти стрелката на компаса, т.е. погледът на поета, неизменно ще сочи някоя планина - Пирин, Огражден, Беласица, Славянка. А какво друго е планината, ако не умален модел на мирозданието в неговото триединство: подножието = подземния свят; склоновете = земния, човешки свят; върхът = Божиите селения. Това е и рамката, и полето за действие. Накъдето и да се обърнеш, все на нещо изключително ще попаднеш тук, където „Самуил своите воини превърна във епос, / а очите им трепкат в звезди над земята ти” („Рапсодия Струма”). Дори тревата не е трева, а „шир, покрита с песни”. Възхищението и преклонението пред родния край откриваме и в стихотворенията „Есенен вихър”, „Кръвна връзка”, „Беласица”, „Насрещни думи”, „Словесна зуница”, „Изворът” и др. Но освен засвидетелстваната любов и привързаност, у лирическия Аз е фокусирана и друга емоция, друг мотив - болката заради нерадостната участ на „тази древна земя”.
Образът на родния край неизменно се преплита с този на майката. Докато любимият майчин образ придобива една конкретност, почти физическа осезаемост, въпреки че е въздигнат в икона, то образът на любимата има по-скоро имагинерен, дори абстрактен характер:

Аз в безумна треска
жадно те целувам …
Ах, но ти си фреска
в българския Лувър …
                 („Десислава”)

Стоплен от лъчите на споделената любов, лирическият Аз въздига свидния образ на любимата като икона на богиня - тъждество на слънцето. Но този образ няма да бъде пълен, ако не споменем стихотворения като „Кръстоносец”, „Въздишка” и др., в които поетът „сдобрява” религиите в името на любовта.
Когато говорим за Воймир Асенов, не може да не отбележим влиянието, което има песенният фолклор при формирането на неговия светоглед, а оттам - и върху неговото творчество. Стихотворения, изградени на такава основа са „Песента на ангела”, „Харамийска песен”, „Змей”, „Циганският въглен” и др.
Ето какво пише турският поет Ахмед Емин Атасой: „Като цяло поезията на Воймир Асенов е абсорбирала в себе си най-типичното и най-значимото (като жанр, стил, поетика и т.н.) от песенното творчество на българския гений до най-ярките представители на българската класическа поезия от Христо Ботев до Христо Фотев, сиреч до съвременните майстори на поетичното изкуство. С тази си особеност той се явява като спойка, като катализатор между поетическите поколения от различните периоди и това той прави не формално и самоцелно, а с пълното съзнание, че приемствеността между поколенията в изкуството е единствената гаранция за оцеляването на това свято дело” (в. „Словото днес”, бр. 20, 2009г.).
Сигурна съм, че поезията ще оцелее заради такива творци като Воймир Асенов, според когото:

Човекът е роден да ражда обич -
Поетът да я има за съдба!
                                 („Самси”)