(Задочен спор с Борислав Геронтиев)

Анита Коларова

Осмелявам се да твърдя, че на света не съществува нищо по-красиво и стойностно от българската народна песен, отразила по огледален начин съдбата на един страстен, темпераментен, умен, но беден и многострадален народ. Народ от гурбетчии и еничари, самоотвержени борци за национално освобождение, книжовници от Средновековието и Възраждането, художници и резбари, певци и инструменталисти.

Едва ли случайно България /Родопа/ е родина на митичния Орфей, философ, поет, естет, възпят от Омир, имал божествената дарба на ненадминат певец и нерадостната съдба да загине в името на единствената си любов.

Като дете слушах в захлас мамините народни песни. Вече по-голяма, бих могла да запиша техните текстове, докато тя беше жива, но тогава си мислех, че има време. Така, отлагайки всеки ден, дочаках смъртта на мама и днес се окайвам за грамадния пропуск.

Имаше време, когато ме утешаваше мисълта, че съществуват Сборникът на братя Миладинови, Петко и Пенчо Славейкови, както и учени от БАН като родения в Русе акад. Николай Кауфман и неговите последователи, които следят развитието на народната песен и я записват, грижат се за опазването на репертоара на най-големите ни народни изпълнители след края на земния им път, защото те са загребвали с пълни шепи от народната съкровищница.

Статията на Пенчо Чернаев „Къща с три прозореца” /бр.3/2014 г. на „Словото днес”/ ме трогна дълбоко с текста на песента и дълбокия анализ, а и с твърдението на писателя, че разполага със записани от него народни песни. Но, уверявам ви, това е капка в морето. Дано се окаже, че има и други колеги, които разполагат със записани народни песни, за да спасим това, което можем.

Имам усещането, че учените, които се занимават с народната ни песен, са силно ограничени навярно поради комплексни причини или заради това, че България вече лети по нанадолнището с пълна сила. Но каквито и да са причините, на практика се получава нещо нежелано - превес в БНР се дава на посредствени и като текст, и като мелодия народни песни, а истинското богатство, което няма цена, изчезва в програмите на радиото и телевизията. Затрива се.

Пенчо Чернаев говори за песента „Хубава Дона”, една сравнително нова рядко хубава песен, но моят въпрос е каква е съдбата на старите народни песни. Те не се излъчват. Или това става много рядко, между 4,00 и 6,00 часа сутрин, когато младежта спи, и в „По нашенски” и „Имат ли песните спиране”, както и по време на някои празници като Гергьовден , Великден, Заговезни.

В „Рано в неделя” /добре, че го има!/ децата ни се състезават да пеят и свирят, но с леки за изпълнение песни, което се обяснява с възрастта им. Така младежта не е чувала такива песни като „Изгряла е месечинка” и „Години, години, далечни години” на Верка Сидерова, „Авлига пее” на Мита Стойчева и др., които няма да изброявам.

Затова пък слушаме по цял ден Мадона, Бионсе, Уитни Хюстън, Марая Кери, Еминем, Майкъл Джексън и всякакви европейски и американски „банди”!

***

Сега, когато по радиото чувам само един-два пъти в годината „Заблеяло ми е агънце” на невероятния Борис Машалов, най-силната, най-драматичната ни песен, или само кавъра на „Притури се планината”, който приключва, тъкмо когато трябва да чуем отговора на планината, защото в поантата е житейската поука, си казвам: навярно е така, защото програмните директори ги мислят за демодирани или излишно драматични във времето, в което живеем, този пир по време на чума, и вече наистина живея в страх, че това безценно богатство е наполовина изгубено и няма как да се върне.

От друга страна това, което е останало от него, трябва час по-скоро да се възстанови, тъй като някакво шесто чувство ми говори, че съществува таен и ужасен план за унищожаването му както систематически и с бързи темпове се унищожава истинската поезия, българският език, нация, вероизповедание и история. Защо ли в специализираните програми по радиа и телевизии се изпълняват все едни и същи уж народни песни, които са несполучливи композиторски обработки - с лош аранжимент и пошли текстове като „София, мамо, София”, а истинските песни са напълно забравени? Не мога да кажа същото за фолклорните ни танци, но в тях няма опасни текстове, които да отклоняват мисълта от широко прокламирания неолиберален демократизъм.

С огромен интерес посрещнах в бр. 9 на в. „Словото днес” от 2012 г. публикацията на Борислав Геронтиев „Нали сме пуста роднина”/Песните на моя народ/. Изследването му, отпечатано в два поредни броя, беше добронамерено, но не и в частта за интимните връзки между роднините: буля, девер, снаха, свекър и т.н. От векове е известно, че поради своята затвореност по нашите села са се женели понякога и роднини. Имало е, разбира се, и хора без морални задръжки, влизащи в греховни връзки. Шарен свят. Съществували са и драматични влюбвания, за което дълбоко вълнуващо разказва повестта на Павел Спасов „Греховната любов на зографа Захари”. Оттам и приказката „Хубава мома род няма”. Това, което в една Англия е ставало заради имотно състояние и герб, в името на принадлежността към съсловието, у нас е ставало по неволя и много рядко по други причини.

Тезата на Геронтиев е, че народът ни е бил толкова весел, разкрепостен и жизнен, че роднинството не е било никаква пречка пред развихрилите се страсти. И когато на човек му причернее пред очите… Той дава в изследването си много примери с откъси от текстове. Но между примерите му попада песен, чиято святост е защитена от невероятната й тъжна мелодия, за да бъде оставена на изопачаване.

Геронтиев губи мярата. Читателят остава с впечатлението, че се е живяло като в Содом и Гомор. Става дума за песента „Стар свекър Янки думаше”.Ето какво разказва Борислав Геронтиев:

„Като дете съм слушал мама да пее песента „Стар свекър Янки думаше”*:

Стар свекър янки думаше
- Янке ле, снахо, Янке ле,
я викни, снахо, та запей
снощната песен, дето пя
на мойте гости търговци,
търговци, стари джамбази.
- Тейко ле, стари свекъре,
че как да викна, запея?
Станало до три месеца,
откак си писмо нямаме
от мойто либе Иванчо.

Колкото пъти мама изпее песента, все някой ще подвикне:”Карай я до края, де!” А мама: “Аз я пея дотук!”
Защо ли мама не пее песента докрай?
За нещо неприлично ли се пее?
В сумрака мъжки глас настоява: “Свекърът какво казва сетен, свекърът!…”
Не знае ли мама какво казва свекърът сетне, или знае, но не ще да го изпее?
Защото аз съм там ли не ще, или на нея не й харесва?..”
/Край на цитата/

Забележи, читателю, колко въпроси задава Борислав Геронтиев към себе си, за да легитимира неморалния** си намек за отношенията свекър-снаха. За които няма никакво доказателство.

Е, аз ще му дам такова, при това без да ми се наложи да влагам задни мисли, да правя намеци. Свекърът отново подканя Янка да запее, но е пределно ясно, че го прави не от някаква разпуснатост, а по-скоро, за да отнеме бремето от сърцето й, макар че едва ли и на него му е леко.

Трябва ли да си психолог, за да ти мине през ума, че бащиното сърце също более за злощастната /може би/ участ на сина-гурбетчия? Или заради изневярата му към жена, род и родина. Терзанията на стария се засилват от угризенията му, че са погубили живота на младата жена и той се чувства длъжен да я успокои, че тя е осигурена, няма да бъде прогонена от дома му.

И да изрече нелеките, но спасителни, по смисъл и практични според него, думи: “Ний двама ще се вземеме. Ти ще ми бъдеш стопанка”. Думи, с които всеки циник може да злоупотреби, ако спрат дотам. Допускам, че майката на Б. Геронтиев е пеела песента дотам, защото не е знаела текста до край. Защото следва убийственият отговор на тази красива, жива погребана страдалка Янка, която решително заявява, че е неспособна повече да пее. Тя без колебание е взела вече решение и то е:

Ази при мъртви ще ида.
Майка си, тейко, да питам:
има ли изин*** от Бога
снаха свекър си да земе
и да му бъде стопанка!

Тук в песента настъпва решителен обрат. Всеки слушател онемява от това категорично решение, трогват се и каменните сърца. Колко ли такива мъченици като Янка е родила българската земя! Някои с невръстни рожби на ръце, оставени сами да се борят с живота.

В тази изключителна песен Янка е образ на идеалната българка-красавица, къщовница, песнопойка, чийто глас съответства на богата душевност. Тя е вярна в любовта, обича само веднъж, и когато няма възможност да обича вече любимия си, не се колебае пред смъртта.

Без любовта животът й губи смисъл, тя не е способна на никакъв компромис в името на осигурено бъдеще. Народният певец е създал песента не случайно, знаейки какъв пример за подражание е лиричното, възвишеното, среща с което имаме в песента „Стар свекър Янки думаше”.

Затова реших, макар и с голямо закъснение, категорично да изясня на поета Борислав Геронтиев, че няма да се примиря с подобно „недоразумение” с една от най-красивите български народни песни, пред която сме длъжни да благоговеем!

—————————–

* Недялка Керанова - изпълнител. Моята майка, родена през 1918 г., пееше още по-стар вариант. /Бел. А. К./
** Б. Геронтиев търпи критика и по отношение на езика на статията си, като пише за „деверче, което с е  т о ч и /разр. А. К./ на буля си. Същият само споменава за някакъв сборник със „скришен фолклор” от Пернишко, съставен от Симеон Мильов, което няма отношение към песента, за която се застъпвам.
*** изин /чрез тур. izin от ар./ ост. разрешение, позволение. Песента навярно е много стара, още от турско време. Моля всеки, който знае нещо повече за нея, да го сподели!