Анита Коларова

„Не, човешката душа в Родопите не може да избегне поетичното настроение. Две очи, една душа и едно сърце са малко, /…/ за да фанеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечността на тоя мир…”
                                                                     „В недрата на Родопите”, Иван Вазов

Роден в полето на Тракия, Димитър Златев обиква една жена, която прави своя пред себе си и пред Бога и завинаги се преселва в сърцето на Родопите, гр. Чепеларе, за да се превърне в един от вдъхновените певци на този край. И то какъв!

Познавах Димитър Златев като поет, който вече беше нашумял, от Централния дом на учителя в София, където имаше Кабинет на учителя-писател. С много приятно чувство прочетох в послеслова на „Слушай гласа на земята” - книгата, която ми изпрати като новогодишен привет, че неговият редактор и мой състудент Матей Шопкин се е запознал със семейство Златеви, с прекрасната му жена Гинка, истинска родопчанка, пак посредством ЦДУ. Така оживяха хубави спомени у мен - за Пенчо Чернаев, за Иван Спасов, за всички, които бяха членове на този Кабинет в ония години и израснаха като даровити писатели. Приятелството ми с Димитър Златев продължава и до днес.

Родопа планина е неговият „храм висок”, „олтарът” за „молитва чиста”. В стихотворението „Гора”, сливайки душевната си хармония с тази на природата, поетът звучи по вазовски пантеистично. Но Тя е и неговата Алма матер. В нея той получава своите уроци по история, етика и екология, по добросърдечност, красота и величие. Тя му дава своята мярка за вечност и морал:”Само трябва сърце да разтвориш, / да поемеш докрай красотата!” /„Копнеж”,
„Светла песен”, „Пробудена песен” и др./

В заглавията често присъства съществителното песен. Не само защото Родопа е родината на митичния Орфей, а защото там всичко е жива песен - и дъждът, и ручеите, и изворчетата, и чуруликането на птиците. Живата вода - това е кръвта на земята. Внезапно се натъкваме на поетовото откритие - то не се забравя: - мястото, където блика тази вода, е наречено много ярко „мокра рана”. И идва балканджията, за да превърне тази рана в чучур, а от него да пият хора и птици:”А там запяла гургулица” /„Пробудена песен”/.

В Родопа всичко „цъфти, преражда се, диша, лети, движи се”. Този свят на динамиката омагьосва и, попаднал под негова власт, човек е завинаги доброволен пленник на планината „и зиме, и лете”. Всичко се намира в един непрестанен водовъртеж: пътеката, чучура, малините, билките, жълъдите, подобен на земното въртене около слънцето. Лирическият герой мечтае:

Балното да си изплача
с песен-балсам за сърцето:
„Дуйни ми, вейни, бел ветер…”
Само тъй да плачат мъжете.
Дето в света да пътувам,
песен родопска ме топли.
Мъжките жалби лекува
с билки и песни Родопа.
                        „Копнеж”

Едно от най-големите качества на тази поезия е близостта й до родопската народна песен. Димитър Златев е закърмен с нея. Затова често се натъкваме на изключителната красота на неговите постоянни епитети, които блестят като в народна шевица: люлка зелена, хвойнови храсти, овчарско пладнище, жива вода, бистра река, звънки чанове, родопски звезди и мн. др. Голяма част от тях служат за възпев на героичното като естетическа категория: пряпорец извезан, мъжка клетва, харамийско пиле /„Хайдути”, „Комитско хоро”, „По зова на кръвта”, „Към Македония”/.

Буйната любов към родната земя прелива в стихотворения като „Тракия” от цикъла „Питат ли ме де зората”. Святата тракийска земя е онази сила, която прелива кръв в живата плът на поета, за да я предава той на деца и внуци.

Да носиш съзнанието, че си наследник на траки-смели войни, на аспарухови българи е привилегия, която трябва да се заслужи: „Покрай тиха Стряма, в окървавен ден, /аспарухов конник е отпуснал стреме./ Вместо гробен камък - расне дъб зелен, /с пръстени бележи българското време” /„Тракия”/.

„Монолог на родопската песен” е емблематично стихотворение. Изваяно в мерена реч, както й подхожда, то разкрива неповторимостта на българското изкуство - да бъде изповед на най-сакралното в живота ни:

Аз на болна Руфинка съм пролетна жал непрежалена,
от която и черният гроб ще заплаче!
Аз разпръсквам на Карлък мъглата с овчарчето галено,
като викна от извора: „Бела съм, бела, юначе…”

В тази песен е събрано всичко скъпо на родопчаните и на българина въобще - и древна история, и легенди като Делю хайдутин, и свидни домове, и традиции - всичко. Най-много грее обаче родопчанката, жена, надарена с работливост, скромност, красота и висок морал. Затова поетът твърди, че е повярвал в прераждането: „Повярвах във прераждането днеска:/ една жена, от древен плам огряна, бе слязла от оназ нетленна фреска - Болярката от църквата в Бояна” / /„Българка”/.

Но Димитър Златев не пише само за Родопите. Той познава всяко кътче на родината: тръгнал от първата глътка майчино мляко в с. Бенковски, Пловдивско, с деди от Маришка Тракия и Егейска Македония, „внукът на кавалджии” възпява Широка лъка, но и Копривщица, Берковица, Поморие, Преслав и мн. др.

Дълбоко в душата си поетът преживява обезлюдяването на земята ни, емиграцията на децата ни, както и подлата роля на новите еничари, заради които не спи нощем.

Темата за миграцията и умирането на земята ни е „негова” още от времето, когато започва мащабното си изследване върху поезията на 66 изтъкнати български поети. Това изследване излиза в книгата „Миграцията в огледалото на поезията” (Димитър Златев. „Миграцията в огледалото на поезията”. ИК „Проглед” Смолян, 1997 г. бел. авт.) и се превръща в негова съдба.

Неочаквано с времето поетът се превръща в сладкодумен разказвач, а историите, които поднася на читателите и майсторлъкът му, напомнят хайтовското моделиране на образи и сюжети. Зареждат се „Ангелът”, 1997 г., „Терзания човешки”, 2000 г., „Предания край Рожен” 2004 г., „Отворена клетка”, 2006 г., „Заплащането на греха” /избрани разкази/, като междувременно поетът не скъсва с поезията, а създава едни от най-зрелите си стихотворения.

В цикъла „Човекът и земята” Златев намира най-краткия път към сърцето на читателя с оная привързаност на нашите деди към земята, която е била за пример, но е започнала вече да се руши с навлизането на новото. Запустелите буренясали дворове, висящите катинари, окаченият на вратата некролог - колко тъжна може да бъде някогашната весела бащина къща! /„Завръщане”/ Поетът мечтае за едно друго завръщане, това на сина, който е много, много далеч /САЩ/ и само телефонните обаждания поддържат родителския оптимизъм.

Понякога стихът се ражда от един спомен /„Нагоре”/, друг път за него са нужни дълги сърдечни натрупвания. Но човешкото съществуване е винаги едно изкачване нагоре, внушава поетът както на сина си, така и на читателите си. Винаги ще има нищи духом: „ Нека присмиват се нищите духом,/ просто на своята същност си верен./ Вечно ще има за песните глухи/ и затова с тях недей да се мериш.” /„Същност”/.

За Димитър Златев природата е откровение, величие и простота. Закономерност. Бог. Тя е „видяна” в нейните величави, но и напълно човешки измерения и образи: Дъбът е „снажен болярин в горското царство”, овошките са „сираци изоставени”, къпините „гледат дръзко с черни цигански очи”, а в „Урок по упорство” поетът оприличава лозите на исторически образи: „Те странно ми напомнят във своята неволя/ разпънатите роби след бунта на Спартак”. Такива образи се помнят дълго.

В цикъла „Човекът-венец на природата”!?! Димитър Златев излиза вън от всяко спокойствие и стига до категоричното предупреждение, че заради своята немара и невежество ние сечем клона, на който седим. Стихотворенията носят заглавия като: „Предупреждение”, „Рана”, „Вина”, „Предупреждение II” и др. Трикратно използваният рефрен, целящ натрапчиво внушение, адресирано към глухи и слепи, „Земята подивява”, в поантата се модифицира в глобалното обобщение: „Човекът подивява!” /„Предупреждение”/. И всичко, което прави този „подивял” и крайно невеж човек е „бумерангът”, който се завръща с двойна сила срещу него, прогнозира поетът.

Емблематичните стихове „Елегия за брястовете” и „Кавал в подлеза”, заредени с драматизъм и трагизъм, са едни от най-ярките в съвременната българска поезия на тази тема. Жестока гледка е умирането на брястовете, сякаш селяци лягат в пръстта: „На корените възлестите пръсти/ земята родна още стискат в шепа”. „Елегия …”/, а селският кавалджия, подложил каскет за милостиня в столичния подлез, е израз на оная мъка, която трудно се предава с думи, освен с този ярък дисонанс: „А песен-гургулица с едно крило ранено/ се луташе в тълпата и търсеше простор…”

Изящните стихове за природата на България и най-вече за Родопите не случайно излизат в томчето „Слушай гласа на земята” от поредицата БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ ЗА ЗЕМЯТА на ФОНДАЦИЯ „ЗЕМЯТА И ХОРАТА”. С тях „внукът на кавалджии” Димитър Златев прави своя дълбоко искрен поклон пред нашата прамайка - ЗЕМЯТА.

Димитър Златев. „Слушай гласа на земята” Фондация „Земята и хората”, 2013, редактор и послеслов Матей Шопкин