Мюмюн Тахир

Резюме

Представителното управление е управление, при което народът е само източник и бенефициент, но не и непосредствен субект на управлението. Народът не упражнява властта пряко, а я прехвърля на органи, които извършват държавните дела в името на народа. За Джон Мил най-добрата форма на управление е тази, при която върховната власт, или в краен случай контролираща власт, е предоставена в ръцете на цялото общество, при което всеки гражданин не само има глас при  упражняването на тази висша власт, но е, поне от време на време, призоваван да вземе реално участие в управлението като лично изпълнява някои обществени функции. Джон Мил напомня, че съвършената и най-добра форма на управление не е тази, която е приложима или подходяща при всички степени на цивилизацията, а тази, която при условията, в които е приложима и подходяща, е свързана с най-много непосредствени или бъдещи ползи за обществото. Едно изцяло народно управление е единствената система на управление, която може да отговори на изискванията в тази насока.

Представителното управление е управление, при което народът е само източник и бенефициент, но не и непосредствен субект на управлението. Народът не упражнява властта пряко, а я прехвърля на органи, които извършват държавните дела в негово име. Управлението се реализира от система от държавни органи. Обект на анализ тук са „Размисли върху представителното управление” (За това, че най-добрата форма на управление е представителното управление) от Джон Стюарт Мил (1).

Дълго време (вероятно през цялото съществуване на британската независимост) се е ширило мнението, че ако можеше да се осигури добър деспот, то деспотичната монархия би била най-добрата форма на управление, пише той. Аз гледам на това като на радикална и гибелна представа за доброто управление, която, докато не бъде премахната, ще опорочава фатално всички наши разсъждения върху управлението. 

Предполага се, че съсредоточаването на абсолютна власт в ръцете на една видна личност би осигурило правилното и разумно изпълнение на всички задължения на управлението. Тогава биха се установили и привели в действие добри закони, а лошите биха били поправени. За всеки един пост или служба - независимо кои - щяха да се избират подходящите хора, правораздаването щеше да е справедливо.

Обществените задължения биха били толкова леки и справедливо налагани, а всяка сфера на администрацията - толкова чиста и разумно ръководена, колкото позволяват обстоятелствата в дадената страна и нивото на интелектуалното и морално израстване. Аз съм склонен, колкото за спора, да приема всичко това, но трябва да изтъкна, че правя голяма отстъпка и че е нужно много повече от съдържащата се в простата фраза „добър деспот”, представа, за да се постигне нещо дори отчасти приблизително до горните предположения.

Това би значело всъщност не просто добър, а всевиждащ монарх. Той трябва по всяко време да бъде информиран точно и в големи подробности за ръководенето и работата на всеки клон от администрацията в различните райони на държавата и трябва да е способен по двадесет и четири часа на ден - които са времето, с което разполага както най-обикновеният работник, така и кралят - да отдели нужното внимание и да упражни действителен контрол върху всяко нещо в това широко поле на дейност.

Най-малкото той трябва да е способен да избере и подбере от масата свои подчинени не само голям брой честни и способни мъже, годни - под наблюдение и контрол - да ръководят различните клонове на публичната администрация, но и малка група хора, отличаващи се с добродетел и талант, на които да може да се уповава не само за това, че ще изпълняват задълженията си и без този контрол, но и че те самите ще го упражняват над другите.

Толкова необикновени са способностите и възможностите, които се изискват за приемливото изпълнение на тази задача, че трудно можем да си представим предполагаемия добър деспот да се съгласи да я приеме, освен ако това за него не е спасение от нетърпимо зло и преходна подготовка за нещо отвъдно. Но в случая спорът може да мине и без този въпрос от сферата на необятното.

Да допуснем, че тази трудност е преодоляна. Какво бихме имали тогава? Един човек със свръхчовешка умствена активност, който управлява всички дела на един умствено пасивен народ. Пасивността на хората се извежда от самата идея за абсолютна сила. Народът като цяло и всеки индивид в него остават без каквото и да е право на глас относно собствената си съдба.

Те не упражняват волята си по отношение на своите колективни интереси, а всичко, което ги засяга се решава от една чужда за тях воля, на която те не могат да не се подчинят, понеже това се счита за престъпление. Какъв тип човешки същества могат да произлязат при подобен режим? Какво развитие може да постигне тяхното мислене или предприемчивост при това положение? (2)

Очевидно тук се говори за абсолютна монархия, тъй като цялата власт е съсредоточена в ръцете на монарха, която е неограничена. При този вид монархическо управление, „обществото като цяло остава неинформирано и незаинтересовано към всички важни въпроси за решаване или пък ако знае нещо за тях, то това е само едно дилетантско знание, подобно на онова, което хора, никога не хващали инструмент, имат за механиката”.

По този начин се създават изкуствени ограничения в сферата на действие на хората  и техните възгледи. Тази ограниченост на хората да участват в управлението, във взимането на решения, в даването на мнения и предложения, участието в дебати и т.н. ги правят незаинтересовани. „Оставете един човек да не прави нищо за родината си и той няма да се интересува от нея”, пише Джон Мил. 

Според него при деспотизма има в най-добрия случай само един патриот: „самият деспот и тази поговорка се основава на осъзнаването на следствията от абсолютното подчинение, било то и на един добър и мъдър господар”. При абсолютното деспотство, дори и религията не би могла да е социален фактор; в най-добрия случай тя се ограничава до личните взаимоотношения между човека и Създателя.

Добър деспотизъм означава управление, при което всички колективни интереси на хората са защитавани за тях, а не от тях. Хората абдикират от собствения си жизнен потенциал. Но да оставиш нещата в ръцете на Управлението, подобно на това, да ги оставиш в ръцете на Съдбата, е равносилно на това, да не правиш нищо за тях и приемаш неудовлетворителните следствия като наказание от Природата.

При едно деспотично управление народът е „бил прегазен, завладян и хората му превърнати в домашни роби или от някой деспот или от най-близкият варварски народ, който покрай своята дивашка грубост е успял да запази и активността си, произтичаща от свободата”. Такива се не само естествените тенденции, но и неизбежната вътрешна необходимост за едно деспотично управление, от което няма никакво спасение, освен ако деспотизмът се съгласи да не бъде деспотизъм, обобщава Мил.

То би трябвало да позволи такава свобода на пресата и словото, която да даде възможност на обществото да създава и изказва свое мнение по национално значимите въпроси. Да разреши на хората по места сами да се грижат за себе си без намесата на властта, да създаде съвети за управление, свободно избрани от целия народ или от някоя негова част, като монархът запазва в свои ръце само властта да налага данъци, висшата законодателна и изпълнителна власт.

Но това няма как да се случи. В случай, че монархът промени политиката си и се въздържи от деспотично управление, той вече не е деспот, а конституционен крал, един орган или първи министър на народа, отличаващ се по това, че е несменяем, аргументира се той.

Промяната е възможна, само ако се промени формата на управление, т.е. от абсолютната монархия се премине към конституционната форма на управление - монархия, при която властта на монарха е ограничена от конституцията. По този начин преминаването от една форма на управление в друга ще се избегна голяма част от злините, характерни за деспотизма. Ще се наблюдава една по-голяма политическа активност и участие в обществените дела, ще се даде възможност да се формира обществено мнение.

На практика гражданите не биха могли да забравят как е извоювана свободата, която притежават към настоящия момент, как е извоювана конституцията на страната. Периодът на преход е изпълнен с трудности породени от „невежеството, безразличието, твърдоглавието, безсмисленото упорство на един народ и покварената комбинация от егоистични лични интереси, въоръжени с мощните оръжия на свободните институции”.

Едно от предимствата на свободата е, че при нея управляващият не може да подмине волята на хората, да подобри и усъвършенства делата им, без да подобри и усъвършенства самите тях. Ако бе възможно за хората да бъдат управлявани добре въпреки самите тях, то тяхното добро управление не би траело повече, отколкото би траела свободата на един народ, който е бил освободен от чужда армия, без самият той да е съдействал за своето освобождение.

Вярно е, че един деспот може да образова хората и ако го направи в действителност, това би било най-голямото извинение за неговият деспотизъм. Но всяко образование, което цели да направи от хората нещо по-различно от машини, за дълго им налага изискването да контролират своите действия.

Водещите имена във Френската философия през ХVІІІ в. са били образовани от йезуитите. Изглежда, че дори йезуитското образование е било достатъчно истинско, за да породи желанието за свобода. Всичко онова, което в колкото и малка степен усилва способностите, поражда увеличаващо се желание за тяхното все по-безпрепятствено прилагане, а едно общо образование е провал, при положение, че учи хората на каквото и да е друго, освен на това, да желаят и още по-точно, да изискват.

Далеч съм от мисълта да осъждам, в случаи на крайна необходимост, налагането на абсолютната власт под формата на временна диктатура, уточнява Джон Мил. Свободните народи в древността са удостоявали тази власт със собствения си избор като необходим лек срещу заболяването на държавата, което не може да се премахне с по-малко насилствени средства.

Но приемането й, дори за строго определен период от време, може да бъде извинено единствено, ако диктаторът употребява цялата власт, която придобива, за да премахне това, което пречи на народа да се наслаждава на свободата. Добрият деспотизъм е един напълно фалшив идеал, който на практика (освен като временно средство) се превръща в най-безсмислената и опасна химера.

Най-добрата форма на управление е тази, при която върховната власт, или в краен случай контролираща власт, е предоставена в ръцете на цялото общество, при което всеки гражданин не само има глас при упражняването на тази висша власт, но е, поне от време на време, призоваван да вземе реално участие в управлението като лично изпълнява някои обществени функции. Неговото участие, означава, че ангажираният гражданин с управлението на страната е и отговорен пред нея.

Джон Мил напомня, че  съвършената и най-добра форма на управление не е тази, която е приложима или подходяща при всички степени на цивилизацията, а тази, която при условията, в които е приложима и подходяща, е свързана с най-много непосредствени или бъдещи ползи за обществото.

Едно изцяло народно управление е единствената система на управление, която може да отговори на изискванията в тази насока. То допринася и за развитието на един  по-добър и извисен национален характер от всяка друга форма на управление.

Преимуществото на този тип управление се основава на два принципа. Първият е, че правата и интересите на всеки човек ще бъдат зачетени със сигурност, едва когато самият човек е способен и склонен да ги отстоява. Човешките същества притежават силата да се самозащитават, да са само-зависими.

Вторият е, че общият просперитет придобива висота и широко разпространение, пропорционално на количеството и многообразието на отделните жизнени енергии, които се стремят да го постигнат.

Когато властта е в ръцете на една избрана класа, тя съзнателно и преднамерено ще жертва останалите класи заради себе си. Интересите на изключените класи са застрашени да бъдат пренебрегнати. Пример за това е т.н. работническа класа в Англия, която може да се счита за изключена от всякакво директно участие в управлението. Случвало се е управляващите да са жертвали работническата класа заради собствените си интереси, но това не е практика.

Когато работниците имат искания, то те трябва да бъдат изслушвани с уважение, а не с незачитане независимо дали тези искания са справедливи или не. Ситуацията би била различна, по различен начин би бил представян проблема, ако класите, които, примерно, стачкуват, имат възможност да бъдат чути от Парламента.

Сложни и противоречиви са човешките взаимоотношения. Дори и при желание за защита интересите на другите, колкото и да е чисто, не може да бъде нещо правилно и полезно за тях при положение, че им връзва ръцете. Вярно е, че единствено чрез техните собствени усилия може да се постигне реално и трайно подобрение на условията им на живот.

Съвместното въздействие на тези два принципа оказват благотворно влияние в свободните общества, т.е. те успявали едновременно да избегнат до голяма степен несправедливостта и престъпността, от една страна и от друга, да постигнат по-блестящ просперитет в сравнение с всички останали или в сравнение със самите себе си по времето, когато са загубвали своята свобода.

Ако направим паралел и сравним различни управления, съществували в една и съща епоха, ще видим, че в свободните страни, има по-ниска степен на безпорядък и безредици в сравнение с надменното потъпкване на хората, които прекарват целия си живот в монархическите страни или в условията на лична тирания.

Ползите от свободата са разбрани и усетени, но тази свобода е постигната чрез разширяване на привилегиите само на една част от обществото. Безпристрастното разпределение спрямо всички е все още желано, но за сега е непостижимо.

Според Шарл дьо Монтескьо разделението на властите е необходимо условие за спазването на политическата свобода, предотвратяването на неравномерното разпределение на властта, ограничаването на злоупотребата с нея, изобщо потенциалното нарушаване на демократичните принципи на отделните институции. Но няма гаранция за политическата свобода, ако две от властите са съсредоточени в едно лице или в една институция и ако трите власти - законодателната, изпълнителната и съдебната - се контролират от една социална група или партия.

Моделът на съвременната политическа демокрация включва правителство, което е отговорно пред избран законодателен орган, и е обект на опозиция, критика и подмяна. В условията на политическата демокрация няма „смисъл да се иска народът да ограничава собствената си власт с цел да осигури свободата. Необходимо е не да се ограничава властта, а да се избират такива управляващи, които се идентифицират с интересите на народа”.

Джон Мил препоръчва демократизиране на управлението. В „Размисли върху представителното управление” той предлага някои сложни решения на сложни проблеми. За да се предотврати мнозинството да погълне малцинството, той предлага система за пропорционална представителност, а за да се попречи на невежите да погълнат начетените, предлага система на плурално гласуване, която да дава право на образованите допълнителни гласове.

Всички освен неграмотните, престъпниците и тези, които не могат да издържат себе си финансово, трябва да имат най-малко един глас - Мил не пледира за включване на жените в електората, само отбелязва мимоходом, че тяхното изключване би било ирационално като изключването на червенокосите мъже. Всички трябва да имат право на глас, тъй като всички трябва да бъдат насърчавани да участват и трябва да кажат своята дума…

Всъщност Мил балансира двете неща, които иска да постигне - широко участие и прогресивно управление, от една страна и морален елит, от друга. Съчетаването им е необходимо и е завладяно от появата на организирани партии през последната четвърт на ХІХ в. - Мил е по принцип враждебен към политическите партии, макар че на практика е добър партиен парламентарист през трите години, които прекарва в парламента (1865-1868) (3).

Участието на всички в разпределението на ползите от свободата е възможно най-добрата идея за свободно управление (4). В степента, в която някой, без значение кой, е изключен от това разпределяне, в същата степен и интересите му са лишени от гаранциите, които имат останалите.

—————————–

Бележки:

1. Джон Стюарт Мил (20 май 1806 - 8 май 1873) е британски философ, логик и икономист, класик на позитивизма и утилитаризма. Формира възгледите си, повлиян от британския емпиризъм. Развива идеята на Бейкън за активната, научната индукция, разработва методите на елиминативната индукция. Основните му произведения са „Система на дедуктивната и индуктивната логика” (1830), „Основи на политическата икономия” (1848), „За свободата” (1859). Мил превръща позитивизма в хуманна философия, като последователно задава на науката въпроса с какво е полезна на отделния човек и на обществото. Като стига до отговора, че свободното и цялостно развитие на индивида носи и най-голямата полза, той застава доста по-близо да немския идеализъм, отколкото признава позитивистичната традиция.

2. Мил, Д. Размисли върху представителното управление. Глава ІІІ (Откъс). В:- NoteBene-bg.org 2013

3. Енциклопедия на политическата мисъл, Блекуел, Съставители: Дейвид Милър и др. С., 1997.

4. Мил, Д. Размисли върху представителното управление. Глава ІІІ.