Кръстьо Кръстев

ПОТЕРЯ

Подир мен пълзи потеря. И натирен от живота,
неотменно се катеря към Върха на Христо Ботев.
А ме стига високосен глас от родна планина.
Чакам своя знак, не прося от съдба или жена.
Кръста свой понесъл всеки, трябва да го възкачи
по безбродните пътеки, необходени с очи.

ПОСРЕД АПАШИ

Додея ми посред апаши,
от мутри, лакоми за власт.
И сам-самин се замонаших
в душата си дълбоко аз.

Бях там за пост и за молитва,
а вик до вас ще проечи.
И от звънарната ме ритват
и падам тежко по очи.

Върху снега отварям рана -
поет все пак неозвучен.
А кресльовците ще останат
със силните на този ден.

Разбирам, тази смърт е късна -
протестен край, но не и бяг.
И ако някой ден възкръсна,
камбаната ще люшкам пак.

ДВЕ ДУМИ

Изтичах в детството си бос -
все там в прегръдката на мама,
повила своя син Христос
в постелята от житна слама.

От първата целувка сляпа
чак в белотата на старик,
доизживях живота грапав
като войник.

Спестил усмивката си късна
и аз ще легна с остър нос.
И аз разпнат, но не Христос.
И без надежда да възкръсна.

Допил на горест бучиниша
от чашата на философ,
две думи само ще напиша.
А те са: Болка и Любов.

ЩОМ НЕ УСПЯ

Щом не успя да бъдеш катедрала,
побрала людско упование и грях,
бъди поне един параклис малък!
И възкреси утехата за тях.

ПУСТОШ

Разбити нерви и души опустошени.
Отровна кръв покретва в наште вени.
Уж стига хлябът, а пък вехне цвете,
луната мръква, слънцето не свети.

Къде са ни надеждата, куражът,
кога на идващите хора ще разкажат,
че има българи, дано да има -
днес само двама. Дай Боже, утре трима.

КАЗВАТ

Казват, че сме бедни,
прости и последни.
Селяни сме яки,
ходим още боси.
Виждал ли е някой
селянин да проси.

ВЯТЪРЪТ ОРЕ

Полека вятърът оре
из необхватното море.
А тихо сипват се в браздите
и семенцата на браздите.

Какво от тях ще порасте
единствен Бог ще разчете.
Но щом вълните се разшетат,
ще чуе своя стих поетът.

***
Майко, мале, милостива бреза.
И вместо точка, полагам сълза.

НЕДЕЙ

Не, недей да ме попържаш,
мой живот, със злост и ти.
И без друго аз се пържа
вдън надежди и мечти.

Пиша вечер на коляно -
нека ме напъти Дебелянов,
Яворов дано ме посети.

А в съня ми идва дядо Вазов,
с глътка комка, глътка от пелин.
И спасен от завист и омраза,
скланям се молитвено. Амин!

СПОЛАЙ!

Сполай!
Не ме споходи лъст и слава,
изми ги с лекота дъждът.
И вехтомоден, остарявам,
но дал на много млади път.

не ме излъга слава лека,
препъваха ме посред път.
И остарявам си. Но нека.
Все пак остава млад духът.

ТАКЪВ

И стон по стон, и стих по стих
Голготата си изкачих.
Платих медеца и пелина,
за всичко изплатих се пръв.
Със зло недейте ме спомина,
а изпратете ме такъв.