Банко П. Банков

Чичо, на когото съм кръстен, беше слаб, поради това изглеждаше висок, с мургаво оголяло чело, тънки, интелигентни устни и отривист, понякога хаплив говор. Между къщите ни нямаше ограда, само нисък зид и стълбище с четири каменни стъпала, което качваше към горния двор. Там лехи с едрооки питомни теменуги, нарциси и мушкато ограждаха правоъгълник окосена трева, от нежнокори кайсии капеха златисти плодове, мискетови лози криеха в листака си прашни гроздове, неоронени от немирни пръсти. Чичо и стринка бяха бездетни, тихата им къща с три входа, тераса и таванска стая беше винаги подредена като пред празник, зад пердета от цветна коприна лъщяха орехови мебели, във витрината на бюфета пъстрееше чаен сервиз от тънък порцелан, тъжният палячо на тоалетката и медният свещник върху кръглата масичка никога не меняха местата си. Когато чичо и стринка ме взимаха за ден-два да проверят тайно искам ли да остана тяхно дете, с часове се ровех из чекмеджета със съкровища - лъскави копчета, чужди монети и стари ордени, флакони за одеколон с копринени помпи-опашки, цветни списания и програми за представления. В София чичо бе слушал „Месия” от Хендел и гледал „Хамлет” с Иван Димов. На снимка от летуване във Варна, бе нагазил до гърди в морето, а стринка, щастливо засмяна, бе го яхнала на конче. Той донесе първата прахосмукачка в града, шегуваше се, че е куфарче за топлене на яхнии и електрически шкаф, който бръмчеше и правеше лед. С детските си сетива не съм усещал, че хубавата им, жълто боядисана къща, пълна с чудеса, е била много тъжна къща. Но всеки път на втория или трети ден от гостуването сгъвах решително пижамката си и се прибирах в долния двор, където родителите ни отглеждаха сред олелия и безредие три деца. Като гуреливо коте, което си помни къщата.

Баща ми и чичо са троянчани, чичо се е заобичал със стринка, докато учил в ловешката гимназия. Бил два класа напред от нея, през учебната година живеел на квартира в долната махала - Сър пазар, а тя била коренячка от горни край, Дикисана, накацал с къщи - птичи гнезда над проснатия по урвата град. Имала четири по-големи сестри и окъсняло, току що проходило братче. Баща й, дядо Никола, хранил многобройната си женска челяд от три ниви и кираджийство. По двора им, ограден с посивели стоборки, от ранна утрин се слушала припряна гълчава, ветреело се пране и мучали запрегнати биволи.
От някогашна кафеникава снимка гледа момиче - миньонче, с чуплива коса, прилепена на лимба над челото, миловидно кръгло лице и крехка фигура. С тях и с обичлив характер, който не личи на снимката, стринка завъртяла главата на мургавия и буден гимназист-троянчанин.
Лятно време чичо се прибирал в Троян, да помага на баща си в дюкяна за калпаци (за „кушки” казваше баба ми), да прекопават зеленчукова градина и да пасе заедно с баща ми овце високо в Балкана, в махала Присойката. Там била старата им родова къща, цялата дървена, един гвоздей нямало забит в нея. Овцете нощували в дълбока маза, в тъмното гората шумяла със сепващ глас, идвала мечка да шмули сини сливи от бахчата и двете момчета уплашено се ослушвали в суркането на овцете под пода и сумтенето на неканената гостенка. Но това е друга история. Важното е, че цяло лято умът на чичо хвъркал на север, към отдалечения на трийсет и пет километра Ловеч, където било останало сърцето му.
В една хаплива, едва виделееща росна сутрин двамата братя станали да прекопаят зеленчуковата градина в задния двор. Баща им бил от вечерта по Белоосъмските махали, да пазари овчи кожи за калпаци, майка им, моята баба, дребна, речовита жена, с тънки плитки под чембера, подкарала по тъмно магарето на тепавица, натоварено с четири тежки китеника, наречени за снахи. Докато зъзнели, протягали се и си прозявали, чичо преценил сгодата и се договорил с баща ми: той да прекопае сам градината, а наесен чичо ще икономиса от пари за гостилница и ще му купи от Ловеч маслени бои в туби. Баща ми имал ръка за рисуване.
И седемнайсет годишният Ромео забързал пеша за Ловеч. По онова време, в края на Първата световна война, нямало ни автобус, ни влак, само кираджийски коли скрибуцали по прашния, изровен път към полето, накамарени с дърва за огрев и грънци. Влюбеният до уши вървял седем часа, без да спре за почивка, по злачната долина на Осъм, през Калеешката махала, край Доброданския и Аблански хан. Босите му крака в груби кундури пламнали като от огън, ризата му потъмняла от пот по гърба и под мишниците. Не усещал ни глад, ни жажда, само задъхващо нетърпение да види стринка. Докато далеч на север се провидяла голата гърбица на последния Предбалкан, през който Осъм се промушва преди да се закроти из полето.
Изкачил се с разтуптяно сърце до дикисанската махала, притулил се зад грамада непечени тухли и заподсвиркал сигнала им. Ами ако стринка прекопава царевица със сестрите си на някоя от нивите, ако бави братчето си и не може да излезе? Чак сега дошъл ред да помисли и за това. По някое време стринка се показала в процеп между стоборките на оградата, цъфнала от радост, направила му припряно знак да се крие и чака. Колко е чакал влюбеният, после чичо споделил с баща ми, че преброил три пъти стоборките на оградата, били четиристотин осемдесет и шест.
Когато стринка успяла да се измъкне от къщи, останало време само да седнат за двайсетина минутина на зида под високите дувари на Американския пансион. Чичо си събул обущата, провесили крака от топлия зид, сложил ръка върху стринкината, опарила го повече от нагретия камък. Озърнал се, дали не идва някой, да се целунат, за зла врага през тези двайсетина минути половината Дикисан се извървял по калдаръмената уличка, да ги види. Мълчали и се пили с погледи. И си тръгнал, чакал го седем часа пеши път назад.
На сутринта свако Иван Добрев, изпечен от ветровито слънце шегаджия от горната троянска улица, срещнал дядо ми и го подкачил:
- Минко, видях голямото ти момче вчера в Ловеч. Що ще по Дикисан, пред стобора на Никола кираджията?
Дядо, едър и възмуден, все пак съобразил на мига опасността, надвиснала над семейната чест и заекнал:
- А, то аз, аз го проводих, да поръча кола, ще карам калпаци за ловешкия панаир, та на идване кираджи Никола да докара чувал жито.
Щото в Троян нямало коли и кираджии. Подробности за по-сетнешните обяснения между дядо и чичо не са достигнали до нас.
Бог прати на чичо и стринка бездетство за изпитание, може би защото толкова бяха се обичали. Растях и се дочуваше за упреци и оправдания в горния двор, за женски подозрения и мъжки забежки. Та семейният съвет настоя чичо да прехвърли хубавата къща на стринкино име, като гаранция.
Една мъглива мартенска сутрин ни извикаха в горния двор. Върху осланената трева сред голи стебла на рози състареният, споходен от болест чичо тържествено държеше за ръка красиво момиченце с розови бузки, в кафяво кожухче. Стринка беше с боядисана старателно коса и румени петна по бузите, уж се усмихваше, но личеше да е плакала. Чичо съобщи категорично:
- Това ще е нашата дъщеря и ваша братовчедка Анета.
И ние заобичахме Анчето повече от останалите си братовчеди, защото те бяха далече, а с Анчето живеехме в съседни дворове, разделени от четири каменни стъпала. Тя се омъжи рано, в последния клас на механотехникума, погреба един съпруг, разведе се с втори, сега води трети и има пет внука, които огласят с плач, препирни и смях някогашната тиха и празна чичова къща. А нашата къща е тиха, тиха, животът е колело, днес си горе, а утре - долу.
Когато натяквам на двамата си неженени сина, хубави момчета, израсли като млади дъбове: „Хайде, женете се, че ще останете сами на старост, от това по-лошо няма!”, те отварят уста като змейове.
- Къде живееш ти, бе, баща ни!? Не познаваш днешните момичета, ако не шофираш джип и не ги заведеш на острови, Балеарски, Карибски или каквито там, изобщо не те поглеждат, какво остава да разговарят с теб!
Аз преглъщам моя отговор: „А вие готови ли сте от обич към едно момиче да вървите седемдесет километра пеша с пламнали крака по прашен път в жегав ден, само да й подържите за малко ръката?”
Нека си отговорят, ако са узрели за женене.