КНИЖЛЕТО
Това книжле на Марин Бодаков, автор на 5 стихосбирки, между които и „Наивно изкуство”, отличена с националната награда „ Иван Николов” за най-добра поетична книга през 2011 г., мога да нарека от снизходителност и книжка, ако се съобразя с броя на страниците (63), твърдите корици в светлосиния цвят на свободата, прекрасната снежнобяла хартия, цената (7 лв.) и една „дребна” подробност - чий е анонсът на корицата. А чий е наистина? На вездесъщият и неуморен Георги Господинов!
Става дума за заглавието „СЕВЕРНА ТЕТРАДКА”.
Ето какво пише Г. Г. за това заглавие:
„Тук всяко стихотворение стои силно и крехко (да, в това съчетание), като в същото време всяко тъче общото платно на стила и смисъла. Прецизност, минимализъм, една особена поетика на следобедната светлина и на мимолетното, на болезненото, на свечеряването и изтичащото време. Тъга по дома и о д о м а ш н я в а н е на тъгата.” /Разр. А. К./
Ако съм разбрала правилно, думата „минимализъм” е предупредителен знак, че не трябва да очакваме нещо кой знае колко голямо като идея и художествено изпълнение от произведението, но нали все пак това са стихове едновременно „силни и крехки”, и нали авторът им е носител на награда на името на един от големите ни поети. И на още една - за превод. Нали е и редовен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, редактор на в. „Култура”. Нали… Ей сега ще разберете още какво „нали”.
Разгръщам внимателно и научавам още две важни подробности:
1. Книгата е написана в Писателския и преводачески дом във Вентспилс, Латвия.
2. Изданието е спечелило конкурс на МНК!*
И тук вече у мен се появява едно напълно законно подозрение кой, как и защо печели конкурсите на Министерството на културата ни?
Титулната страница - име на автора, 2013 г. На гърба на титула - празно. Нова страница с посвещение: На Зорница. На гърба - празно, по-скоро цялата страница е в точици. Какво разточителство на хартия! Следва още една страница с цитат от статията на Сандро Веронези „Силата на миналото”. Няма да се спирам на цитата, очевидни празни любезности.
Преброени, стихотворенията са 27. За такова количество поет без привилегии ще се вмести в 30 страници. Тук те са, както вече споменах, 63, разположени така, че след всяко стихотворение без изключение стоят модерните и перфектни графики на Кирил Златков.
Марин Бодаков = на неопостмодернист, но дали? Или имитация на такъв?
Всяко стихотворение, кратко по обем от 3 до 6-7 реда, се шири върху цяла страница, радва се на простор, но от това на мисълта не й става по-просторно…
Разгръщам и попадам на ето това „стихотворение”:
ТОЙ ПИШЕ
недохранени стихотворения.
Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.
Но продължават да ядат гърдата му
и сладко ритат.
/„Той пише”/
Боже мой! Да не би авторът да бърка гърдата с утробата? Плодът рита в утробата, нали? А когато се роди, вече суче от гърдата. Освен това стихотворението не е критика на бездарието, напротив, то има характер на автопортрет.
Започвам да съжалявам автора, който пише „недохранени” стихотворения. Явно не са го хранили добре или не му е допадала чуждата кухня! Изтезаван с глад? Невероятно! Но усещането ми за принудителен глад продължава:
„На това място няма катедрален шпил, от който да се питам: Защо ми беше да се качвам тук… Висок съм като тенджерата чужда супа,/ зимна чиния за мен.” /„КАТО ПОКРИВКА”/
Това се полага на бедни роднини! Затова в стихотворенията все му се привиждат вилици, лъжици, чинии, които някой мие, маси, покривки и пр. прибори, свързани със стомашните киселини.
Но ето че има и други горди страдалци като него:
„Изплувах/ с балада в главата:/ възрастна двойка на пазар, „Тази ябълка, мила, не можем да си я позволим”-/ и отминават с достойнство.” /„РАСНЕЩО ЧУВСТВО ЗА ОТПЪТУВАНЕ”/
Нека го поздравим за тази му наблюдателност!
Макар и недохранен, лирическият герой като всеки млад мъж има своите „любощенски подсети”, както би казал академик Балан, и изповядва: „едър сняг прехвърча през мен/ с думи, падащи като цели стихове, думи, чезнещи над петите/ в слабините”.
Трудно, адски трудно е при тази романтика на слабините да останеш верен на Зорница. Но той остава:
„От тишината козината оредява,/ изчезва пикучен мехур, изчезва пол../ и бавно се превръщам в шип,/ безкраен, безработен.” /„ИЗТЪРСАКЪТ”/.
Марин Бодаков продължава да изтезава езика, защото изтезава себе си, доказвайки верността си към Зорница и носталгията по децата си:
„Не посягам под своя пояс./ Няма да убивам тишината/ на неоправения й, но чист креват” /„ПЛЪТТА Е ОРДЕН”/. Така де. Щом не поддава, значи е орден за заслуги!
Марин Бодаков има своето определение за Поезия: „Имам религиозно отношение към нея. Като към наместник на тишината сред хората, гарант на простора между тях, все по-често единствен източник на дълбочина”.
Ами хубаво, но къде е тази дълбочина в „недохранените” му стихотворения, лопатките им стърчат вън от кожата, та как ще ги натъпче в багажа си на връщане, а те са най-ценното, що е успял да изсмуче от изпосталелите си пръсти, защото са му липсвали истински чувства, които да минат през сърцето и ускорят поетичния му пулс. Ето за изпроводяк още един шедьовър:
“ВРЪЩАМ СЕ/ с по-малко,/ но акуратно сгънати думи/ /откъде пари за свръхбагаж/. / Чистите им дрехи ми стоят големи - като на чужд човек.” /„ВРЪЩАМ СЕ”/
Марин Бодаков има и определение за ПОЕТ - „професията на повечето ми приятели”?!
И, докато Иван Николов се обръща в гроба си от такава поезия, нямаща нищо общо с неговата изящна словесност и изключителна чувствителност, добре би било на автора да му се посочат недостатъците и да му се каже да помисли малко повече за това, че поезията, дори да е наивистична, не се създава лесно. А неговата не е наивистична, а явно позьорска, снобска и лишена от живот.
Като начало да прочете нещичко от Николай Милчев.
Марин Бодаков. „Северна тетрадка”. Издателство за поезия ДА, София 2013 г.
—————————–
*Никак не е прав този колега, който се изказа на събранието на СБП, състояло се на 18 януари 2014 г., че Георги Константинов сгрешил в заглавието „Ще излезем ли от полутъмния ъгъл”, в. „Словото днес”, бр.1, 2014 г. Заглавието на статията му е абсолютно точно и като критичен въпрос, и като художествен образ.
