„БЪЛГАРЕ ГЛАВА ВДИГНАЛИ…”

Георги Н. Николов

Неслучайно „Поличба” е нарекъл новата си книга Бойко Беленски - исторически роман за житейската орис, за съдбовната предопределеност и за жертвоготовността. Тя е дело на Сатори Ко ООД, С., 2013 г. и показва автора, когото познаваме като утвърден майстор на криминални творби, в ролята и на талантлив историограф. Той е избрал сравнително слабо позната страница от миналото ни - въстанието на Петър Делян в 1040 г. с цел отхвърляне на византийското владичество от българските плещи. Веднага искам да спомена, че историческата достоверност е спазена в общия сюжетен развой, изтъкан иначе от увлекателно повествование и героични типажи. Първите страници запознават с моралния сблъсък между изтънчения унгарски аристократ Делян, син на Гаврил Радомир и принцеса Маргарета, и българските пратеници Вишан Габра, Горазд Чубра и стотника Смилко. Преди срещата той живее в охолство и споменът за Самуиловата кръв, течаща във вените му, е силно избледнял. Логичен е отказът му да последва нечаканите си гости в България, за да оглави народната съпротива срещу ромейския гнет. С тънък психологизъм Беленски рисува промените, настъпващи в начина на мислене у княза и вътрешната борба, кипяща в душата му. Затова решението му да тръгне с меч в ръка към старата родина приемаме съвсем естествено като нещо, което е единственото правилно решение. Това е преломен момент, след който разказът приема мащабност на баталните сцени и динамична последователност. Белград, Ниш и други крепости отварят порти за въстаниците, стичащи се от всякъде. Под зоркия поглед на Делян тълпите се превръщат в дисциплинирана, мотивирана за сраженията войска, над която се веят светите хоругви. Разорението и безбройните унижения от византийските нашественици са  дали своя отпечатък и зоват за мъст.  Първите успешни битки доказват, че българите не са забравили войнските си умения, а привързаността към родната земя ги прави страшни противници. С камъни е убит самозванецът Тихомир и пътят към близката победа изглежда лесен и слънчев. Още повече, щом в живота на новия цар влиза гръцката красавица Елена Киприяни - чиста и непокварена. Даряваща го с много любов и привързаност, която ще доведе и до смъртта й…

Всеки Моцарт има своя Салиери и всеки владетел -  лукав „сподвижник”. Готов в удобен момент да го измести от трона, както във великолепната приказка на Светослав Минков „Джуджето Тинтирин”. В тази роля влиза дошлият от Армения Алусиан, втори син на Иван Владислав. Целта му е да провали въстанието в услуга на ромейския император Михаил IV в замяна на злато и власт - обичайна награда за всяко предателство. Подлостта му се засилва още повече, защото по династическо право той има повече претенции за българската корона. Братовчедът Алусиан се впуска в интриги, задиря Елена и се озлобява от отказа й да му стане любовница. Завистта е негов основен двигател за всяка постъпка, за всяка интрига и за всяко уж необмислено действие, нанасящо явни вреди на освободителното дело. Петър Делян почти не му противодейства. В романа е показан от една страна като смел и целеустремен човек, що се отнася до държавните дела.Представя се като вещ военачалник и храбрец. Но в личните дела е наивен и непоследователен, а това се отразява и на решенията му на пълководец. Да повери на Алусиан предводителството при Солун е огромна грешка, довела до разгром на войската. От този повратен момент, до кървавата сеч при Острово тя не ще се съвземе. Дори след солунския неуспех Петър Делян се задоволява само с горчиви укори към братовчед си, вместо да осъзнае, че той крои и неговата гибел. Всички предупреждения на войводата Вишан Габра остават нечути. Наивността му продължава и в последния пир, когато е подмамен извън шатрата.  Ослепен и с отрязан нос, без бременната Елена, отвлечена, насилена и убита, той ще предприеме последната битка преди византийския плен и смъртта си. „Петър Делян не можа да изживее своята последна пролет. За лятото да не говорим. Направо скочи в зимата, като издъхна почти веднага, без мъки и спазми, все едно душата му мигновено бе излетяла. Само тялото и съзнанието му все повече се вцепеняваха, почти не усещаше болка. Навярно такова е състоянието на човек, преди да прекрачи в отвъдното. Накрая се изви като дъга, устните помръднаха и застинаха в сподавен вик”.

Романът се разгръща в широка историческа панорама на времето, което пресъздава. За написването му авторът е ползвал изследвания и на унгарски учени. По страниците оживяват редица второстепенни, но по своему интересни персонажи: съпругата на царя Катрин, оръженосецът Мандалей, пророчицата Илийца, предсказала на Делян горчивата му участ, отец Порфирий, Девора, Сермон и пр. Мащабно е показан народът - привидно грубо, неомесено тесто. Но първото впечатление бързо се измества от делата на сподвижниците на царя - всеотдайни, приели жертвената кауза да се борят за свобода. За измазаната си с кал хижа в родното село. За правото да леят пот над клисавата нива, необезпокоявани от нашественици. Над всички в книгата, като ореол и плод на синовна обич, свети образът на Самуил - съхранен в паметта на поколенията. Живял не много отдавна повелител-икона, чиито воински пример трябва да следват. Бойко Беленски е успял да вникне в историческия дух на епохата - немилостива, кръвопролитна и едновременно величава. Нищо по страниците не е идеализирано. Героите са реалистични, пълнокръвни, изтъкани от достойнство или низост, от патриотизъм, или дребни страсти… Те са достоверни и успешно изпълняват художествената си мисия в общия развой на книгата. Възкресяваща в съзнанието ни онова далечно време, превърнало се чрез въстанието на Петър Делян в гранитен исторически отломък, по който засъхналата кръв на свободата не е забравена.

Днес българската история е поставена сякаш на втори план. Страната няма ясни национални приоритети. Политическата прослойка ни тласка към преклонение пред  европейски ценности за сметка на изконно родното, познатото, таченото от детинство. Но може ли да има по-голям повод за гордост от делата на предците за национална независимост? От полагането на живота им пред олтара на отечеството? В последно време, но повече от две десетилетия, рядко у нас излизат творби на историческа тематика. Тя сякаш не е актуална и не кореспондира с потребностите на новия век. Подобно твърдение е дълбоко невярно. Всяка държава се изгражда върху своята история. Чест прави на Бойко Беленски, че не само се е върнал назад във времето, а и се е слял с неговата специфика. Превърнал се е в частица от буреносната му динамика, за да ни спомни дати и събития, избледнели ликове и дела на човеци, отдавна превърнали се в прах. Да се потопи в психологията им, без чиято истинност романът би загубил от четивността си. И добронамерено да ни напомни, че като българи, съвсем по Паисиевски, трябва да помним своя род и език. Внимателният прочит на „Поличба” ни кара да се откъснем от делничното дребнотемие и да се замислим. За какво? Че е имало във вековете, през исторически трусове и нещастия България и пак ще я има. Дори цената за това да е нечий живот. Защото какво е човекът без родина? Както казва великият Хайтов - „дърво без корен…” Това прозрение е актуално и днес, нали?