Размишления върху „Беседи на шестоднев”

Панко Анчев                                       

                                           „да не мъдрувате повече от онова, що е писано” [1Кор. 4:6] 

1.

Модерната епоха промени смисъла, целта, а и границите на познанието, като го преизпълни с прагматизъм и го постави в полза на материалното благополучие и преуспяване. За позитивизма, утвърдил се в новото време, проверката чрез опита и ползата станаха главните критерии за значимостта на познавателната дейност. Целта на всяка човешка дейност е да осигури и подобри човешкото съществуване, да увеличи и ускори производството на материалните блага. Човекът вече е друг и потребностите му са други. Нужно му е много повече отколкото е имал преди, затова трябва да подчини не само себе си, но и цялата природа, за да увеличи производството, да ускори размяната,  за да печели повече. Това налага животът да се преустрои и се сведе до производство и размяна чрез пазара, т. е. да се продаде и купи. Използват се всички възможности, за да се впрегнат силите на естеството за постигането на тази цел. Но как ще стане това, без да се познават самите възможности; как без да се познава природата, ще се вземе от нея необходимото. Усилията на ума се насочват към създаването на технологии, които да са способни на ускорено, евтино и ефективно производство. Рационализмът не признава други критерии за технологичното развитие.

Икономиката насочва познанието; тя става негова господарка. А икономиката на Модерната епоха не признава друга идеология освен рационализма и позитивизма. Рационализмът и позитивизмът само привидно стимулират работата на ума, а по същество я възпират и стесняват; те я насочват само към онова, което ограниченият човешки разум може да си представи, обхване и измери със своите мерки. Те създават морал, който да ги оправдае и наложи като правила за устройството на обществото.

Рационализмът и позитивизмът като главни идеологически и методологически основи на новото време отричат християнството, мъчат се да го обезсмислят и принизят напълно. То им пречи, защо противоречи на основните им постулати. Модерната епоха утвърди егоцентризма у човека и освободи личното „аз” от всякакви задръжки. Сега човекът желая да живее на земята охолно и да взима от живота всичко, което смята, че му се полага, понеже е „господар на света”. Затова и от Ренесанса насам на ума е поставена задачата да търси преди всичко ползите и да преодолява материалните и моралните пречки и трудности пред човека, да навлиза в дълбините на познанието, за да намери там средствата, с които да постигне „земния рай”. Умът изцяло се настройва за постигане на тази грандиозна цел.

Темповете, с които се преследва тази цел, са толкова високи и толкова успешно се намират нужните възможности, че човек започва да се самовъзхвалява и основателно да си повтаря, че е всемогъщ и че от него зависи всичко. И често се упреква, че не е достигнал прага на своите способности и си напомня, че познанието му е безгранично. Античната мисъл: „Единственото, което знам, е, че нищо не знам” го отрезвява и му вдъхва увереност, че пред него се отварят нови хоризонти и че нищо няма да му попречи да усъвършенства живота, да го устройва и управлява „по свой образ и подобие”. Самочувствието му е толкова силно, агресивно, та дори и безогледно, че в наши дни той дори вече дръзва да изземе в свои ръце сътворението.  

Науката във всичките си разделения напредна неимоверно. За да бъдеш днес учен, е необходима огромна информация, задълбочена подготовка, знания, каквито преди не са били нужни в такъв обем. Ученият днес е все по-съсредоточен в конкретно направление на своята наука. Не казвам, че той е ограничен и със  стеснен хоризонт, че общата му култура е бедна или едностранчива, а че той просто не може да бъде в различни науки, нито дори да разширява териториите на своята наука. Тесни са неговите научни знания и умения. Всичко извън преките му занимания за него е любопитство, обща култура, развлечение, отмора, протоколно задължение.

Ренесансът, а след него и цялата Модерна епоха, отрича напълно Средновековието и изцяло отхвърли системата му от ценности и начини на мислене и научно познание. За Модерната епоха системата от ценности е сбор от религиозни предразсъдъци и заблуди, които не се основават на обективни необходимости и не дават на човека сигурна основа за пълноценен живот и устройство на обществото, което да осигури приложението на неограничените способности на личността. Ренесансът видя причината, макар да не я нарече със собственото й име, а си послужи с косвени названия като „обскурантизъм”, „безпросветна епоха”, „мрак и застой”, в християнството и неговото религиозно съзнание. Започна невиждана до този момент революция в общественото съзнание, преобръщане на цялостната представа за света и неговото познание.

Всяко следващо поколение прие на доверие оценките на Ренесанса и повтаряше, че Средновековието е забавило общественото развитие и е отклонило мисленето и познание в погрешна посока. Но днес все повече изследователите са склонни да поставят под съмнение тези оценки и да виждат причините за сегашните беди, които преживява човечеството, в посоката, която Ренесансът зададе на Модерната епоха. И в смисъла, целта и границите на познанието, които модерният човек възприе, за да освободи себе си и своя ум в разгадаването на природните тайни. 

2.

Религиозният ум мисли по друг начин. Той изключва себе си като стоящ над всичко и работи винаги в рамките на Христовото учение. Неговото познание не отива отвъд определени от това учение граници и не тласка личността да се бори или съревновава с Бога. То е натоварено със смисъл, различен от този, с който е натоварено мисленето на буржоазния човек, защото целта му се отличава съществено от прагматизма и рационализма.

Смисълът, целта и границите на познанието през Средновековието ще анализирам тук върху материал от знаменитото произведение „Беседи на шестоднев” на един от най-великите умове и св. отец на Православието св. Василий Велики. Моят подход към тази велика творба на средновековната християнска мисъл е философско-литературоведски, а не богословски. Искам да покажа как човешкият ум от ІV в. размишлява и до какви изводи достига в размишленията си. Самият св. Василий Велики е един от най-заслужилите строители на Църквата, голям проповедник и молитвеник. Нашето завръщане към него и преоткриването на неговите идеи и истини ще ни помогне по-лесно да открием пътя, извеждащ ни из тежката духовна и мисловна криза, в която е изпаднал съвременният свят - в това число и българският ум.

„Беседи на шестоднев” е тълкуване на Първа книга Моисеева „Битие” и специално на глава 1 от нея. Това тълкуване е интересно и от днешна гледна точка, защото показва колко е важно човешкият ум да се съсредоточава в еднаква степен както върху главното, така и върху подробностите, като прави разлика между тях и ги поставя в  пряка зависимост едно от друго в научното познание. Св. Василий тълкува последователността в сътворението на света не просто от изследователско любопитство. Въпросът кой и как е сътворил небето и земята за св. Василий Велики и за средновековния християнски ум е въпрос основен, защото е за вярата и за начина на мислене, чийто отговор разделя човеците на спасяващи се и погиващи в езичество и неверие. Т. е. това е битиен, а не само научен въпрос. Тук именно се прокарва разделителната линия между християните и езичниците, между православните и еретиците. Ние няма как да задълбочаваме познанието си за нещата, да откриваме тайните на битието, ако не ни е ясно кой е Творецът на живота и как е създаден този живот.

Когато отговаряме на този въпрос, ние поставяме границите на познанието и го изпълваме с нравствен смисъл. „Елинските мъдреци са размишлявали много за природата - и нито едно тяхно учение не е останало твърдо и непоклатимо; защото всяко следващо учение е опровергавало предходното. Затова не е нужно да изобличаваме ученията им; те самите са достатъчни за собственото си взаимно опровержение.” (Свети Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска. Творения, т. 1, Издателство „Св. Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, 2008. Всички цитати тук са от това издание) Това виждаме, че се повтаря и в наши дни, когато нито една „научна” теория за произхода на света не успява да докаже тезата си, а всяка следваща я или опровергава, или се мъчи да поправи някоя от нейните непълноти и грешки. Защо става така? „Защото, отговаря св. Василий, непознаващите Бога не са допускали, че произходът на всички неща зависи от разумна причина; а в съответствие с това свое основно незнание са си правели изводи и за останалото”.

Обективните закономерности, които определят причината и обявяват следствията, дават основание да се смята, че те именно са формирали начина на сътворението. Т. е. че то се извършило заради свойствата на първичните елементи, съчетали се при определени условия и в даден миг, от който нататък светът се е появил. От това следва, че сътворението е случаен акт, макар да е предизвикан от закономерни причини. Приемем ли това за вярно, наистина даваме простор на човешкото „аз” да смята себе си за способен на всичко, стига да изучи и опознае тези причини и да съумява да ги използва. Така той се чувства свободен от всякакви зависимости извън него, което му дава самочувствието да се вижда всесилен и всемогъщ - стига да е въоръжен с „обективната истина”, дошла в резултат на „научното познание”. От тук насетне за него „всичко е позволено”! Атеизмът и неоезичеството на модерния и постмодерния човек са продукт именно на това „всичко е позволено”, на рационализма и позитивизма, родени от Ренесанса и утвърдени от Просвещението.

Модерната епоха превърна най-големия грях за християнина - гордостта в най-светлата добродетел. Именно гордостта подтиква грандиозните духовни промени през Модерната епоха и тя е в основата на идеята за „всичко е позволено”. Героят на Ф. М. Достоевски Иван Карамазов уточнява: „Щом няма Бог, всичко е позволено”. Точно така! Буржоазният човек логично продължи процеса на преход от теоцентризъм към антропоцентризъм. Атеизмът и неоезичеството задълбочават този процес и го довеждат до неговия абсурд. Св. Василий Велики предупреждава още в първата беседа на своята творба, че „вселилото се в тях безбожие им внушило лъжливата мисъл, че уж всичко съществува без управление и устройство и се задвижва уж от случайността”.

Св. Василий Велики чете Светото Писание като достоверен завет на Бога. Бог е разказал на Мойсей как е създаден светът и тази достоверност се доказва с проникновеното тълкуване на написаното в него, в коментара на основните думи и изрази. За разлика от човека Бог не произнася случайни и празни думи, а всичко в Неговото Слово има важен смисъл, потвърждаващ Божествения характер на Писанието. Авторът не само вярва в това, но и го доказва с анализа на текста. В думите е скрит смисълът на познанието и когато ги тълкуваме като свидетелство на станалото, виждаме колко Разум и Премъдрост изпълват Божиите дела и библейския начин на свидетелстване.

3.

На човека не е дадено да открие Божия промисъл, но той може чрез знаците, които Бог дава, да го разгадава стъпка по стъпка и да разбира какво му казва чрез тях Бог. Затова тези знаци трябва внимателно да се откриват и четат. Но то е възможно, ако немощният в своята природа човек иска да го направи, осъзнавайки необходимостта ползата от такава разгадка и проумяване.

За св. Василий Велики, а и за цялата християнска космогония, редът, по който е създаван светът, е доказателство за Божията премъдрост и за смисъла на Божия промисъл. Първото изречение в Книгата „Битие” „В начало Бог сътвори небето и земята” съдържа най-важната истина за мирозданието. А именно, че то не е безначално и не е съвечно на Бога; че е създадено и че „сътвореното е изключително малка част от могъществото на Твореца”. Със създаването на света „Създателят на вселената, притежавайки творческа сила, достатъчна не само за един свят, но безброй пъти по-превъзходна, довел до съществуване цялото величие на видимото с едно движение на волята Си”. Видимото има начало и това начало е дадено от Бога. А щом нещо е създадено във времето, както казва и св. Василий, „по необходимост и ще свърши във времето. Ако има начало във времето, не се съмнявай в края”.

Щом като е казано „В начало Бог сътвори небето и земята”, св. Василий приема, че това начало „по естествен начин е предшествало това, което е излязло от него”. Думите в Светото Писание не са поставени случайно, не са изтървани от немощен разказвач, а обозначават с най-голяма точност. Св. Василий обръща внимание, че „още преди съществуването на  света е съществувало някакво състояние, присъщо на надсветовните сили, превъзхождащо времето, вечно, вечно продължаващо. Тъкмо в него Творецът и Създателят на всичко е извършил сътворението”. И продължава, като в продължението набляга върху смисъла на християнската вяра и познание на живота: „това е мислената светлина, присъща на блаженството на любещите Господа, разумните и невидимите природи и цялото украшение на умосъзерцаемите твари, превъзхождащи разума ни, така че е невъзможно и да им дадем имена”. Бог не ни е казал какво е имало преди Началото и затова св. Василий го формулира смирено и достатъчно ясно и задоволяващо любопитството и на вярващия ум: „някакво състояние, присъщо на надсветовните сили, превъзхождащо времето, вечно, вечно продължаващо“. В това „някакво състояние” в определен момент е „станало нужно към съществуващия свят да бъде присъединен и сегашният”, „тогава е създадена сродната на света и на намиращите се в него животни растения приемственост във времето, което постоянно бърза и тече и никога не прекъсва хода си”.

Това, което не ни е дадено да го знаем, можем да го означаваме с твърде общи по днешните критерии думи. Ние не можем да си представяме какво конкретно се съдържа в понятия от рода на „някакво състояние” или „подобаващо състояние”, а и не е нужно, защото няма как да го познаем, изследваме или измерим. Религиозното съзнание на средновековния човек няма такава амбиция и не упорства, за да конкретизира какво означава „някакво състояние”, щом е невъзможно и безполезно.

„Начало” според св. Василий означава „времево начало”. То е „началото на произхода на видимите и опознаваните чрез сетивата неща след невидимото и умосъзерцаемото”. Но началото на времето още не е време и „дори не е и най-малка част от времето”. Т. е., уточнява св. Василий, „светът е сътворен от Божието желание не във времето”, а преди времето, „изведнъж и мигновено“.

Когато човек разсъждава за началото, в което „Бог сътвори небето и земята”, неизбежно започва да се пита кога е създадено всичко, което е между тях и в тях. Св. Василий Велики предупреждава за тази опасност, която може да завърти мисълта като в кръг, да я обърка и насочи в погрешна посока. И той поставя граници пред нея и тази граница трябва да бъде предел не само във въпросния случай. „Постави граници за мисълта си, за да не би заради любопитството, опитващо се да научи непостижимото, думите на Йов да засегнат и теб, и въпросът му „На какво са закрепени основите (слав. Стълбовете) й (на земята - б. м. П. А.) (Йов. 38:6), да би могъл да се отнася и за теб.” Т. е. като не си бил там, когато Аз създавах света, защо оспорваш Творението, съмняваш се в Моя промисъл и оспорваш това, което Съм направил? Светият Отец на Църквата се позовава на цялата глава 38 от Книга на Йова, за да ни приучи да бъдем внимателни във въпросите, чрез които насочваме познанието си и се впускаме в посоки и към цели, които не са по силите и възможностите ни. Тогавашният спор за това на какво се крепи земята, дали виси „сама на себе си” или „се държи на вода” той разрешава, поучавайки, че „и в двата случая е необходимо да не отстъпваме от благочестивото разбиране и да считаме, че всичко заедно се държи от силата на Твореца”. Този принцип съвсем не отговаря на днешното разбиране на научната истина и едва ли може да бъде възприет от „сериозния учен”. Но то е, защото днес „сериозен учен” е този, който „възлага” на обективните закономерности причината за цялото мироздание и е освободил научното си съзнание от всякакви задръжки заради правото си да бъде смел и неудържим в изследванията си. Ако „простотата на вярата”, както се изразява св. Василий Велики, не е по-силна от „доказателствата на ума”, науката започва да служи на злото и да носи беди на човека. И понеже „простотата на вярата” днес не е по-силна от „доказателствата на ума”, тя носи беди и злини, а много от нейните открития застрашават целостта на живота и съществуването на природата и човека.

4.

„В начало Бог създава небето и земята”, но в това начало и небето, и земята са неустроени, а земята - невидима. От тук насетне започва битието и то трябва да се подреди, за да приеме живота и човека. Бог установява впечатляващ ред в „благоустройването” на земята. Той започва от най-необходимото, което да позволява живота и за да го поддържа невредим и в постоянно развитие. За целта Творецът „произвел материя, съответстваща на формата на света. За небето отделил естество, подходящо за небето, и вложил във формата на земята същност, характерна и необходима за земята”. Виждаме с какви думи си служи св. Василий, за да опише ставащото на земята и небето в процеса на тяхното проявление и подреждане. На него, а и на слушателите и читателите му не са нужни термини, за да означава понятия и за да създава някакъв общоразбираем език. Защото „общоразбираемият език” е Светото Писание, който е най-точен и разбираем. Той изчерпва значенията и създава среда, която е и достъпна, и разбираема, и отваряща възможности за тълкувания и нови представи. И именно защото авторът не си служи с термини, а използва подобни думи, неговото познание придобива мащаб и ограничава ненужното движение на мисълта. Средновековното съзнание се задоволява с такъв мащаб и не посмява да неговото увеличение или намаляване. Думите, с които св. Василий употребява, са му достатъчни, за да разбере смисъла на Божието творение и логиката и последователността в делата на Господа.   

Когато св. Василий ни учи да внимаваме и да не излизаме в своето познание извън позволеното, той в никакъв случай не иска да ни спре да познаваме и да си обясняваме как е станало онова, което не е описано в Светото Писание. Напротив, „историческият библейски разказ” е пропуснал доста подробности не случайно, а, както подчертава св. Василий, „за да приучи ума ни към самостоятелно мислене и да му предостави случай въз основа на малко данни да прави заключения и за останалото”. Проблемът е в това правилно да се съпоставят известните неща с Божия Промисъл и той винаги да се следва Този промисъл, като във всеки известен факт да се чете знакът Му и се търси смисълът Му. Излиза, че границите на познанието са твърде големи и трудно постижими за човешкия ум. Вътре в тях е необятният простор на човешкото мислене. Само че всичко трябва да е за възхвала на Божията Премъдрост, а не за задоволяване на човешката суета и гордост, а още по-малко за отричане на Господа и заместването му с човешкото „аз”.

Бог устройва небето и земята, изричайки Своите заповеди: „И рече Бог: да бъде светлина”. Ако действията на Бога са понятни и човек може да ги уподоби на своите, за да получи представа как и защо Бог е решил да постъпва по този или по друг начин, то Божието Слово е нещо, което за човека е непостижимо и несравнимо с неговото. Често се стига дори до профанация, като първото изречение на Светото Евангелие според св. Евангелист Йоан „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” се тълкуват едва ли не като апотеоз на писателското (а не само на него) слово и на земната му сила да въздейства върху хората. Че писателското слово е натоварено с огромен нравствен смисъл и отговорност, е очевидно и безспорно, но Божието Слово е от друг порядък. „А когато приписваме на Бога глас, реч и заповед; тогава под Божие слово не разбираме звук, издаван от словесни органи, и въздух, привеждан в трептене посредством език, а за по-голяма яснота за учещите се искаме с понятието заповед да опишем самото движение на волята.” Божието Слово е Божията Воля, чрез която „произлязло естество, по-приятно за наслаждение от което с човешки разум е невъзможно да си представим”. Божията воля е несъизмеримо повече от човешката дума, означаваща едно или друго понятие, състояние или движение, вече създадени по Тази именно Воля. Бог прилага Своята Воля в сътворението и устройването на света, а не произнася думи някому, който трябва да Я изпълни.

В Беседа 3, наречена „За твърдта”, св. Василий Велики размишлява върху това как говори Бог и какво представлява Неговото Слово. „Божието слово не се е ограничило с проста заповед, а е определило и причината, поради която станало необходимо сътворяването на твърдта. Казано е: тя да отдели вода от вода.” Това не е само богословски проблем, а и онтологичен, тъй като обяснява механизма на сътворението. Защото „Той не само пожелал съществуването на творението, но и го довел до битие чрез някакъв сътрудник“. Той прави това не като произнася на глас думи, а чрез „пренасяне на мисли”. Думите са необходими по-късно, за да означат в Писанието случилото се и да го разкажат достъпно и вярно на хората.

5.

Неправилното тълкуване на Светото Писание често е довеждало до създаването на еретични учения, въвели в заблуждение и отпадане от Църквата на много хора. Затова и Светата Църква внимателно е следяла за подобни опасности и прегрешения и се е стараела навреме да ги разобличи и предотврати. Защото погрешното тълкуване е невярно познание, а невярното познание е неморално, вредно и пагубно. То отдалечава от истината и от Бога.

Но Модерната епоха открито обяви Светото Писание за погрешно и измислено за заблуда на хората. Буржоазният човек прие сам да открива истината за мирозданието и да доказва, че не Бог, а физическите сили са причина за създаването на битието и за неговото поддържане. Като продължение на това е и теорията на Дарвин за произхода на видовете чрез самозараждане и естествен подбор. Тази теория буквално преобърна смисъла, същността и целта на научното познание. Тя трябваше да докаже величието на човешкия ум да прониква в тайните сам, без ничия помощ, по пътя на логическите търсения и връзки и като отчита обективните закономерности в еволюционното и революционното развитие. Не е случайно, че теорията на Дарвин е един от трите основи, върху които се изгражда марксизмът. Дарвин описа една система от животински видове, която постепенно се е изграждала, усложнявала се и се е разполагала по цялата земна повърхност. Природните условия са направлявали този процес, като ту са го ускорявали, ту са го забавяли, за да може от малкото да се произведе голямото, а голямото в своята собствена еволюция да повтори пътя на малкото. Ще видим белезите на „нисшия” вид във „висшия”. И така до появата на човека.

Материализмът вижда първопричината за появата на живия свят в способността на материята да еволюира и създава условия, в които неживата материя произвежда органичната, от която се появяват най-напред нисшите организми, из които постепенно се раждат по-висшите. Но необяснимо остава как дори и най-нисшият организъм е създаден така съвършено, че да може отлично да се приобщи към средата, да се храни от нея и да продължава съществуването си практически без никакви изменения в своята структура и функциониране. Материята била всесилна. Но за да бъде всесилна, тя все пак трябва да е разумна, а не само да чака щастливо стечение на безброй обстоятелства, благодарение на които да бъде възможна появата на един или друг животински вид. Тези обстоятелства, както се вижда, са се появявали толкова пъти, колкото животински вида съществуват на земята.

Всъщност, Дарвин в старанието си да докаже всесилието на материята и на обективните условия и закономерностите в развитието на природата, потвърждава всичко, което е разказано в Светото Писание. Но „отнема” всесилието на Господа.

В седмата си беседа св. Василий коментира случилото се в ден пети от Сътворението. Тук той уточнява: „Гласът на Бога е кратък, или по-добре да кажем, това не е глас, а е само знак и устрем на волята, но мисълта, съдържаща се в заповедта е толкова всеобхватна, колкото различия и сходства има в рибите, и да се опишат подробно всичките е все едно да преброиш морските вълни или да се опиташ да измериш с длан водата в морето”. За средновековното религиозно съзнание е напълно очевидно, че в Писанието не е необходимо да се изреждат всички подробности, включени в Божията заповед „да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята по небесната твърд”, защото тази всеобхватност е понятна и не се нуждае от уточнение. Само невярващият материалист може да иска да му се каже, за да повярва, какво точно е говорил Бог. „Щом като той (Мойсей - б. м. П. А.) е премълчал отнасящото се до нас като безполезно, нима поради тази причина ще счета словата на Духа за по-маловажни от обезумялата мъдрост? Не е ли по-добре да прославя Този, който не е затруднил ума ни, а е уредил така, че всичко да бъде написано за назидание и усъвършенстване на душите ни?” Вярващият знае и вярва, че „при Бога нищо не е оставено без промисъл и грижа; това недремещо Око наглежда всичко, присъства край всичко, преустройвайки спасението на всяко създание”. Бог възлага на природата да създаде животните и птиците, но това не означава, че тя ги е имала вече вътре в себе си и е трябвало само да излязат из нея. „Да произведе земята; да извади не това, което има, а да придобие онова, което няма, тъй като Бог дарява силата да се действа.” Т. е. това „да произведе” не е съчетаване на обстоятелства и резултат от продължителна еволюция, а мигновен акт по Божия воля и заповед.

Чарлз Дарвин, а и времето, в което той живее, не притежава религиозно съзнание. Той е позитивист и материалист, за когото всяко явление е следствие на някаква причина и тази причина трябва непременно да се открие като част от законите в материята. „Обективната закономерност” е съчетаване на обстоятелства и свойства, на диалектически връзки. Това са, в крайна сметка, законите на диалектиката. Те действат неотклонно и пораждат с действията си следствия. И причините, и следствията могат и трябва да се изучават като такива, като съществуващи обективно, т. е. вечно. Тъй като и материята е вечна. Теорията на Дарвин за произхода и еволюцията на видовете е една от теориите за произхода на света и като такава тя отрича предходните. Да напомним ли отново казаното от св. Василий за античните мъдреци и техните теории, отнасящо се и до науката на Модерната епоха: „Елинските мъдреци са размишлявали много за природата - и нито едно тяхно учение не е останало твърдо и непоклатимо; защото всяко следващо учение е опровергавало предходното”?

Аз тук не се занимавам със самата Дарвинова теория. Мене ме интересува ходът на мисълта у св. Василий Велики, защото в тази мисъл е плод на друг начин на мислене, на друго съзнание. Дарвин придава на материята или на природата (което е все едно) разум и му се удивлява, тъй като той е довел до неописуемо разнообразие на животинските и растителните видове, дал им е способността да водят борба за оцеляване и признава тази борба като главният източник на развитието в природата. Св. Василий Велики не само изключва такъв разум в природата (за което стана дума по-горе), но многократно подчертава, че Бог само е вложил някаква способност в природата да създава и съхранява в себе си онова, което Бог й е наредил в един от дните на Сътворението. Бог е дал на всички видове животни онова, което им е потребно и „не е пропуснал нищо от необходимото”. Бог е заповядал на земята „да произведе жива душа”. И защо Творецът го е направил? „За да знаеш разликата между душата на животното и душата на човека”. „Душата на животните е земя. Не мисля, че тя е съществувала преди телесния им състав и че остава да съществува и след разпадането на тялото. Избягвай бълнуванията на помрачените философи, които не се свенят да считат собствената си душа и душата на кучето за еднородни помежду им и да казват за себе си, че някога са били и жени, и дървета, и морски риби.” (п. м. - П. А.)  

6.

И вярващият, и невярващият, и православният, и мюсюлманинът, будистът и атеистът - всички се удивляват  на красотата, подредеността и величието на света. Той така е създаден, че да буди у човека радост и да го кара да се прекланя пред величието на Твореца. За различните хора обаче, а и за различните времена, е различен и творецът, а от там и смисълът на възхвалите не може да бъде един и същ. Тук именно преминава разделителната линия и тук пътищата на научното познание и към неговата цел се разклоняват.

„За да не признаят едно, измислят хиляди неща”, казва св. Василий Велики за иудеите по повод твърденията им, че Бог Сам разговарял със Себе си, докато сътворявал света. За да отрекат Божествения характер на Сътворението материализмът и позитивизмът упорито се мъчат да докажат някаква механична обективност на природните процеси. Но това отрицание не е толкова заради „обективна научна истина”, а за да може и от познанието да се изчисти средновековният стремеж за нравствена поука от него, а не само да бъде то средство за постигане на материален растеж и битово охолство. В „Беседи на шестоднев” св. Василий винаги насочва изводите от тълкуването на фактите, описани в книгата „Битие”, към тяхната нравствена стойност и към поука за човека, както и към (и това е най-важното) възхвала на Бога. Възхвалата на Бога за Неговата Премъдрост и вселюбов е израз на смирение и благодарност, на най-висока нравственост. Тя е признание за човешката немощ и потискане на гордостта и самолюбието, които винаги подтикват към неразумни дела.

Св. Василий Велики дава в своите „Беседи на шестоднев” ключа към нравствения смисъл на познанието, като доказва Божествения характер на Светото Писание, а от там неговата абсолютна вярност. Да се стремиш да изучаваш и познаваш света без да приемеш опората на Светото Писание и на вярата в него, означава да тръгнеш в непознат лес сред диви зверове. И там да се изгубиш и погинеш…