ЗЛАТОТО
Една мисъл не даваше покой на Панайот. Ден и нощ той се питаше откъде братовчед му Спиридон има толкова много пари. Спиридон беше само две години по-голям от него и като деца играеха заедно. Ритаха топка в квартала, катереха се по дърветата, промъкваха се в дворовете на съседите, беряха ябълките им, съседите ги гонеха, хокаха, после се оплакваха на родителите им, а вечер бащите и на двамата загряваха бузите им със силни шамари. Като поотраснаха започнаха да ухажват момичетата. В летните вечери двамата братовчеди се разхождаха по главната улица на градчето, обръщаха се и подсвирваха на момичетата, които минаваха покрай тях.
После някак набързо и двамата се ожениха, родиха им се деца и малко по малко се отдалечиха един от друг, по-рядко се виждаха и по-рядко си гостуваха, но Панайот постоянно се питаше как така Спиридон за кратко време забогатя, построи огромна къща, истински палат на три етажа, с много стаи, с веранди, с просторен гараж и я обзаведе по последна мода. Купи скъпа кола, джип, две бензиностанции и вече се разхождаше насам-натам бавно, важно и тежко, сякаш беше собственик на целия град. Толкова много си беше повярвал в могъществото си, че дори не поздравяваше Панайот, когато го срещаше, а най-често се правеше, че не го вижда и не го забелязва. Е, понякога се случваше да му кимне едва-едва с глава.
Това най-много тормозеше Панайот и той не можеше да се успокои. „За какъв се мисли - ядосваше се Панайот - та не го ли знам какъв беше. Името си не можеше да напише. Само двойки и тройки имаше в бележника си, а сега - вижте ме кой съм аз. Мога да ви купя всичките и окото ми няма да мигне.” Но откъде намери толкова пари и как стана така, че само за един ден се превърна в най-богатият човек в града?
Подозираше нещо Панайот и колкото повече мислеше, повече се убеждаваше, че може да е станало точно така, както предполага. Тази мисъл и това подозрение го връщаха назад в годините, когато той и Спиридон бяха деца, когато заедно играеха и бяха неразделни. Тогава те често ходеха при дядо си Стамен, баща на бащите им, който живееше в малка панелна гарсониера.
Дядо им Стамен, едър здрав старец, с гъсти бели мустаци и с чисто бяла коса им приличаше на воевода, излязъл от учебника по история. Имаше нещо загадъчно в него и това привличаше момчетата. Живееше като отшелник, съвсем сам. Баба им беше починала отдавна, но като че ли дядо им се чувстваше по-добре сам. Нямаше приятели, никой не го посещаваше, а и той почти никъде не ходеше. Много рядко се отбиваше при синовете си. Съгласяваше се да отиде у някого от тях, ако специално го поканеха или ако имаше голям празник: имен ден или рожден ден на някого от внуците му.
Беше мълчалив старец, малко говореше, но големите му, като сини сливи очи, гледаха проницателно и човек имаше усещането, че безпогрешно чете мислите на този, който стои срещу него.
Панайот и Спиридон ходеха при него, защото пред тях старецът се отпускаше и им разказваше истории, станали преди години. Макар и мълчалив, имаше дар слово и разказваше увлекателно, а историите му разпалваха въображението на момчетата. Като беше дете, Панайот вярваше на всяка дума на дядо си и мислеше, че всичко, което разказва е станало точно така, но като поотрасна започна да се съмнява в приказките му и беше убеден, че старецът не само си измисля необикновените истории, но и сам си вярва.
Една от историите обаче старецът често разказваше. Твърдеше, че я чул от баща си, а той от своя баща, но Панайот беше сигурен, че е легенда или приказка.
Винаги, преди да започне да я разказва, дядо Стамен ставаше много сериозен, дори лицето му придобиваше страшен вид и това плашеше момчетата, но те затаяваха дъх, за да чуят за кой ли път любимата история на дядо си.
- Знаете къде се намира селото ни, Дъбово - започваше той с тайнствен и приглушен глас. - Там съм роден и оттам започва нашият корен. Ходили сме, показвал съм ви къщата. Още е там, не е мръднала, строена е от камък, гранит, и дъб. Та там, недалеч от къщата на прадядо ви, има една поляна, казват я Вълчовата поляна. На тази поляна хайдут Вълчо е заровил златото си. Заровил той жълтиците си, но турците му направили засада, убили го, отрязали му главата и я носили, набучена на кол, от село на село да плашат хората. Но аз - продължаваше дядо Стамен - знам къде са жълтиците на хайдут Вълчо.
Тук момчетата го прекъсваха.
- Дядо, като знаеш, защо не си ги изкопал?
Старецът само загадъчно се усмихваше, едва-едва, и нищо повече не казваше.
Годините минаваха, Спиридон и Панайот пораснаха и съвсем забравиха историята за хайдут Вълчо, но сега Панайот си я припомни и тя започна да не му дава мира ден и нощ.
Един ден дядо Стамен съвсем неочаквано продаде гарсониерата и отиде да живее в Дъбово. Синовете му, бащите на Спиридон и Панайот, се опитаха да го убедят да не отива на село, но старецът беше непреклонен.
- Тате, - казваха те - какво ще правиш сам на село? Къщата вече е стара, за нищо не става, а и ти си на години, там няма кой и една чаша вода да ти даде. Тук, в града, по-лесно ще можем да ти помагаме.
- Аз си знам работата! - отговаряше им старецът. - Не искам никой да ми помага. Гледайте си семействата и за мен не мислете. Ще живея там, където съм се родил. Там ще изкарам последните си дни.
Замина дядо Стамен за Дъбово и там остана. От време на време само Спиридон отиваше да го види, но един ден и Панайот реши да го навести.
Дъбово не беше далеч от града, има-няма петдесет километра. Денят беше слънчев, топъл и когато колата потегли нагоре по шосето, което извиваше покрай старата дъбова гора, потънала в сънна лятна тишина, Панайот си каза, че би било добре, ако по-често идва тук. Красивата планинска гледка, чистият въздух, дълбоката тишина го упойваха и сякаш му вливаха спокойствие и сила. Селото беше малко, а сега в него живееха само старци. „Сигурно и дядо се върна да живее тук, за да е между връстниците си и приятелите си, а може би е имал да свърши и нещо друго май… - мислеше си Панайот.”
Някои от къщите бяха изоставени и вече се рушаха, но други изглеждаха още здрави и масивни. Явно стопаните им се грижеха за тях и ги поддържаха. Отдалече Панайот зърна дядовата си къща, строена някога с мерак, със стабилна каменна основа, с голям чардак от дъбови дъски и покрив с турски керемиди. Не можеше точно да се каже на колко години е, но времето не беше й повлияло много и все още изглеждаше здрава, а и дядо му продължаваше да се грижи за нея. Дворът беше ограден с висока каменна ограда, а над дървената порта имаше навес, покрит с керемиди. Къщата беше в края на селото и недалеч от нея се виждаше голямата Вълчова поляна, сега огрята от щедрото лятно слънце. По поляната личаха дупки, изкопани на различни места, а около тях се виждаше разхвърляната пръст. Явно още имаше иманяри, които търсеха златото на хайдут Вълчо.
Дядо Стамен се зарадва, когато видя Панайот пред портата.
- Панайотчо, - възкликна той - как се сети да ми дойдеш на гости? Толкова години не си стъпвал тук!
- Сетих се - смънка Панайот. - Реших да дойда да те видя. Тате и мама ти пращат някои работи, храна, пари…
- Знаеш, че всичко си имам и от нищо нямам нужда. Ето, сега ще видиш, ще те нагостя и напоя. Имам и вино, и ракия и колкото искаш храна. Тук съм като в рая, а не затворен в панелна дупка. Ако идваш по-често, ще се увериш - тук е раят. Виж, Спиридон често ме спохожда и на него тук му харесва. Казва, че скоро на Вълчовата поляна, ще вдигне голяма вила.
„Да - каза си Панайот - знам, че Спиридон често те спохожда и не е само ей така. Умее да ти се подмазва, прави ти мили очи и на него му даде жълтиците на хайдут Вълчо, нали! Затова сега е най-богатият и най-заможният в града.”
Старецът въведе Панайот в голямата соба, която открай време беше за гости, а той отиде да донесе вино и мезета. Панайот седна на миндера и се огледа. Всичко си беше така, както го помнеше от преди години: шарените миндери покрай стените, софрата, окачената ловна пушка, старите пожълтели портрети на прадядо му и на прабаба му, на баща му и на чичо му като деца. Е, предметите в голямата стая бяха стари, прашни, защото дядо му вече не можеше да почиства и да поддържа къщата.
Старецът нареди софрата, наля от червеното искрящо вино, а в една чиния беше нарязал сирене и кашкавал. Казаха си „наздраве” и вдигнаха чашите. Панайот се чудеше как да го заговори за златото на хайдут Вълчо. Вече не се съмняваше, че старецът го беше изкопал и ако не всичкото, то поне част от него тайно го беше дал на Спиридон.
Панайот помълча, помълча, поогледа се и най-после не издържа.
- Дядо, - започна бавно, като се изкашля, - като идвах насам видях, че Вълчовата поляна е разкопана, дупка до дупка е, май още търсят златото на хайдут Вълчо?
Дядо му го погледна и лека дяволита усмивка се плъзна под гъстия му бял мустак.
- Още го търсят, но няма да го намерят.
Панайот трепна.
- Златото е тук - и старецът посочи гърдите си.
Панайот го стрелна бързо с поглед и наостри уши.
- Златото е в сърцето. Не е в земята. Всеки носи златото си в душата. Но те, иманярите, не знаят и ровят ли ровят. А колкото и да копаеш земята, няма да го намериш - разсмя се с дрезгав глас старецът.
„Дрън, дрън - ядоса се Панайот. - Пак ме будалка, както едно време, когато бях дете. Знам си аз, дал е жълтиците на Спиридон и затова той сега си е вирнал носа. Та чак и вила щял да строи тук, на Вълчовата поляна! Но така да бъде.”
Постоя Панайот при дядо си, попита го за това-онова и като видя, че нищо не може да изкопчи от коравия старец за златото, си тръгна. Потегляйки с колата към града той пак си каза: „Е, да е жив и здрав, но даде жълтиците на Спиридон, по-големия си внук. Той винаги му е бил по-мил, нали носи неговата буква от името му - „С” като „Стамен”.
Мина време, но Панайот не се примири. Един ден обаче се чу, че Спиридон фалирал. Изведнъж загуби и бензиностанциите, и джипа, и колата, а скоро щяха да му вземат и голямата къща. „Как стана така? - питаше се Панайот.”
Как - шушукаха си хората - взел голям кредит, не може да го плаща и се разори, остана гол като пушка.
София, 9.02.2014 г.
