„Луда трева” и разпадът на колективистичното общество

Панко Анчев 

1.

През 70-те години на миналия век новелата е много популярен и харесван от писателите жанр на малката проза. Това е времето, когато в българската литература зреят нови процеси, чрез които тя започва да излиза из тясно социалната тематика и се насочва към психологическото изследване на човека. Човекът все повече е представен като затворен в себе си, мъчещ се да излезе от собствения си душевен затвор, но така и не успяващ да разчупи оковите си и да отвори вратите на вътрешния си свят. Той търси общуване, ала и другите около него са също такива блуждаещи в себе си същества, които не намират път към голямата общност и се измъчват от безсилието си. 70-те години са драматичен период в окончателното разпадане на колективистичното общество, на разрушаване на връзките и самоизолиране на личността. Самият живот сякаш е по-малък и по-лесен да бъде обходен; но той е по-тъмен, враждебен и негостоприемен.

Литературата не просто свидетелства за извършените дълбоки изменения в обществения дух, но и се отзовава на тях чрез засилване значението на едни жанрове за сметка на други. Разместванията в тяхната йерархия е много важен знак за състоянието на литературата, а и на обществото. Защото те не са обикновени литературни форми, а средство за пресъздаване на човешкия свят. Всеки един от тях предлага определени възможности за това и те не могат да бъдат надхвърлени или пренебрегвани заради авторски прищевки. Жанрът е инструмент в ръката на художника и с този инструмент се извършват естетически операции, които с друг подобен инструмент не биха могли да бъдат извършени. Или не биха довели до желания и необходим резултат.

Разбира се, самият жанр се променя постоянно. Една е новелата в античните литератури, друга е в ренесансовите, да не говорим за днешните. Важни са и националните различия. Но каквито и уговорки да правим, винаги трябва да отчитаме основните характеристики на дадения жанр, за да навлезем по-лесно и с преодоляване на по-малко препятствие в едно или друго произведение. Искам да подчертая, че художествената форма, каквато е жанровата, има съдържателен смисъл и че този смисъл зависи от общественото съзнание, от състоянието на самото общество и от необходимостта литературата да ги изразява добросъвестно такива, каквито са, а не да ги измисля, разкрасява или изопачава.

Жанрът по определението на М. М. Бахтин е паметта на изкуството и както отбелязват Г. Д. Гачев и В. В. Кожинов в главата „Съдържателността на литературните форми” в знаменитата тритомна „Теория на литературата” („Теория литературы”, т. 2, „Основные проблемы в историческом освещении. Роды и жанры литературы”, М. 1964) „конкретното съдържание на отделните прозведения може да бъде неизтощимо разнообразно. Но в самата конструкция се пази опитът на цялото предшестващо творчество”. (стр. 25). Т. е. самият жанр вече носи определено съдържание и използването му от писателя е подчинено на тази памет. Авторът избира жанра заради неговите възможности за изображение и изразяване на съдържанието, което желае да развие. Когато в обществото доминират определени идеи, състояния и настроения, литературата извежда на преден план някои от своите жанрове, чрез които те да бъдат изразявани по-точно и пълно. Това е важна особеност на литературния процес, която може да обясни много от онова, което става в живота и в изкуствата.

И ние виждаме как в края на 60-те и през следващите две десетилетия на миналия век българската художествена проза се доминира от жанра на новелата, вместващ паметта за тогавашните процеси, явления и тенденции. 

2.

Йордан Радичков започва литературната си дейност с разкази и очерци, после преминава към повестта и драмата, но зрелите му творби са в новелата. Това е така, защото в общи линии Йордан Радичков е писател на периода на разпад на колективистичното общество и точно улавя и изразява човешките преживявания в тежките условия на радикална промяна и изгубване устоите на съществуването. Човекът се променя с разрушаването на тези устои. Той става по-уязвим, по-чувствителен и склонен към изповед, за да сподели болките си. Страданието и съмнението са вече основно състояние на новата личност; те са неутешими и непреодолими, защото всички страдат и се съмняват. Няма е утехата на труда, надеждата, че именно чрез общата и спорна работа ще се изгради ново общество, в което хората ще живеят като братя.

Когато човек се види изолиран от другите, които също като него са затворени в себе си и не могат да си помагат взаимно и да се надяват заедно, започва да наблюдава и анализира себе си. И да става все по-тъжен и обезсърчен.

За литературата на онова време е характерен разпадът на епическото съзнание. Поради настъпилите изменения в общественото съзнание романът губи позиции и намалява необходимостта да бъде „обществената памет”. Затова и самият жанр „се лиризира”. В него вече липсва епическият мащаб на изображение, понеже и общественото мислене на е епическо, а е по-скоро лирическо. Или още по-точно: лиро-епическо.

Разпадът на колективистичното общество и на епическото съзнание не означава, че обществото няма потребност от универсалност. Вглеждането в себе си и вниманието към подробностите не могат да заместят интереса към всичко, към пълнотата и целостта на живота. Само че сега този интерес се задоволява с други средства. Изкуството винаги търси начини да обхване, изобрази и изрази всеобщото и да събере в едно частите на цялото. Жанрът на новелата се оказа добър „заместител” на романа през 70-те и 80-те години на ХХ век за българската литература.

Тук трябва да уточним, че тогава именно българският роман придобива характер на обемна новела, а самата новела се натоварва с функциите на романа и започва да изобразява повече страни от живота и да ги показва обемно и многопластово. Може да се каже дори, че новелата възлиза към романа, а романът снизхожда към новелата; протича сериозна трансформация на жанровете, за да се съхранят възможностите на прозата да улавя и изразява обществения универсум. В такива именно периоди се извършват изобщо жанровите трансформации; жанровете се променят и запазват в новите си граници и възможности.В подобни епохи се случват жанровите синкретизации. Те трябва да преодолеят разпада на съзнанието на колективистичното общество и да отворят жанровете за повече свобода и изразни възможности. Традиционните жанрове започват да си приличат, взаимно да си предоставят жанрови инструменти, гледни точки, естетически енергии.

Вече анализирах как романът в творчеството на Йордан Радичков преживява тези изменения и се превръща в „роман тип пясъчен часовник”. Тук искам да покажа трансформациите и новите състояния на новелата, които у Радичков са добре изразени и успешно изпълнени с ново съдържание. Ще взема за пример „Луда трева”, която е типична за Радичковото творчество и е ярко и дълбоко постижение на големия писател. Впрочем, всички новели от сборника, носещ името на творбата, са важен етап в развитието на българската литература и конкретно на новелата и притежават в една или друга степен качествата на „Луда трева” като „средоточие на живота”.

В новелата „Луда трева” се събира целият живот на героя Лазар - от детството до старостта му. Този живот е съсредоточен около разгадаване на загадката „луда трева”. „Лудата трева” е метафората на самия живот. Тя е мамещата тайна, към която се стреми младият човек; в нея той се надява да намери отговорите на мъчещите го въпроси, да открие ключа към живота. Но както подобава на жанра, сюжетът предлага няколко отделни случки, обединени от идеята за загадъчната „луда трева” и участието на Лазар в нейното разгадаване. Но не сюжетът е важен, а разсъжденията около случките и описанията на природните картини с оживяващите ги птици, животни и хора.

Йордан Радичков често олицетворява и материализира идеалните неща като спомена, тайната, загадката, порива към неизвестното. Ала героите му не могат да останат дълго в сферата на това „идеално” и бързат да се върнат в конкретното, за да потвърдят вече като ги покажат чрез конкретен предмет, да ги оприличат на нещо видимо, сетивно, материално и познато.  Това е необходимо, защото героите на Йордан Радичков са хора естествени и не се отделят от света, в който са; те го носят в себе си като неотменна своя част, като свое тяло и душа. За тях нищо не е странично и маловажно, външно и чуждо. Лазар е всичко, което вижда и през което преминава. Той забелязва неща, които другите отминават с безразличие или по недосетливост; но пък пропуска гледки, които за мнозина са важни и красиви. „Трябва най-напред да знаем с какви очи ще гледаме тревата (или дървото) и ще трепне ли сърцето ни или не? Само добитъкът с мучене нагазва в тревата - за него тя е паша.” Човек преминава през света, натоварен със себе си, с опита, който е придобил, с видяното и осмисленото, с надеждите и илюзиите си. Нарамил този тежък товар, той се бори всъщност със самия себе си и преодолява постоянно вътрешните си пречки и ограничения. Но вътрешните пречки и ограничения винаги имат външни съответствия и заместители. Или поне героите на Радичков ги „изваждат” от себе си, за да ги покажат като реално съществуващи части на природата и на живота изобщо.

3.

Лудата трева е някъде навътре в гората и планината. „За да се стигне до лудата трева, трябва да се кръстосат безброй пътеки - цял лабиринт.” Тя толкова надалеч и толкова трудно достъпна, че изглежда нереална и измислена. И през целия разказ се редуват заключения, че тя е ту реална, ту измислена; че е ту достъпна и близка, ту че е напълно невъзможно да се достигне до нея, тъй като не съществува, а е измислена от нечия фантазия за оправдание на страха. Героите на Радичков не са интелектуалци, за да се самоанализират издълбоко, а обикновени природни човеци. За тях загадъчна е не човешката душа, не собственото им аз, а природата. Природата е красива, добра; тя го храни и пази, но и го заплашва и изпълва с ужас. И никой герой в новелите на Йордан Радичков, а и в цялото му творчество, не е цялостен, неразколебан и целенасочен. Това идва именно от „присъствието” на природата в тях.

Природата обаче също „се идеализира”, т. е. на конкретните нейни елементи съответстват „идеални” обозначения - най-често това са мечтата и тъгата. Материалният свят се преобразява в душевно преживяване или в разсъждение на ума, в знак за търсене на някаква съкровена истина. И всичко това е личното битие на човека. Лазар, например, произхожда от баща си и носи в себе си неговия личен живот - дори го продължава, за да разгадае и неговите тайни. Но и битието на баща му събира в себе си живота на Лазар не само защото е битие на син, но и поради особения характер на човека в новелите на Йордан Радичков. Това става възможно благодарение свойствата на природата и възприемането й от героите.

Историите, които писателят разказва в новелата „Луда трева”, са истории за пътя към лудата трева. Пътят и движението по него не са еднопосочни и едновременни. Лазар върви към целта, но всеки път тръгва от различни места и спира все на едно и също. Ако романът, достигайки до определен момент от развитието на сюжета, подобно пясъчен часовник се обръща, за да започне романовото време и историите в него да потекат отново, новелата по-скоро напомня обрастване на сюжетния ствол с нови издънки. Тези издънки пият соковете на стеблото, защото имат едни и същи корени с него, но сами са самостоятелни стебла - или наченки на такива стебла. Може да направим алюзия и с клоните на дървото - все ще е вярна характеристика на новелата на Йордан Радичков.

Новелата като жанр няма много сюжетни линии и доколкото ги има, те не се отклоняват особено далеч от основната. И у Радичков е така, но при него самата основна линия не е достатъчно отчетливо очертана. Понякога върху  нея се прокарва друга или в един момент основната се отклонява, за да заобиколи някой момент в битието на героя или спира пред този момент, за да го обгледа от повече страни. Гледането на природата е всъщност вглеждане в себе си, самопреценка на личните способности и възможности, на чувството за природата като чувство за доброто и красивото. Красотата на природата е свят на доброто, състраданието и милостта. Когато към нея се отнасят с уважение и любов, тя отваря тайните си и пропуска човека да влезе в дълбините й, за да я разбере. А като я разбере, той разбира и себе си.

Така пътят към лудата трева е път на познанието и самопознанието, на разбулване на тайните на обикновеното и видимото, на близкото и ежедневното. Често в това познание има и жестоко унищожаване на беззащитните и безпомощни в своята природна доверчивост животни и птици, дори и хора. Но то се дължи на човешкото безразсъдство и желанието за господство. Той затова и иска да достигне до лудата трева, за да задоволи амбициите си и докаже превъзходството си над природата.

Много повече в човека е неразбраното от него самия чувство за тъга, самота и безизходица, за някаква необяснима мъка и страдание, които той не знае от къде идват и защо не го напускат. Затова на него му е необходим някакъв отдушник, някаква примамлива идея, илюзия дори, които да го освободят от натрапчивите чувства и му върнат спокойствието на душата. Стремежът към хармония е основен за героите на Радичков в неговите новели. Постигането й обаче е все по-трудно и дори невъзможно и те си измислят такива отдушници и утехи като лудата трева, която е уж някъде наблизо и на достъпно място, но всъщност е незнайно къде; уж съществува, но май е измислена. Смесването на реалното с нереалното, на възможното и невъзможното, на видимото с фантастично невидимото, на допустимото с недопустимото е духовният порив на Радичковия герой в „Луда трева” и на човека от времето, което писателят изразява. У него е съхранена представата за истинското и реалното, но тя вече е разколебана от съмнението, че по-нужно, реално и възможно е да се измисля нов свят и да се върви упорито към него отколкото да не променяш нищо и да останеш завинаги в грубата реалност. Илюзията по-добре лекува болната и разядена от съмнения и тревоги душа. Умът измисля духовна храна, която да укрепи надеждата. Но и с нея трябва да се внимава и да не се прекалява с употребата й, защото „магия има там”, както казва Лазар.

4.

Животът се променя, а с него и човекът. Всичко става някак общо, неопределено, грубо; на вид голямо и добро, а в същността си - бедно, неточно, неуютно, празно и бездуховно. Хората се събират на едно място, големите селища са все по-големи и би трябвало да образуват неделима общност, удобна и хармонична за всички. Но се получава точно обратното, тъй като човекът  е напуснал земята. Той мисли, че се е освободил от нея и сега е волен да прави каквото пожелае. А излиза какво? „Омекнаха сякаш мускулите на човека, не е той в непрекъснато единоборство със земята. Търси повече в наше време леснина и удобство.” Леснината и удобствата обаче обезсилиха човека и направиха така, че природата да запустее, да се лиши от естествените си обитатели и да бъде източник на сили, на физическо и духовно здраве за човека. „Тревясаха пасищата”, казва Лазар - до там сякаш е достигнала бедата. Но не: „Аз възмъжах, гледах вече с недоверие на мита за лудата трева”. Новото време изсушава личността, лишава я от вяра и илюзии. Няма вече порив към загадъчното и тайнственото. Тази беда е по-страшна. Прагматичното съществуване се основава върху материалните удобства, но смалява човешката личност, отчуждава я от себе си и я убива безжалостно.

Митът за лудата трева се възпротивява на това смаляване и убиване на личността; той поддържа способността да се мечтае и стремежа към непознатото и красивото. Без него няма вътрешни опори, защото мечтите и надеждите са вътрешните опори на човека. Но митът за лудата трева е цяла дълга история на неговото реално постигане. Той се вплита и в пълния цикъл на живота и във всеки един от тях е с различно съдържание и смисъл.

В новелите си Йордан Радичков много обича да разказва за циклите на отделния човешки живот, за да описва как се променя човекът в отделните цикли, какво преживява, какво вижда и как го оценява. Впрочем, това сякаш е главната сюжетна матрица на неговата новела, която не всеки път се очертава, но винаги вмества в себе си сюжета на творбата. Тази художествена матрица писателят ще приложи и в драматургията. Тя ще му позволи дори в малката жанрова форма да опише дълголетни преживявания и да покаже и постепенните, и внезапните преображения в човешкото съществуване.  

Лазар преминава през новелата „Луда трева” от дете до дълбока старост. Тук е събран целият му живот, в който той се стреми към лудата трева и непрекъснато разгадава нейната тайна. Той се губи в нея, но и намира себе си. „Намирането на себе си” е осъзнаването, че не е възможно да се живее без илюзии и мечти, но и че само с тях не се живее. Човек се лута от реалността към илюзията; колкото по-слаба е основата, върху която съществува, толкова повече го влече митологичното, загадъчното, непостижимото. Там той вярва, че ще намери онова, което в реалността му липсва.

Йордан Радичков по особен начин изгражда своя образ. Той го поставя в различни ситуации, но не толкова да провери него и да го покаже как се чувства и действа в тях, а по-скоро да опише самата ситуация и от нея да извади състояния и характеристики, които понякога нямат връзка с образа. Природата „се очовечава” и се превръща в нов персонаж, равностоен на човешкия. Човек и природа влизат в непрестанен диалог и в противоборство. Те разговарят, но и се борят, стремят се към надмощие един над друг, доказват правотата и силата си. Героят на Радичков все пак признава „поражението” си. Природата е свят все повече съществуващ извън и дори отдалечено от обществения, но човек не бива да си въобразява, че е победил природата и е господар на вселената. Лазар разбира това в старините си, но се е догаждал през целия си живот. Затова и се е стремял към лудата трева и е бил щастлив, когато е потъвал в нея - също като баща си. Но неговият син не я търси. Не я търсят и другите млади; не я търсят и другарите по лов на Лазар. Те стоят и го чакат и се чудят къде е изчезнал.

Можем да назовем лудата трева любов, но тя не е само любов. Тя е всичко онова, което обезумяващият човек губи, преди още да е придобил. Човекът се отказва да търси лудата трева, тъй като я смята за празна илюзия, „бабини деветини”, празно занимание. Но заедно с отказа си да върви към нея и да я намери, той се отказва от красотата, а значи и от себе си.

И изведнъж новелата „Луда трева” се оказва изпълнена с цялата световна проблематика на модерното време. Тя описва и изразява трагедията на модерния човек, в която сам от гордост и суета се е вкарал, за да се превърна в едно от най-автентичните свидетелства и изразител на разпада на колективистичното общество в началото на втората половина на ХХ век.