Ина Крейн

- Къде ми е бялата риза? - крещеше мъжът и със замах отваряше и затваряше вратите на гардероба.
Жена му и детето страхливо го гледаха сгушени една в друга. Ризата бе на простора, все още неизсъхнала. Съпругата бе забравила, че точно нея винаги иска на празник и сега не смееше да отвори уста. Не за себе си се страхуваше, а за момиченцето. Гневът на бащата не знаеше граници и понякога избухваше от най-дребни неща.
Младата жена избута дъщеричката зад себе си и проговори с глух глас, късайки думите като залъци пресъхнал хляб.
- Не простора е.
Погледна го право в очите, очаквайки удара. Нямаше да се размине този път. Колко отдавна бе уморена от скандалите, от редуването на нежност и болка в живота си с Радо.
- На простора? - мъжът повтори думите й, пребледнял от ярост.
Момиченцето стискаше роклята на майка си като спасителен пояс. Бе малка, още не знаеше нито една молитва, но усещаше, че пак ще се случи онова, от което ужасно се боеше и всяваше ужас в сърцето й всеки път. Тялото й трепереше неистово, защото ако това с ризата се разминеше, следващото нямаше как да стане.
Мъжът изскочи на двора и след секунда се върна с влажната риза. Бе я облякъл и сега закопчаваше нервно ръкавите. Погледна двете прилепени фигури до вратата и процеди ядосано:
- Ще се разправям с вас като се върна, сега няма време.
Наистина, откъм площада на малкото градче се чуваха зурните на чалгиите, които известяваха, че танците скоро ще почнат и хората трябва да побързат за празненството по случай празника Рожен.
Есенният ден се разливаше като мека милувка върху къщите и уморените от летните жеги дървета и храсти. Слънцето галеше, а не гореше. Подухваше лек прохладен ветрец и земята поемаше дъх на въздишки, като живителни глътки вода.
В коридора се чу шумолене - най-дългото в живота на малкото момиченце. Минутите се бавеха, спираха и мъчително се търкулваха една върху друга като узрели тикви, затискайки мравката надежда.
- Кой изхарчи ливантото? - застана като великан в рамката на вратата мъжът.
- Никой не го е пипал - с бледи устни на черта прошепна жената.
- Никой? - отново ниско просъска мъжът и завря почти празното шишенце пред лицето й. - Това „никой” ли е?
Момиченцето стисна още по-силно роклята на своята майка. То беше виновно за липсващия парфюм. Сутринта само искаше да го помирише, но от вълнение малките нежни ръчички се бяха овлажнили и сякаш шишенцето с бързи крачета подскочи, когато детето се наведе да усети прекрасния аромат. Страхуваше се да каже на майка си, ужасяваше се, че може да научи баща й. Защото знаеше какво ще последва. Нейният баща удряше, докато не се умори.
И сега ударите се посипаха като яростен дъжд върху майката. Тя не се пазеше. Стоеше изправена, притискайки към стената тялото си, защото усещаше точно зад коленете си сподавеното дишане на детето. Знаеше, че мъжът бърза за празненството и побоят няма да продължи дълго. Трябваше да издържи още малко.
- Когато се върна, да ви няма и двете - нареди мъжът, спирайки да си поеме въздух. Хвана жената за косата и удари лицето й в стената.
Кръвта се стичаше по кожата на майката, но тя намери сили да каже:
- Сбогом.
Мъжът се обърна изненадан, понечи да се върне, но музиката ставаше все по-силна. Той изсипа капките парфюм на дланта си, плесна гальовно бузите и врата си с ливантото и излезе с наперена походка към площада.
Майката и дъщерята останаха сами. Жената изми спокойно лицето си, прибра няколко чифта бельо в една везана покривка, измъкна наниз с няколко жълтици изпод последната глинена тухла до вратата и се усмихна. Хвана за ръка момиченцето и тръгна по задните улички.
Музиката все по-силно се чуваше, зурните все по-пискливо се извисяваха над другата музика. Хората образуваха широк плътен обръч около площадчето, мъчейки се поне с милиметър да се преместят напред, за да виждат по-добре танците.
Внезапно писъкът на зурните спря.
- Шеритон! Шеритон! - завикаха от всички страни хората.
Майката стисна още по-силно детето си за ръка, преметна вързопчето през рамо и вдигна на ръце дъщеря си. Детето се огледа изненадано. От огромния брой танцьори се отделиха седем мъже. Баща й беше един от тях. Всички се отдръпнаха настрани, а седемте мъже застанаха един до друг и преметнаха ръце през раменете си. Едва сега момиченцето видя, че всички те бяха с бели ризи, гладко избръснати, високи, стройни, красиви, с буйни къдрави коси, малко по-дълги, отколкото останалите мъже носеха.
Музиката бавно, на тласъците, като вълни на лениво море, се разнесе над душите на хората. Седемте мъже танцуваха някакво странно хоро - приклякаха, завъртаха се елегантно, а после сякаш самите те бяха вълна на море, се полюшваха в ритъма на музиката. Детето гледаше баща си - лицето му не излъчваше гняв, ярост или омраза. Очите му светеха, на устните му се появи някаква светла усмивка. Това не беше нейният баща, а някакъв непознат мъж, толкова красив, чаровен и светъл, като бяла прекрасна птица в полет. Малката не откъсваше очи от тази магия, сливаща музика и танц в един пулс. Времето и болката бяха изчезнали. Този мъж, който танцуваше, бе добър. Този мъж с бялата риза, начело на хорото, не бе нейният татко. Само приличаше адски на него. Прииска й се да изтича и да го прегърне, да усети до бузата си мириса на ливанто и аромата на сапун от още неизсъхналата риза.
Жената гледаше мъжкото хоро с тъжна усмивка. Спомняше си времето, когато се бе влюбила в този мъж, този, който танцуваше. Не онзи, който вкарваше в употреба юмруци за най-малката дреболия у дома. Душата й попиваше красотата на танца, лицето на мъжа и миговете безвремие. И тя, както малкото момиченце, щеше да се опита да забрави болката и унижението на изминалите години в малкия южен град, но и двете щяха да запазят спомена за непознатия магьосник танцьор в деня на празника Рожен.