ДНЕВНИК НА ПРОЗИРНАТА САМОТНОСТ
Захари Иванов. „Окото на ключалката”, ИК „Световете”, 2013 г.
В рецензия за предишната книга на Захари Иванов „Изчезнал остров” (2010) отбелязах, че твърде физиономичен за стила на поета е ироничният контекст, където автошаржирането е реализирано с финес, на границата на въпроса-усмивка. Така дори мъчителното раздвоение на лирическия субект се възприема от читателя с катарзисна лекота, защото сериозното добива очертанията на артистична форма.
В „Окото на ключалката” обаче автоиронията е претърпяла модификация в посока на парадоксално-игривия трагизъм („Едно копче”), задълбала е в трагически пастелни тонове, наситени с колебание („Дали”, „Глас”). Присъства дори усещането за самоунищожителния жест („Наказание”), защото завоите на времето взривяват същността и на най-добрите намерения, вкарват индивида в непрекъснато преутвърждаване на някакво социално уравнение, което няма нищо общо с душевния комфорт и естетическата наслада:
Ще дойде буря като неотменимо Възмездие,
ще ни притисне въздушната възглавница на забравата.
В най-добрия случай ще ни притисне. А иначе
ще ни остави до пътя като износени гуми.
Ще дойде буря като неотменимо възмездие.
(„Ехото вика след мен”)
В съвременната поезия Думата е твърде далеч от традиционното си речниково съдържание, което позволява да се изобразяват релационни състояния. В този смисъл поетическата словоформа излъчва отношения, наситени с вариативна енергия, и умението на автора да извади от нейната кутия на Пандора оригинална мисъл е същественото предизвикателство пред белия лист. Оттук и посланията оживяват в тяхната вътрешна антагонистичност. Подобни признания са умело колажирани в стиховете на Захари Иванов:
Връзката е вече повече от символ,
най-ненужна стана вярната посока.
Ти разбираш, че пред теб е зима,
не разбираш колко е дълбока.
(„Изпуснати влакове”)
Поетът рядко представя чисто пейзажни състояния - стреми се да разгадае обрата в познанието за всепроникващия го свят (природен, социален, емоционален, психически), без да доминира като ментор над читателя, предвкусвайки удоволствието от чисто литературния акт - виртуалната магия на езика („Опит за спасение”, „Монолог на прогледналия син”). Разбира се, позицията му на бунтар е заявена и в контекста, и директно: „Искат ме еднакъв и без бог да бъда богонравен,/ а над всичко - на колене.” Възможният и невъзможният избор провокират амбициите на автора да фаворизира мълчанието като етичен коректив на резултата от фалшиво структурираното съвременно общество („Опит”).
„Окото на ключалката” е естетско полиграфично издание - с илюстрации на Вадим Лазаркевич и колажен дизайн от печатан и ръкописен текст, което придава една допълнителна интимност на четивото, скъсяване на разстоянието автор-потребител. Книгата съдържа 4 цикъла стихове, които маркират движението на авторовата мисъл през автентичното вглеждане в себе си, проектирано в съпоставките на минало и настояще, където йерархията на ценностите е преобърната. Така от първия цикъл „Житото презря”, през втория „13 смачкани листа” и третия „Минало сегашно време”, се увенчава кулминацията в четвъртия цикъл „Последна въпросителна”, където Захари Иванов задава един горчив въпрос: „И все пак вещ ли е поетът, / когато е слова?”
Тук отново двойното значение на понятието „вещ” ни препраща към пантомимата на възможното, но не и реалистично обяснение, защото вътрешноприсъщо на поета е да осъзнава себе си като етическо същество, извън формалната му роля в обществото.
Интересен е цикълът „13 смачкани листа”, където е направен опит за изографисване на ежедневни видения под формата на кристализирани цветни миниатюри („Градът”, „Невидима ръка”, „Самоубийство”, „Случка”, „Едно циганче…”). Те нямат претенцията за философска афористичност, а маркират сякаш някакви метафизични откъслеци от спряло време, от граничност между врявата и покоя, между движението и несъществуващия изход:
Сгушил съм се под мечтите си
и се грея
на димното огънче
на очакването.
(„Дъждовните струи…”)
Своето открояващо място в книгата заемат и някои творби („Уредени времена”, „Минало сегашно време”, „Старият град”), които са риторични въздишки по повод модификацията на националните ни принадлежности - като бит, култура, морал, онази чисто българска идентичност, която сега изчезва, унифицирайки отделния човек до неразпознаваем знак - зад гърба на вещите, зад избелелите снимки и всепобеждаващата консуматорска страст:
Сядаме на вечеря с много чинии, ножове, лъжици и вилици,
вместо с много деца.
Пътищата ни са широки, големи ни станаха вилите,
вместо наш’те сърца.
(„Уредени времена”)
Захари Иванов често представя себе си дистанцирано - субектът на писателя за него е проекция на културното и семейно обкръжение - затова духовното равновесие се оценява като първостепенна необходимост. Галерията от съкровени образи насища стиховете му - децата, майката, любимата, но и приятелите - всички те не са форманите персонажи от сюжетни построения. Сякаш той е възприел за свое верую мисълта на Ницше, че „добрият писател има не само собствен дух, но и духа на приятелите си” (1). В този смисъл приятелството доминира като символ на разголената човешка същност (стихотворението „Винаги”), дори неговите свещени дадености днес са застрашени от нарцистичност, завист, предателство… Изпитанията пред „приятелството” се оказват ключове, които всъщност нямат ключалка. Доверието се изгражда бавно, а се взривява за миг. То е като преглътната доза цианкалий, с която сякаш се свиква.
Книгата завършва с едно излято в емоционалния си градус и философска тъкан стихотворение - „Класически въпрос”. То преподрежда стойностните неща в представата ни за отминаващото и непристигащото - в ежедневието и в идеала: там поетът жадува „болката да е утеха”, „да ме подреждат пръсти на жена / и да ме пазят да не се отчупя”. Или това е просто Той - видимият призрак на Словото, защото „най-голямата опасност е това да загубиш самия себе си, да минеш през света незабелязано” (2).
„Окото на ключалката” е един интимен дневник на прозирната самотност на творящото съзнание в глобалистичното пространство днес, когато много се говори, но шумът е повече от смисъла, а поетите не са субекти на търговски схеми, независимо от езика, на който творят. Така поезията все повече става тайнопис за посветени. А дали поетовите очи ще разшифрират и зарегистрират новите виртуални послания? Може би. След като според Захари Иванов думите са детски хвърчила.
—————————–
1. Ницше, Фр. „Човешко, твърде човешко”: В „Раждането на трагедията и други съчинения”. Изд. „Наука и изкуство”, София, 1990 г., с. 279
2. Киркегор, С. „Болка за умиране”. Изд. „Стено”, Варна. 1991 г., с. 91
