ИЗ “ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ НАЧАЛОТО”

Климент Цачев

…Съседи на дядо Блажо бяха братята Гинчеви. Георги бе гимназист - в пети клас. Понякога работехме общо. Богатите хора в Обнова рядко вземаха ратаи за полска работа, а си помагаха по време на усилните дни. (Може би това и да беше основата да се решат и да образуват по-късно и първото стопанство. В него влизаха и няколко богати хора.) Завършил вече трети клас, готвех се за гимназията. Станах и ергенче - ходех на селското движение, на седенки, на тлаки. Чирашка работа. По време на “движението”, а и през нощните си скитосвания през село край Георги винаги се събираха и другите ученици от столарското училище. Бях видял и почувствал вече, че светът се дели на богати и бедни. Но това неравенство можело и трябвало да се премахне. Трябвало и у нас да стане, както в Съветския съюз. Революция - и животът ставаше като приказка. Нали слушахме у нас радиото и баща ми превеждаше как живеят хората там и какво се върши.
Нататък всичко стана по познатия шаблон. Дадоха ми една книга. Романът “Майка” от Горки. Привикнал с Джек-Лондоновите книги, тя ми се видя мудна със забавеното си действие, с предългите си разсъждения и разточените диалози. Бях на страната на майката и на сина и Павел, но книгата не ми хареса. (Не знам в колко революционни книги после срещах това име Павел и го заобикнах. И когато ми се роди син, кръстих го Павел.) Падна ми отнякъде друга книга - “Тунел под океана” от Келерман. И макар че там се говореше за банкери и бизнесмени, стачката на работниците след избухване на “гризу” под земята, в галерията, ме разтърси. Странно - класовото ми осъзнаване започна не с Горки, а с Келермановата книга. Но аз нямах нужда от “агитация”. Живеех на село, сред беднотата, пък и ние я карахме оскъдно. Бях виждал как бирник “описва” покъщнината на съседите ни, бях се наслушал на детски плач. Та нали и нашата къща щеше да бъде продадена…
Георги ме привличаше не толкова с добрината си , но и с умението си да говори с мене като с равен. Гордеех се, че ме приема да бъда с него през вечерите и да се връщаме заедно като съседи. Та нали всички младежи търсеха неговата дружба и приятелство. Понякога оставахме нощем с него на нивата - да пасем добитъка и да дочакаме на разсъмване другите, които идваха на работа. Палехме огньове и будувахме край тях. Той не разрешаваше да крадем царевица от чуждите ниви - кършехме от нашата. Бях голям и силен, разговаряха с мене като с възрастен. Всичко, което той казваше, за мене беше светата истина. А умееше да подхваща разговора - омразата ми към богатите хора той подкладе умело, улучи най-чувствителното ми място - състраданието. Колко умни момчета остават без образование, защото нямат пари да учат. И какви хора можеха да станат. Колко наши връстници умряха, само защото родителите им не се решаваха да продадат част от нивите си, за да ги лекуват. Не се живееше без земя - пуста да остане… Кълнем я, но тя ни дава хляба и всичко. А ако стане обща, ще има за всекиго и бедността ще изчезне. А премахне ли се тя, всичко щеше да бъде съвсем друго. Нямаше да има болни, нямаше да има бирници, всички щяха да отидат на училище. Сигурно беше прав - ето внукът на дядо Блажо, Любен, беше най-силният ученик в класа ни. Но нали бе сирак, трябваше да остане да оре земята, да изхранва майка и малкото си братче.
Всичко добро идваше от земята. И всичко лошо пак от нея. Не случайно я кълняха - земята, пуста, черната!…
Лятото преваляше. Вечер захладняваше. Аз се простих с благите ми “чорбаджии” и се прибрах в къщи. Стягаха ме за гимназията. Районът ни бе да учим в Славяново, но баща ми бе издействал да уча в Априловската гимназия, където бе започнал той и майка ми. Сестра ми вече беше там. Живееше в някакъв пансион и разрешиха и на мен да бъда записан там. Двете деца да бъдат заедно.
Свърши се със “селския ми период” от живота. Щях да живея в работнически град - в “българския Манчестър”, както наричаха тогава града.
Не заминавах с радост. Отблъскваше ме училищния ред и зависимост. Освен това, книгите, които носеше сестра ми през ваканциите, прочетох, и всичко, което пишеше там, го знаех от прочетените други книги. Пубертетът ме караше да се бунтувам. Защо ще ме смятат за малък и ще ме изпитват за неща, които знаех. Чувствах се и самостоятелен - две лета сам си изкарвах прехраната.
Предчувствах, че новите ми другари ще ми се присмиват, че заеквам, и това още повече ме потискаше. Нашите бяха свикнали с говора ми и го приемаха… но връщане назад нямаше. Баща ми донесе чер гладък плат за куртка - “тройка “Калов”, Сливен. И нови черни обувки. Шапка щяха да ми купят там. И шивач щяха да намерят. Ще му поръчат и шинел.
Една вечер радиото съобщи, че войските на Хитлер навлезли в Полша. Войната бе започнала.
В тревожно, неспокойно, кърваво време започваше възмъжаването ми.
Лиснаха пред каруцата котел с вода и ние със сестра ми поехме, заедно с майка ми, към галата.
Но не ми потръгна “по вода”.