МИРА
Тази есен Мира навърши тридесет години. Родителите й отвреме-навреме и напомняха, че е време да си създаде семейство. И ако чака още някоя и друга година, може и да се размине с раждането на дете. Ако ти, читателя, си около тази възраст, надявам се добре разбираш грижата на създателите си. Затова, когато една от националните ни телевизии обяви, че ще провежда кастинг „Фермер търси съпруга”, Мира нито за миг не се замисли дали да участва или не.
За целта си купи подходящки дрехи. Отиде на прическа, маникюр, та даже и на педикюр. Като жена от зодия дева искаше всичко да е наред и да няма пет-шест.
Когато той се появи, свят й се зави. Хубав, строен, с леко прошарени коси, а очите му…, в тях потъваше само като я погледнеше и … изчезваше в дълбочините им.
- Може ли да седна до теб? - и една ръка леко я подхвана.
- Да, разбира се, отговори тя и му направи място до себе си. В непринуден разговор за организацията на кастинга се запознаха, а след като програмата завърши, тя прие поканата му за кафе.
- Казвам се Николай, а ти?
- Мирослава, но ме наричат Мира, така ме знаят моите приятели и познати.
- Откъде си?
На свой ред и тя прояви възпитание. Каза му, че живее в София, а защо е тук, е ясно.
- Аз, както вече разбра, се занимавам с оглеждане на животни и зеленчукопроизводство. От Дуранкулак съм. Едно малко село до Добрич. Далече е, но дойдох тук с желание да потърся своето второ аз, ако мога така да се изразя - допълни той. - Преди години се разделих със съпругата си.
Докато говореше, тя не отделяше очи от лицето му. В този момент й се прииска да бъде винаги с него и да му помога. Нещо повече, в момента бе готова на всичко за него. Привличаше я мекотата на гласа му, усмивката и погледът, с който я гледаше.
- Мира, много ми е приятно, но трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път. А утре ще трябва да продам стоката си. Благодаря за компанията, надявам се да се видим отново. И стана.
- Извинявай, би ли ми дала мобилния си телефон и ако нямаш нищо против да ти се обадя, когато пристигна.
- Напротив, ще чакам, отговори смутено тя. По всичко личеше, че се бяха харесали, а както казва народът „желязото се кове, докато е горещо”.
Тя се прибра вкъщи тъжна и уморена. Набързо се приготви и си легна. Събуди я телефонно позвъняване.
- Мира, току-що влязох у дома. Много е късно за приказки, а и съм изморен. Ще се чуем утре. Лека нощ, пожела й Николай.
- Радвам се, отговори тя и тъкмо се канеше да каже още нещо, той затвори. През целия ден, с каквото и да се захванеше, тя бе в мислите му. Обади й се няколко пъти. Мира го разпитваше как върви продажбата, има ли конкуренти, как е реколтата тази година и т.н.
Вечерта, прибирайки се от работа, Николай се отби в селската кръчма. Там завари баща си.
- Татко, нямам време да седнем, да поговорим. Искам да ти кажа, че в столицата се запознах с едно момиче. Мисля да я поканя за Великден. Надявам се, че няма да възразите с майка.
- Хубаво, сине, ти решаваш. Щом я харесваш, ние с майка ти какво да кажем - и продължително загледа сина си. А Великден беше твърде близо, затова когато се прибраха заедно, Николай побърза да каже и на майка си. Тя се зарадва, че ще имат гостенка. Предложи сама да замеси козунаци. Ще заколят един от големите петли. А може и агне, ако той е съгласен.
На следващия ден Николай отиде с майка си в Добрич, купиха тапети за всяка от стаите, а за кухнята - с цветя. Повика двама от своите хора и им поръча да се хванат със залепянето им. За три дни съвсем промениха вида на стаите. Оставаше само майка му да приготви ястията. През това време той все по често се обаждаше на Мира, което показваше, че тя му става по-близка и по-мила.
Една вечер говориха до късно и тогава решиха тя да дойде в Добрич, а той да я посрещне.
Николай стана както винаги рано.
- Майко, аз отивам да посрещна Мира.
Когато се върнаха той я представи на родителите си с думите: „Това е Мира”. Тя подаде ръка, а старата жена радостно я прегърна, което означаваше, че я хареса.
На другия ден Николай я заведе да я запознае с дейността си на фермер. Тя се разхождаше между животните и се радваше. Галеше ги, а някои от тях усетили обичта й, сами идваха да попросят нейните ласки. Той виждаше всичко това, но не смееше да се обади, а само тайно се усмихваше. С всеки изминат ден тя като че ли свикна с неговото ежедневие. Една вечер й предложи да стане негова съпруга. Тя прие и решиха да обявят датата на сватбата.
Така Мира заживя в дома на Николай. Стана част от неговите радости, грижи и надежди. Скоро се превърна в неговото второ аз. Роди им се момче. Николай се радваше, но Мира усещаше, че нещо не е наред. Отначало мислеше, че причината е тя.
- Николай, защо не ми кажеш, какво те измъчва? Проблеми в работата ли имаш? А може би с Росен, или пък нещо свързано с мен, кажи ми - настояваше тя.
- Чудя се как да ти предложа да отидем до Варна. Не съм го виждал много отдавна. Някой ми бе казал, че майка му е зле.
- Това ли е тревогата ти, Николай? Значи няма проблем - закачливо го прегърна тя.
На другия ден преди обед той запали колата и двамата отидоха в дома на бившата му съпруга. Оказа се, че Славена бе починала, а за Росен се грижеха баба му и сестрата на майка му. Николай предложи да заведат Росен на разходка. Тримата седнаха в красивата детска сладкарница „Трите козленца”. Беше им забавно, а той през цялото време се радваше на сина си. На излизане леко придърпа Мира и й прошепна:
- Би ли се съгласила да вземем Росен при нас?
Тя усмихнато поклати глава. Прибирайки се при бабата на Росен, тримата се бяха хванали за ръце, сякаш винаги са били заедно.
- Знам, че ще ти е тъжно от това, което ще чуете, но аз искам да взема Росен при мен и Мира - каза Николай. Имаме дете, нека докато е малко да свикне с Росен. Да пораснат като братя и да се обичат като такива.
Отначало баба му не се съгласи, но като видя радостното лице на детето, прие. Беше вече стара, а то растеше и имаше нужда от бащина обич.
- Добре, синко, така да бъде. При теб ще е щастлив. Виждам, че имаш и добра жена, нека да е при вас - каза тя.
Когато тръгнаха, излезе да ги изпрати. Целувайки Росен няколко пъти повтори: „Ей къде е Дуранкулак, нали няма да ме забравиш, детето ми” - говореше старата жена, а то държеше ръката на баща си и сълзи се стичаха по бузите му. Радваше се, че ще има неговата опора, и от днес няма да се чувства сам и изоставен, без родители.
