Димитър Златев

На вратата на Катедрата се почука и плахо се отвори. В рамката застана млад мъж, около четирийсетте. Нещо познато имаше в чертите му, но споменът още не можеше да го изясни.
- Извинете, господин Изворски, идвам при вас по частен въпрос. Нали вие сте ръководител катедра?
Кимвам утвърдително и с жест го каня да седне, като през паметта ми бързо преминават образи и имена.
- Вие май бяхте Филип? - неуверено питам, скривайки неловкостта си зад полуусмивка.
- Филип ми беше партизанското име, така да се каже. Всъщност съм Фикрет Низамов от Дряново. Вашата съпруга ми беше класна в техникума. Как е тя?
Последния му въпрос отминавам механично и бързам да загладя положението:
- Помня те, как да не те помня! Нали като се уволни от казармата, се отбихте вкъщи с годеницата си. Нали тогава се смяхме, че аз, тракиецът, станах родопски зет, пък ти, родопчанинът - зет на Тракия… Тя беше от моето село, познавах се с нейните родители. Как е тя, свикна ли с планината?
Той сякаш се стъписа, но бързо се овладя.
- Добре е!… Сигурно е добре…
Думите му ме озадачиха, но той изпревари въпроса ми, променяйки темата:
- Идвам с една молба за дъщерята, Гюлтен Низамова, сигурно се досещате коя е. Първи курс, български със френски… Не може да се справи с пустия чужд език. Тя основата й от село е много слаба, ама дотук й стигна балът.
Докато ми обяснява, аз си спомням за кое девойче говори и скептично свивам устни. Прекъсвам го:
- Ама тя каза ли ти, че едва се съгласих да й заверя семестъра по фолклор? Много често отсъстваше и от лекции, и от упражненията. Питам я за причината. „Успивам се, господине”, ми отвръща. Забелязвам ирония в изражението на колегите й. Как се успиваш, бе, за твоите години 7-8 часа сън са достатъчни. „Така е” - съгласява се. - И на мене до девет сутринта толкова ми се набират” - и настойчиво ми подава студентската книжка. Някои от околните прихват, но от солидарност овладяват присмеха. Правя ти компромис - казвам, - но чакам да се реваншираш на изпита.
Сега негласно си мисля да спестя конфуза на родителя.
- Историята ми е позната: измъкнала се е от домашния контрол, тук в по-големия град му е откачила края - сладкият живот е изтласкал мерака за учене.
Бащата се е изчервил, сякаш той е скиторил и се е успивал. Правя пауза, за да се посъвземе и питам: Та каква е молбата ви?
- Ами, преподавателката по френски я скъсала и на поправката, та щерката хептен се отчаяла. Няма ли да може да я прехвърлите в специалността „Български и история”?
Сега аз започвам да мънкам, защото тъкмо аз трябва да нарушавам правилника. А той ме гледа с такава молба и надежда, че ми става неудобно.
- Вижте какво, Низамов: виждам една вратичка за измъкване от създалото се положение - само ако някой от историята иска да се премести във френската група… Но ще трябва дъщеря ви да вземе пропуснатите изпити по история.
- Ще ги вземе тя, аз ще я притисна! Само дано стане размяната, да завърши… Всичко ще направя, дано тя постигне това, което аз навремето не успях.
Той облекчено въздъхна, благодари припряно и притури много здраве за някогашната му класна.
Вечерта вкъщи подхванах:
- Познай с кого се срещнах днес? - С твоя бивш ученик Фикрет Низамов.
Жена ми радостно възкликна. Разясних й молбата му и какво бих могъл да направя.
- Прибави и моята молба! - не се сдържа тя. - Толкова вярвах в успеха на това момче! Можеше да стане един добър учител по селскостопански машини. Тогава той ми призна, че има мерак за Института в Сливен, но засега техните не можели да го издържат. Щял да опита след казармата… Помниш, че тогава често получавах писма от моите войничета. Та и Фикрет ми се обади след месец. Подателят на плика ме озадачи: Филип Войников, поделение еди кое си, Панагюрище. Този пък кой е, викам си, и бързо отварям плика. А вътре нещата се изясниха. Още първият ден взводният ги проверява по имена. Запомнила съм даже как пишеше: „Като прочете Фикрет Низамов, извиках: АЗ, младият войник Филип Войников! Но станало е грешка в селсъвета, другарю лейтенант. Аз преди година си смених името. Взводният нанесе поправката и продължи нататък… Така използвах скорошното преименуване на помаците. Не исках да ме делят като шугава коза, какво като съм турчин! Не съм второ качество, я, ни в говора, ни в познанията си!” Виждаш, че до днес помня тези негови редове и добре го разбрах. Накрая допълваше: „Моля ви, другарко, да не сбъркате новото ми име при адресирането на отговора си.”… За Осми март ми прати картичка, а в писмото си пишеше, че е станал шофьор на командира на поделението. Долових гордост и в последните му думи: „Имам си приятелка, българка, от Пловдивските села. Учи в техникума по текстил и килимарство.”
- Е, за последното и аз си спомних. Нали след уволнението я водеше със себе си и преспаха вкъщи. Хубава двойка бяха!
- Бяха! - подчерта жена ми миналото време и удължи паузата. - Мисля,че преди години ти разказвах неговия случай, ама ти нали имаш навик да си четеш книгата, докато ти говоря, май си забравил… Бяхме преди години, май към 1980-та, с учениците на военно-полеви лагер, настанени в бараки от строителството на каскада „Въча”. Един ден дежурният на портала ми доложи: „Другарко, търси ви някакъв мъж.” Помислих,че си ти. Излизам и насреща ми - Фикрет. Прегърнахме се развълнувани, а ученичките подозрително ни гледат. „Другарко, вика, идвам да ви взема на гости! Моето село е само на 4-5 километра. И нашите те чакат.” „Не мога, Низамов. Довечера сме насрочили литературната вечер и аз съм главната.” Той се подвоуми и с неосъзната повелителна интонация каза: „Тогава ви искам другата неделя да сте свободна! Ще дойда да ви взема.”
Другата неделя в Дряново ме посрещнаха с радост и подчертано уважение. Явно, Фикрет не веднъж беше хвалил своята бивша класна. Край чешмата съгледах прясно одрана агнешка кожа. Вътре масата бе предварително наредена. Седнахме тримата с баща му и след обичайните за началото приказки кой как е, наляха малиново вино. Откъм кухнята ме гледаше едно любопитно оченце, а над половината личице стърчеше косица, превързана с червен конец. Фикрет усмихнат го повика: „Гюлтен, ела да поздравиш леличката! Тя е много добричка!” Детето се изчерви и се скри. „Малко ми е дивичка, нали общува само с домашните” - заоправдава се младият домакин. От кухнята се показа майката с тава баклава, а след нея влезе и снахата - височка, пребрадена с бяла кърпа с мъниста по края. Тя положи сахан с варено месо пред мене, но не подигна очи, поне с поглед да ми каже „добре дошла”. И пак така мълчаливо излезе. На устата ми беше въпроса да попитам за Ленчето, но навреме се съобразих да не се получи нещо конфузно. Бащата подкани:
- Ха, буюрун, другарко даскалице, да хапнем, каквото Аллах дал! Благодарско, задето изучи нашето момче.
- Ами жените няма ли да седнат с нас? - попитах нетърпеливо.
- Нашият адет е друг - отвърна бащата. - Тяхната работа сега е да прислужват, па сетне и те ще се нахранят оттатък.
Тези негови думи сякаш парализираха разговора, та почти мълчаливо се нахранихме. Сега Фикрет ми показа подновената наредба на къщата, запозна ме и със жена си. Невестата ми се стори не само скромна, но и някак си наплашена, смутена от новата си бременност. Подадох едно шоколадче на момиченцето и то се престраши да ме погледне. Чертите му подсказваха една естествена бъдеща хубост. Сбогувахме се сърдечно с домашните и Фикрет запали джипа да ме върне в лагера.
- Фикрет, - подхванах нетърпеливо, още преди да излезнем от селото, - очаквах да видя Ленчето. Нали бяхте сгодени?
- Бяхме… - мрачно отвърна и замълча. - То, другарко, стана една, дето не е за разправяне… Нашите ни посрещнаха кисели, като че ли не невеста, ами бирник им водя. Още на другата сутрин майка ми поиска да я забради и да я премени по нашенски. „Тая няма да стане! - викам. - След две седмици, като се разпишем в селсъвета, ще подумаме за премяната.” Тати нещо изръмжа, но го преглътна… Радвахме се още 2-3 дни един на друг, но не ни разрешиха да легнем заедно. Мама ни следеше като невестулка… На четвъртия ден заминах за Сливен на кандидатстудентски изпити. Като се върнах, още от вратата попитах: „Къде е Ленка?” „Ние гяурката я натирихме! Не ни трябва невеста, разголена като гювендия, дошла тука от майната си!” - сурово ми рече тати. - Друга сме ти довели - нашенско момиче, дето ще ни чини ихтибар.”
Краката ми отмаляха и блъснах вратата на моята стая. На кревата гърбом беше приседнала жена. Стреснато изви глава - наистина, нашенско момиче, комшийско, но ме гледа подплашено като зверче. Причерня ми, затръшнах вратата след себе си и драснах през ливади и деретини. Колко съм вървял, не помня. Полека-лека взех да идвам на себе си. Ами сега, викам си, какво да правя? - Да ида да търся Ленка, няма да я върна: тя няма да преглътне тази обида. Да изгоня доведената, умът ми не дава: нали ще го сторя момичето резил пред цяло село, пък то какво е виновно?… Чак надвечер се отбих в механата да удавя яда си. После приятелите едва ме замъкнали у дома… Така пъхнах шия в семейния хомот… То пък едно семейство!… На другия ден се хванах на строежа на каскадата. Връщах се в събота вечер, дето се вика, да се преоблека…
Слушах развълнувания му разказ и си спомних предишната му амбиция да стане учител-специалист, да се измъкне от консервативната родна среда.
- Ами с института какво стана?
- Нищо, - отвърна. - Един бивш съученик ми съобщи, че не съм приет. И ето ме сега - шофьор в стопанството. Искам да ме пращат на по-далечни курсове, та по-малко да се задържам вкъщи. Невестата ми е кротка и послушна, ама като не ми е по сърце…. нашите са доволни и се правят, че нищо не забелязват. За тях е важно снахата да е покорна и работлива, за тях севдата е празна работа.
Фикрет замлъкна, но по това как форсираше джипа и не подбираше дупките по пътя, усещах каква непрекипяла мъка и яд врат в душата му.
На портала на лагера се разделихме, като му пожелах да намери място в сърцето си за натрапената съпруга. Вярвам, викам, че децата най-добре ще ви свържат. Той се усмихна кисело и махна с ръка в смисъл „да вървят по дяволите”.
След години се видяхме още веднъж. Спря пред нас непозната кола и изсвири 2-3 пъти. Излизам: Фикрет Низамов! Слезе от „Ладата” и свойски се ръкувахме. Другите двама мъже отвътре ни гледата любопитно.
- Другарко, да знаеш колко съм се затъжил! Не ни е оттук пътят, ама нарочно оттук минахме, да се видим. Отиваме с тия аркадаши на почивка на море. И нам се полага малко мъжки рахат. Да си направим кефа барем десет дена!
- Ами Фейме, жена ти, защо не си я взел? Та и тя заслужава да отдъхне и свят да види!
- Има си хас - отвръща - да я помъкна със шалварите на плаж! Който ми я доведе насила, той да я води на почивка. Да си гледа тя трите деца и тютюна. Морето не е за такива като нея.
Единият от спътниците му подхвърли през спуснатото стъкло:
- Ние така знаем, госпожа! Една жена, за да не вири много глава, стори й повече деца и й нагоди върбови дърва! - и се захили самодоволно.
Сдържано им пожелах добър път и се прибрах огорчена…
Та сега, значи, притеснил се е моят ученик? Хак му е!

***
Успях да извърша размяната на специалностите, но особена промяна в ученето на Гюлтен не настъпи. Бащата повече не се появи - май го беше срам.
След години случайно я срещнах на улицата. Стройна, модерно облечена. Усмихна ми се зарадвана.
- Учат ли децата в Дряново историята? - питам закачливо.
- Ами-и! Аз едвам се откопчах от село, та пак ли там да се връщам. Намерих си тук добро момче и се омъжих. То с моята диплома кой ще ме назначи в града, та се преквалифицирах. Сервитьорка съм в ресторанта на представителния хотел. И мъжът ми работи там - барман.
- Ами татко ти, как е той? Отдавна не се е обаждал.
- Как да е? Уж е добре, но напоследък доста се промени.
- Какво, да не е болен нещо? - с нескрита тревога попитах.
- Не, съвсем друго е. От една фондация му осигуриха безплатно пътуване до Мека. Върна се хаджия! Вече вместо в механата с приятелите, е редовен посетител в джамията със старците. Все чете Корана като отнесен. Даже се учи да чете арабското писмо. Опустял му и хаджилъка!… Сега дядо се гордее с него пред своите набори.
Тя замълча, изпитвайки неловкост от последните си думи, и побърза да пренасочи разговора.
- Обещайте ми, господин Изворски, че ще се отбиете в ресторанта ни. Ще ви посрещнем като специални гости на семейството!
Обещах и се разделихме като стари приятели. Знаех, че турците умеят да се отблагодаряват за сторената добрина. Макар че какво толкова бях сторил. Жена ми бе направила много повече за баща й, затова и нейното огорчение беше по-голямо.