Тоня Трайкова

Какво носят в кратката си синтезирана форма „Децими”-те на Румен Попстоянов? Капчици мъдрост, отронени като смола по ствола на дървото, другост или просто търсене… Изваяни простичко като глинени съдове, те са размисъл, основан върху канавата на библейската митология, но с едно различно, напълно съвременно светоусещане. То е истински ценното в тях и служи като първична субстанция за изграждане на собствената митология, поетическия космос, в който са положени вечните теми за живот и смърт, любов, творчество, свобода, или поне екзистенциалния стремеж към нея. То прониква в децимите като етер, природа, дух, бог, съзнание за нещата и е породено от гледната точка - един поглед отстрани и надълбоко вътре в себе си, понякога горчив и ироничен, но винаги честен и откровен. По подобие на изконни библейски и евангелски източници, размисълът започва със стиховете:

„Калта в началото
и в края
е същината на нещата.”

Образът на калта е ключов и дава възможност за декодиране на нагласата спрямо света при изграждането на мита. Натоварен е с многозначност и става носител на противоречиви тенденции - нещо, което се наблюдава и по-нататък в мисловната и образна система на децимите. От една страна той има смисъла на прах и тленност, заложен в книгата Битие: „Memento, homo, quia pulvis es….”, от друга се асоциира с пролога на Евангелието на Св. Йоан и сътворението: „В началото бе словото…” Тълкуването на калта като глина, като слово, като създаваща мисъл и същина я прави идентична с висшия разум, и я поставя в пространствено-времевия подреден свят на космоса. Той рамкира периода на съществуването, самия живот, относително вечен или краен. В него материя и дух се преливат и съзнанието за това отеква в Аза, който вижда себе си като тяхно проявление: „Човекът само сянката на този свят е”. „Дълбоко пуснал корени” в земята, той прилича на дърво отправило клони към небето, и се пита откъде идва светлината, „която… вдига погледите ни нагоре”. Корелацията материя и дух е основополагаща в митологичната постройка. Мрак и светлина, смърт и рождество, профанно и сакрално, движение и неподвижност парадоксално се преливат, заражда се страданието, утробата е дом на зачеващ живот, но и на мълчание, подобно на това след края, отвъдното плаши, но и влече с жаждата за пълно познание, излизане от оковите на тялото и сливане с изначалното. Бог е създал човека чист по свое подобие и отделянето му от този първообраз по време на земния път, натоварването с греховете, съблазните, болките и страданията на земното битие го прави да се отдалечава от самия себе си. Свалянето на маските, лицата, привидностите, рутината, заблудите, илюзиите и химерите е задължително условие за постигане на онази чиста еманация, която представлява Азът и неговият собствен космос, която единствено може да доведе до по-нататъшно разбиране, тълкуване или пресътворяване на нещата. Каква малка, но съществена крачка, отдалечаваща от представата за баналния стихоплетец, познат от недалечното и посттоталитарното квадратно мислене. Другостта обаче не носи и прашинка претенция, дължи се единствено на уникалността, която има всеки. Единствената разлика е в опита тя да бъде видяна и осъзната. Впечатляващ и същевременно толкова човешки и естествен е стремежът към максимално доближаване до истинността на всичко, до което мисълта, чувството, съзнанието или въображението се докосват.Противоположните същности съдържат своите тематични проявления и съответните образни системи, които ги съпътстват, а орбитите им понякога се пресичат. Движението носи енергията на живота, генезиса на зачатието, развитието, правото на избор, възможността за действие, творчеството. То е заложено в човека заедно с понятието за добро и зло, съвестта и вярата и той трябва само да протегне ръка, за да го осъществи, защото:

„Няма хоризонт за този,
който гледа само лодката дали потъва.
Няма улов за този,
който греблата не смее да спусне…
…
Няма вяра за този и онзи, който не вярва,
че по вода само с вяра се ходи.”

В поетиката на книгата се открояват основополагащите образи - на Бога, на човека, на жената и на твореца. Това, което ги отличава, е, че имат опосредстваща функция и присъстват по-скоро като понятия, привидно еднозначни белези на по-абстрактни и универсални идеи. Познатият библейски всеблаг образ на Бог фокусира синкретично широка гама от спектрални тонове. „Господ знае всички езици” - милост, мъдрост, споделяне, копнеж, доверие, нежност. Алюзията за словото отново се явява, но този път в съзвучие с моралните ценности. Несъвършеният човек, идентифициран с лирическия герой, може да бъде укоряван за това, че в него материята взема понякога връх над духа, и той не отчита закономерностите на изначалната хармония, нито факта, че е само проявление на по-висш смисъл. Дали повелите, формулирани в скрижалите и заложени в морала, ще отведат човека към по-широки хоризонти, или „очите ни отново оцъклени ще съхнат в синьото”? Безсмислено и кошмарно е да се живее във века на „несънуваните сънища”, когато „човекът си избира сивата земя”. В подобен кръговрат този, който вижда отклонението от първоначалния образ, греха на злобата, коварството, скъперничеството, убийството, не може да не бъде самотен. Духът му е окован и затворен и той желае да постигне свободата чрез пречистването и сливането с необяснимото, непонятното, отвъдното, от което се е зародил. Небитието се асоциира с мрака, но и със светлината. Тишината е характеристика на онова, което тепърва предстои да бъде разбрано и осъществено чрез акта на смъртта. Тя е и начинът да се говори с Бога. Докосването до сакралното е възможно да стане по пътищата на любовта и творчеството, които също се асоциират с генезиса на света и човека. Буквите на една азбука не са достатъчни, за да се изгради сложния многопластов образ на жената- квинтесенция на зачатието. Тя се явява като първоначало и източник на сила, която дава възможност за прозрение и познание. Разголването, еротиката, цветността, уханието, сливането са средство за преоткриване на себе си:

„През твойто голо тяло
- във безлунна нощ -
седефа на душата ти да наблюдавам,
с която да пребродя вечността.”

Любовта съчетава материалното и духовното, създава единство, в което човекът се извисява до скрития смисъл. Жената е тази, която повежда „завинаги към светлината”, тя е „първичното яйце, което ще роди вселната”, тя е това, което кара лирическия герой да възкликне: „Делфин съм, птица, бог съм”.
Децимите завършват със своеобразен творчески акт. Поетът стига до дъното на самотата и пресътворява своята собствена същност- „едно ефирно тяло”, „отвъд любовта. Отвъд думите”…. Катарзисът не е натоварен с усещане за някакъв специален ритуал или магичност. И тук, както в цялата книга, словото запазва чистите линии и хармоничната простота на глинения съд.

Румен Попстоянов, „Децими”, „Издателско ателие Аб”, София, 2013