Из книгата “Между деня и нощта”

Мария Антонова

*

Понякога в следобедните часове на деня местните управници на града заставаха пред сградата на общинския съвет, знаейки, че свещеникът ще дойде за вода. И той идваше. Питаха го какво прави вечер, след като през деня не работи, а той усмихвайки се, отговаряше: “Подготвям службата си за неделя, а вечер кръщавам децата ви”. Изглежда това беше вярно. Десетилетия наред в църквата не беше влизал толкова народ, както сега.

*

Наричат Библията “Книга на книгите”, “Вечната книга”, “Книга на мъдростта” и пр. – все верни определения. Така например още Омир, живял през VІІ в. пр. Хр., описвайки в книгата Илиада подготовката на ахейците (гърците) за поход срещу Троя, ни представя картина, твърде близка по сюжет с тази на Стария завет. Както старозаветният патриарх Авраам води своя любим син Исаак, за да го принесе в жертва на Бог и в момента, когато е трябвало да стори това, той го спрял и му казал, че истинският Бог не приема подобни жертви. Така и в Илиада богинята Артемида иска в жертва Ифигиния – дъщерята на Агамемнон, за да пусне вятъра и корабите на ахейците да потеглят. Разликата тук е, че Артемида взема за жертва Ифигения (Виж. кн. Битие 22:2).

*

Винаги съм смятала, че ако политиците, дошли на власт, най-напред помислят за народа и направят така, че той да заживее по-добре, тогава по естествен начин и те ще бъдат материално осигурени. А у нас, за съжаление, става винаги по обратния начин. И ето, че повече от петнадесет години халът ни е един и същ. Корупция и бедност.

*

След работа ме запознаха с колежка, на която двете деца бяха изгорели при самолетна катастрофа на софийското летище на 3 август 1988 година. Погледите ни се срещнаха и аз разбрах – тя живееше двоен живот – с миналото и с настоящето. Дано е вярна мисълта, че Бог дава това на човека, което той ще понесе. А товарът е огромен.

*

Вървим с Г.Б. по ул. Ив. Вазов, а той с печал ми говори за своя семеен живот. “Защо не дойдете с мен в Австрия? Ще имате всичко”. Спираме пред къщата музей “Иван Вазов”. Питам го дали познава поезията на патриарха на българската литература. “О, разбира се” – възкликва. В Австрия бих се чувствала като дръвче, което никога няма да се присади. Моите приятели, моята атмосфера – това е моята родина. Вървим и мълчим.

*

В един от броевете на в. Ново слово е публикувано интервю със съпругата на големия певец на световната оперна сцена Борис Христов. В него г-жа Фанка Борис Христова със загриженост и тревога споделя болката си от това, че подарената вила за Академия, в която трябва да се обучават млади български певци, не се използва по предназначение. “Напротив, до 2-3 часа през нощта младите кандидат-певци пушат и пият, нещо, което могат да правят и в България” – казва съпругата на големия певец. Тя не скрива огорчението си, което вероятно ще й даде правото да развали една от клаузите на завещанието на Борис Христов. Какъв срам, какъв позор за нас, българите, и за България ще бъде, ако се случи това! Пишейки тези редове, за кой ли път си спомням думите, казани от Екатерина Каравелова: “За нас българите, няма нищо свято”. Дано времето и годините опровергаят тази нейна мисъл.

*

Има кафене “Кристал”, но ние с Магдалена Дикова стоим на чаша кафе и коняк в кафе “Мрамор” срещу Руската църква. Говорим за нейните приятели от Москва, тя беше на специализация там пет месеца. Разбирам, че более за широтата на руската душа.

*

Несъгласието на правителството на Индира Ганди през м. юни 1984 г. година да признае Пенджаб за независима държава в държавата (до независимостта на Индия 1947 г. е имало 554 държавици на нейна територия) довежда до убийството й на 31 октомври 1984 година. Раздухването на събитията в Златната църква са само последствия от една продължителна борба за самостоятелност на партията “Акали Дал”, която е партия на сикхите. Но трябва да се знае, че който и министър-председател да беше по това време, едва ли би се решил да отдели щата Пенджаб, в който живеят мюсюлмани, индуси и сикхи, последните са преобладаващото мнозинство. Всеки, който е следял събитията през този период, знае, че по това време Пенджаб е подпомаган от движението “Калистан”, сформирано от живеещите в Англия над 400 хил. сикхи, които в деня на убийството на Индира Ганди танцуват и пеят по улиците на Лондон. Далече от своята страна, голяма част от тях не са били добре осведомени за пълната с оръжие Златна църква и за алчните за власт феодали в Пенджаб, чиято цел била власт над мюсюлмани, индуси и всички ония, които не говорят езика им. Биографите на Индира Ганди я наричат прекрасен човек, а журналистите я обичат, защото винаги намира време да отговаря на въпросите им.

*

На честване на 50-тата годишнина на литературния критик Любен Георгиев. Аз съм с Блага Димитрова, Петър Динеков и Христо Радевски. В салона на Народния театър виждам Елисавета Багряна, Любомир Левчев, Милена Цанева и др. Акад. Петър Динеков открива тържеството, правейки кратък анализ на литературнокритическото творчество на Любен Георгиев, като подчертава големите му заслуги за популяризиране на художествените произведения на нашите поети и писатели. След това на сцената заизлизаха да четат свои стихове Орлин Орлинов, Първан Стефанов, Любомир Левчев, Стефан Цанев и Ваня Петкова. После отидохме в кафенето на театъра. Акад. Петър Динеков ни кавалерстваше. Стана ми тъжно. Всички насядали. Прави стоят само те, тримата – акад. Петър Динеков, Блага Димитрова и Христо Радевски.

*

Вървим с Блага Димитрова по бул. Патриарх Евтимий. Забелязвам отдалече две жени, които се готвят да я поздравят. Приближават се и й кимат сърдечно. Питам я, как приема тази любезност на хората, какво поражда у нея. Тя се засмива мило и добавя: “О, разбира се, че ме радва. Обичта на непознатите е голямо нещо. Може би това е истинската обич. Имам приятели, които ме обичат, но обичта на непознатите хора понякога е по-силна, защото разбираш, че освен тези, които са около теб, има и други, макар и непознати. И те са ти близки по дух. Много от тях истински са ме разбирали”.

*

Чувала съм да казват за Ренета Инджова – първата жена министър-председател на България, че е много амбициозна и упорита, сякаш това са отрицателни качества. А тя за себе си никога нищо не е поискала. Погледнете я, сигурно няма и 50 кг., облича се стилно и винаги е елегантна. И понеже не могат да й прикачат несъществуващи кусури, решиха, че амбициозност и упоритост са укорими. Права е Екатерина Каравелова, като казва в книгата Като антична трагедия. Спомени и документи, че у нас превъзходството боде очите.

*

Работя в стаята си. Чувам викове, идващи от коридора. Излязох да видя какъв е този шум. Две колежки и един колега говореха с млада жена, наглед добре облечена, а на пода се търкаляше найлонова торба с мандарини. Приближих се и я попитах кого търси. Тя отговори кратко и ясно: “Търся служба “Социални грижи”. А тези мандарини тук на кого са, а попитах: “Мои са, но вие ги изяжте” – отговори тя. Наведох се, взех торбичката и й казах, че ще я изпратя заедно с мандарините и ще й покажа къде е сградата на службата. Тръгнахме. По едно време чувам гласовете на колегите си: “Остави я, тя е луда”. Обърнах се, а тя ме попита кого наричат луда: мене, нея или те са луди…

*

Заварвам Блага Димитрова да подрежда стихотворенията си за издаване на двутомник. Предложих да й помогна: “Добре, ти подреждай втория екземпляр, а аз първия. Интересно ще ми бъде да разбера принципите ти на подреждане”. Повече от месец в една тетрадка записвах името на стихосбирката, след което подбирах стихотворенията, които на мен ми харесваха. Когато завърших, ги занесох с чувството, че съм направила нещо значимо. Попитах я дали е готова. С присъщата й деликатност ми отговори, че още не е, и ми предложи да посоча заглавие на двутомника. Разбира се, какви ли не заглавия измислях, но не попаднах на най-доброто, посочено от нея, Белези. А можех ли? Всяко написано стихотворение е изстрадано, оставило белег в душата й.

*

Петък е. Приготвям се за утрешния ден – задушница. През нощта сънувам Стефана Сладкарева да ми казва: “Вземи нещо и ела да видиш какво стана”. Тръгнах и само аз си знам как стигнах до парцела, в който е погребана. Какви ли не мисли се блъскаха в главата ми. Още отдалеч видях, че надгробната плоча е счупена и то само заради желязната кандилница, която беше здраво поставена към нея.

*

Днес някои хора непрекъснато говорят за демокрация, т.е. за правова държава, за свобода на човешкия дух, незнаейки, че във Вселената съществуват висши закони, които контролират живота ни. Свободата не се дава – човек или я има, или не.

*

След пореден скандал моя съседка – лекарка, изгони майка си от апартамента. Старата жена дойде у дома само с една възглавница и много сълзи в очите. Сутрин отивах на работа и я оставях у дома. Една вечер, притеснена, седнах до леглото и я попитах все така ли по цял ден лежи. Не, отговори тя. Когато отидеш на работа, аз ставам, отивам у дома, знаейки, че дъщеря ми я няма, оправям леглото й, измивам съдовете, пазарувам, готвя и отново се прибирам тук. Изслушах я мълчаливо. На другата сутрин позвъних на дъщеря й. – Ели, защо приемаш слугинята, а не майка си? – я попитах. След кратко мълчание тя отговори: „Като си я приела, гледай я”. Когато вечерта се върнах, майка й не беше у дома, но затова пък до смъртта си старата жена не ми проговори. Свят.

*

Баба ми, майката на баща ми, през целия ден почиствала и подреждала големия селски двор. Привечер извикала снаха си (майка ми тогава била само на 22 години) и й казала, че на разсъмване ще си отиде от този свят. Затова я моли да й сготви картофена яхния и да й помогне да се изкъпе. Представям си майка ми с какво вълнение е вършила всичко това. Вечерта всички си легнали, както друг път. Само майка ми не мигнала цяла нощ. Когато първият петел пропял, свекърва й се размърдала в постелята, повикала я по име, целунала ръката й и помолила да види и сина си, целунала и него и тихо продумала: “Отивам си” И… издъхнала.

*

Колежка ме пита дали съм гледала петъчното телевизионно предаване “Панорама”. Да, отчасти. Омръзна ми да гледам изкривени от злоба лица. Омръзна ми да слушам заплашвания с шутове и т.н. Искам по-често да виждам физиономии на хора, които не гонят личен интерес, които не се стремят за големи държавни постове и места, а хора, по-скоро помъдрели от надежда, от желание за честен труд, помъдрели от доброта.

*

Когато чуя, че мъж на отговорен държавен пост е написал книга, си мисля, че той е трябвало да си стои вкъщи, за да я напише. Какво общо има писането на книги с държавната работа? Ако някой от тях каже, че има, то той няма нищо общо с едно от двете.

*

Винаги съм смятала, че за всеки дом е щастие да има възрастен човек. Той носи духа на времето, в което е живял, носи надежда у младите. Чрез него усещаме една епоха, непозната за нас. С него атмосферата у дома ни е по-цялостна и помъдряваме от доброта и обич. А какво по-хубаво от това. Наистина, забелязали ли сте, когато загубим възрастен наш близък, сякаш от дома ни си отива атмосфера, която никога повече никъде не можем да усетим?

*

Отивам при Блага Димитрова. Отваря ми самата лъчезарна усмивка на света. При нея е Дора Габе. Блага чете свои стихотворения, написани във Варна по време на лятната почивка. Наблюдавам Дора Габе. Внимателно слуша, сякаш някой друг чете нейните стихотворения. Охотно си взема от орехите и добавя: “Не аз, а сякаш добруджанската земя дойде при мене”. Дора Габе си тръгва и едва стигнала до вратата, се обръща към Блага с думите: “Мила Блага, може би това е последното наше виждане. В четвъртък ще влизам в Правителствена болница. Няма да се видим повече Блага!” А Блага отговаря: “Ти си силен човек, Дора, ще издържиш”. За жалост, предчувствието на Дора Габе се сбъдна.

*

В книгата си Света троица Доростолският митрополит Иларион пише за троичността на света. В подкрепа на това казва: “…дървото е едно, но в три вида: корен, дънер и клони”. И за да затвърди своето разсъждение, цитира Св. Йоан Дамаскин, който пише следното: “Цветето е едно, но тривидно: корен, стебло и уханни цветове”. По-нататък митрополитът пита: “Какво забелязваме във всеки предмет” – форма или фигура, цвят или тежест. Водата е едно, но се явява в три състояния: течно, твърдо – кристал в снега и леда (въздухообразно-във вода и пара). И наистина, ако се замислим и поразсъждаваме, ще се съгласим със светите Отци на Църквата, които виждат в цялата природа троичност – подобие на Св. Троица.

*

Някой бе казал, че в природата няма празно пространство. Съгласявам се, защото малко преди да загубя човека, при когото душата ми си радваше, почиваше и окриляше, се запознах с друга подобна личност, все тъй духовно богата. Нещо повече, не бих могла да кажа, коя от двете сега бих предпочела. Но във всички случаи ще кажа: и двете. Да, но Бог не дава много. Взе ми едната, за да мога да оценя какво съм имала и да не забравя какво ми се дава отново. Сега се питам: това ли е равновесието на природата.

*

Преди време пътувах с автобус по линия №94. Седях до момиче, което явно беше студентка. Когато автобусът наближи ул. Граф Игнатиев, тя ме помоли да й направя място с думите: “Извинете, ще слизам на “Попа”. Отговорих й, че и аз ще слизам, но знае ли тя кой е този т.нар. от студентите “Попа”. Отговорът й беше отрицателен. Почувствах се неловко, но й казах, че този ”Поп” е Патриарх Евтимий Търновски, добавяйки, че навярно знае кой е той. Слязохме от автобуса. Дано е разбрала какво исках да й кажа…

*

В едно от последните си интервюта Гена Димитрова (мисля, че беше през м. март по телевизия “7 дни”) каза, че като малка се е качвала на ореха в двора на село и оттам е пеела, а ехото й отговаряло и й е било много интересно. Когато чух това, направих асоциация с нещо, което ми е разказвала майка ми. И тя като млада много обичала да пее качена на дърво: “Валеше дъжд, светкавици, гърмеше, а аз пеех ли пеех”. По-късно, когато пораснала, в селото дошли двама мъже да търсят девойки, които да подготвят момичета за певици. Прослушали посочените момичета и се спрели на майка ми и една нейна братовчедка. За съжаление, родителите им не ги пуснали и така майка ми си остана с мъката, че не е успяла да стане певица. Мисля си, че без да съзнават певческия си талант, децата се сравняват с песента на птиците.

*

И човекът като паяк плете мрежата на живота си. И колкото повече е усърден, толкова повече се заплита в лабиринта й.

*

Понякога си мисля, че ако водим природосъобразен живот, по-лесно ще ни бъде. Забележете сутрин птиците как пеят и песните им ни събуждат. Какъв строг начин на живот водят те. Вечер утихват рано, за да имат желанието рано сутрин да се зарадват на деня.

*

Разговарям с възрастни хора, които се оплакват, че не могат да живеят сами. Те непрекъснато повтарят, че самотата ги мъчи, с една дума, търсят контакти с хората. Други пък казват, че обичат да са сами, защото открай време не знаят що е самота. Трети скриват самотата си между страниците на книгите и гордо отминават тази тема. Мисля си, че всичко е индивидуално и зависи от характера на човека.

*

Понякога си мисля, че ако в семейната среда отрано децата се възпитаваха в правилото на Екзарх Йосиф І: “Всичко разбирай, всичко прощавай”, светът щеше да бъде по-добър и между хората нямаше да съществува тази безсмислена ненавист и омраза.

*

В едно от поредните си интервюта английският диригент на Софийския симфоничен оркестър Оливър Гилмър изразява възмущението си, че ние, българите, по принцип работим за децата си, дори и след пенсионна възраст: “Това означава доброволно да зачеркнеш дадения ти живот и да го пренесеш в жертва на някой следващ”. Едва ли бихме могли да го разберем, защото при нас чувството на дълг към децата е генетично заложено.

*

Малко преди да вляза за неделната служба в църквата “Св. Седмочисленици”, започнаха да бият камбаните. В това време пред нея стояха 3-4 кучета, сякаш чакаха да чуят гласа на камбаните. Едно от тях седна и вдигна предното си краче, сякаш отправяше молитва към Всевишния Бог.

*

Чакайки автобуса за работа тази сутрин, наблюдавах отсрещния тротоар, на който седеше приклекнала стара жена, цялата в черни дрехи. В ръката си държеше една кутийка. Беше седнала там с надежда, че минавайки, хората ще й слагат по някоя стотинка. През цялото време тя не вдигаше глава, дори и когато стотинките потропваха в кутийката. Една такава картина дава отражение на настроението за целия ден…

*

Темата за раздялата вълнува всяко живо човешко същество. Много стихотворения са посветени на нея. Така например Дора Габе има един великолепен стих:

Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмели
да ни разделят…

                                 (Мълчание)

И Димчо Дебелянов в четвъртата си елегия пише за раздялата, като неизбежен изход между двамата влюбени:

И любовта ни сякаш по е свята
защото трябва да се разделим.

Поетесата Блага Димитрова също поставя граница на голямото чувство. Тя пише:

…Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди на света.

                                 (Бяхме най-близки)

И в трите случая една и съща мисъл, представена ни от авторите по различен начин.

*

В родовите спорове за Яворов и Лора никой не се сеща за Екатерина Каравелова, която още през 1934 г. пред журналист на в. Дъга казва: “Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери…” След двадесет и една година мълчание интуицията на майката беше проговорила с най-точните думи.

*

Напоследък горските пожари взеха такива огромни опустошителни размери, че човек може да си помисли, че е настъпил апокалипсис. Огънят от горите се пренесе в селата и градовете. Жертви имаше не само в България, но и в Турция. Особено тежко беше положението в Гърция. Кадрите, които показаха българските телевизионни канали, бяха ужасяващи. В началото на ХХІ в. хора и животни да изгарят в домовете си, е повече от ужасно…

*

Казват, че човек се чувства най-добре в дома си. Често чувам: “Беше хубаво, но у дома си е най-добре”. Бях в Смолян за три дни. Мисля, че няма по-красив град в България. Там хората сякаш са замесени от друго тесто. Впрочем, идете и вижте. Ще ви хареса.

*

Всеки човек трябва да има сили да надживява себе си, колкото и трудно понякога да е това. А остава ли човек?

*

По повод извършех грях, една възрастна жена ми разказа следния случай. Богаташ изнасилва младата си слугиня. За нещастие момичето забременява. Научавайки това, той я убива и заравя в мазето на къщата си, след което залива пода с цимент. Минават години, никой не подозира, че той – господарят е престъпникът. Убиецът дни и нощи, години наред носи в душата си греха. Когато идва и неговият сетен час, моли да повикат свещеник, семейството му, прислугата и близките на убитото от него момиче. Пред всички той изповядва своя грях. Моли за прошка.

*

Днес през целия ден си мислех, че Тракия има митичния Орфей, а Добруджа – Дора Габе. Колко хубави стихове написа поетесата за красотата на природата и плодородието на тази земя. Ами книгата й Земя? Четейки я, човек остава с впечатлението, че пред него се разстила цялата земя с хора, животни и птици.

*

Тия дни четох в интернет-пространството, изказване на министъра на вътрешните работи Румен Петков, който казва, че престъпността се е изравнила с тази по време на Тодор Живковото време. Чета и се питам: Ами нали и той е бил свидетел на това какво е ставало по онова време. Но такава престъпност нямаше. Защо ли си криви душата. И защо ли мисли, че някой ще му повярва?

*

Вече две години начело на държавата е коалиционно тристранно правителство на БСП, НДСВ и ДПС. “Нищо ново под слънцето” – както казва народът. Заплатите ниски, цените високи. Министър Орешарски каза преди два дни: “Народът да не си фантазира европейски заплати”. Говори така, сякаш се намира в детска градина. Жалка картинка под стряхата на България, но ние сме си виновни. Все се надяваме нещо да се промени за добро, но уви. Нищо не става.

*

Какво управление има една държава, когато на прозорците се поставят решетки, вратите са бронирани, някои си поставят СОТ и не знам какво още. Други отглеждат в дворовете си зли кучета. Всяка вечер заключават входните врати на блоковете, в които живеят. И всичко това, за да се пазим от човека. Всички тези предпазни мерки, които вземаме, не говорят ли за духовно падение на българина. Смисълът на човешкото съществуване опира до две неща: опазване живота и подсигуряване на храна. Нищо повече. И това, ако е живот…

*

Проблемът с учителските заплати ме подсети за моя учител по български език и литература Андрей Апостолов, който ми преподаваше в прогимназията. Той отделяше в края на часа по пет минути да кажем какво сме чели или пък, ако някой е написал нещо да го прочете. Помня последния час преди лятната ваканция, когато ме изкара на дъската и ме накара да напиша стиха:

За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей в себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.

                                 (Тайна)

Добави, че иска следващия час да знаем кой е авторът. Много време отделих да открия кой е написал този прекрасен стих. На следния ден, когато отидох в училище, името на поета Александър Геров се знаеше почти от всички.

*

В стихосбирката си Поне поетесата Валентина Радинска има едно прекрасно стихотворение, което аз бих причислила към класическия стих.

Аз на петима жива им трябвам…
Пръв е синът ми – да съм му опора.
Втора е майка ми – да съм й всичко.
Трети – любимият: да го обичам.
Нека четвърти да бъде врагът ми –
Петият: Господ – от мен неотлъчен.
Жива му трябвам, за да ме мъчи.

Този стих ме накара да се замисля за същността на човешкия живот. Избор ли е, или всеки си има своя пътека, по която – иска или не – трябва да върви безропотно, докъдето може.

*

“Учителите и приятелите са най-големите дарове на съдбата” – пише в книгата си Отсам и отвъд Блага Димитрова. И наистина, какво по-хубаво от това да имаш приятели, с които да споделяш и да ти бъдат опора в живота. За учителите е повече от ясно. Понякога добрият, знаещият, любящият учител ни оформя светогледа за живота.