Панко Анчев

1.

40-те години на ХХ век са едно от най-сложните и драматични десетилетия в обществената история и в историята на модерната българска литература. Твърдя това не толкова защото тогава се води световна война и на изпитание е поставена съдбата на Европа и на цялото човечество, но и защото именно във войната се оформя новата парадигма на обществено-политическото и икономическото устройство на света, което ще доминира в продължение на почти половин век. Назряват събития и процеси с изключително значение за съдбата на България. Сега започва нов цикъл на развитие, който аз наричам „междинно време”, в който се преодолява разпадът на колективистичното общество.

На повърхността събитията са трагични. Войната, макар да се води извън нашата територия, разрушава и българския живот; протича непримирима политическа борба, в която се пролива кръв и падат жертви. Пораженията са огромни и за дълго оставят след себе си следи, които трудно биват заличени.

В такава обществена обстановка литературата би следвало да бъде изпълнена с отчаяние и унилост. А тя носи друго съдържание и изразява други тенденции, настроения и идеи. Това е видно обаче само при внимателно и задълбочено четене, което прониква под повърхността на сюжетите и темите и отива отвъд публицистичните изказвания и заклинания, отвъд хрониките и политическите констатации, отвъд политическите събития и датите в историята. Всъщност, всичко това трябва да бъде четено не буквално, а съобразно смисъла, който съдържа в себе си, вида енергия (съзидателна или разрушителна), с която се проявява и представя в изкуството и литературата.

Като четем по този начин литературата (и особено поезията) на 40-те години на ХХ век, ще видим колко различно е времето тогава в сравнение с показваното ни от историографията.

Това десетилетие е забележително и с това, че то подготвя естетически ( а и социално) поколението от 60-те години, създава им плодотворна традиция, която то ще развие и върху която ще се утвърдят едни от най-големите имена на следвоенната българска литература. Връзката между двете десетилетия и поколения е видима, но е необходимо да се уточни, че ако 40-те години са „междинно време”, то 60-те са период на разпад на колективистичното общество. Но именно колективистичното общество и съзнанието за единство и съзидание доминира и определя състоянието на обществото. От там произтичат близостта и сходствата в тематиката и езика на поетите от тези две десетилетия на ХХ век. Аз смятам, че духовните бащи на поезията от 60-те години са Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Александър Геров, Божидар Божилов, Богомил Райнов, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Радой Ралин.

В средата на 40-те години у нас се извърши радикална смяна на политическата система, която доведе почти веднага до нова организация на литературния живот. Това от своя страна оказа силно влияние върху литературния процес, доколкото литературата започна да изобразява нова обществена действителност и да изразява ново обществено съзнание. Изобразяването на новата обществена реалност се вижда и с просто око, а изразяваните нови обществени идеи и състоянието на новото обществено съзнание изискват друг тип четене и осмисляне на литературните факти и явления. Но именно тези идеи показват огромната необходимост от радикална промяна, от нов тип обществени отношения и от нова личност. Всичко това го има в литературата на 40-те години, но то търси политическа публичност, която да го утвърди в реалния живот и да го направи обществена реалност. Но аз не бих казал, че литературата и специално поезията от това време и, разбира се, поетите, които тогава навлизат или се утвърждават, са непременно естетически рупори единствено на политически идеи и каузи. Напротив, в много отношение творчеството им сякаш съдържа враждебни на идеологията им теми, сюжети и лирически герои. Мисленето им и езикът на техните творби ги доближава сякаш повече до декадентите от началото на века отколкото да ги прави рупори или дори предходници на обществено-политическа революция. В това обаче е сложността на въпросното явление и изобщо на литературоведското четене, анализиране и осмисляне на художествените явления.

2.

Богомил Райнов за дълго „прикри” образа си на поет със силната си и художествено значима проза. За мнозина той е ярък белетрист, публицист и художествен критик, а не поет. Самият писател не обичаше да говори за стихотворенията си и едва през 1988 г. показа с книгата „Краят на пътя”, че изобщо не е преставал да пише поезия. А на следващата година издаде малък том с избрани стихотворни творби. Тези две книги „реабилитираха” Богомил Райнов като един от най-значимите български поети от втората половина на ХХ век. Разбира се, значението на един поет не се определя от личното му желание, старание и усилия, нито от волята на неговите изследователи, а от качествата на поезията му, които нито могат да бъда скривани, нито преувеличавани дълго време.

Интересна е еволюцията на Богомил Райнов като поет от края на 30-те години до превъплъщенията му, показани в двете въпросни книги от края на миналия век. Това е дълъг път, чието протежение всеки автор изминава по свой начин. И колкото по-значим е този поет, толкова повече белези от развитието на цялата национална литература бихме могли да открием в неговата лична съдба. Тези белези, съдържащи се в поезията на Богомил Райнов, бих искал да открия и покажа и аз тук.

Заедно с другите ярки поети от 40-те години и Богомил Райнов е поет на града. Той е роден в него и живее там, описва го и го възпява. Това е важна особеност на литературата от онова време, показваща съществено изменение в структурата на обществения живот, в неговата икономика и демографска ситуация. Градът е средата на буржоазията; в него са съсредоточени и отчетливо изразени противоречията на буржоазната система; в града живее новият тип личност. Когато се появява и окончателно утвърждава съзнанието за урбанизъм, значи българският свят е завършил своето обуржоазяване и окончателно е придобил нов статус. Това е довело и до нов начин на мислене. Друг е, разбира се, и пейзажът, интериорът, в които протича действието; друга е и красотата, вдъхновяваща лирическия герой.  

Градът създава конкретност и прагматичност, понеже стеснява обсега на погледа и го свежда до непосредствената близост. Тук почти няма простор и „необятност”, каквито предлагат полето и планината, поради което и въздухът е различен. Той не е чист и прозирен като въздуха сред природата. Пейзажът е предимно сив и еднообразен. Той е създаден и подреден от самия човек. Човекът на този пейзаж има по-особена чувствителност от селянина, понеже е принуден да се съобразява с повече хора и са му наложени безброй задръжки. Затова и градският човек по-често се вижда заключен в някакъв затвор, откъдето иска, но не може да избяга. Той е притиснат от градската действителност, от покривите и стените, завързан е от сградите и улиците. И хората уж са много и постоянно се срещат и за заедно, а се гледат враждебно и мнозина са самотни.

Това е градската среда и нея писателите от 40-те години непрекъснато изобразяват. Те са нейни деца, но и пленници; нейни любимци, но и врагове. Градът ражда повече неразрешими проблеми, защото изкуственото по-трудно се възприема и обиква. В литературата този свят е външен, но често той или силно влияе на вътрешния свят на героите, или направо се превръща в тяхна вътрешна същност. И от тази същност те вече не са в състояние да се освободят. Тя ги е поробила завинаги и ги е превърнала в нов тип личност - homo urbanis.

Поезията на Богомил Райнов от 40-те години е родена от града и изцяло й принадлежи. В прозата му по-късно ще установим същото, но там градът е друг, създаден от друго време и от друга обществена действителност и затова и „гражданите” са различни от тези, които поетът описва, показва и изразява през 40-те години.

Българският град в литературата е среда на остри социални противоречия. Такъв го описва първият български писател-урбанист Георги П. Стаматов, такъв е той и в поезията на Димчо Дебелянов и поетите-символисти, в литературата на 30-те години. Това е така, защото градът е средата, в която са най-отчетливи социалните разслоения и там именно конфликтите и борбите придобиват най-изострен вид. Тук именно е сблъсъкът и тук се зараждат революциите, понеже тук е властта с нейните противници. Когато човек е изолиран от природата и не зависи с такава сила от нея, както зависят селските труженици, и живее от наемния си труд, по-лесно и охотно приема политическите идеи и се впуска в осъществяването им. Той смята, че хората сами могат и трябва да се оправят и да отстраняват пречките пред себе си. Неговото социално чувство е по-изострено и податливо на въздействие - особено на възпламеняване. В зависимостта си от природата селянинът е по-близо до Бога. За него трудът е единственият източник на ред и справедливост, защото тъй е установено и тъй трябва да бъде по Божията воля. Гражданинът е свободен: той е придобил своето буржоазно съзнание.

Но гражданинът в града на Богомил Райнов се чувства не свободен, а потиснат, смазан дори. Този град е мръсен, смрадлив, опушен, неуютен, враждебен. Той е голям и населен с много хора, ала хората в него живеят разделени, настръхнали един срещу друг, уморени от работа и безизходицата, в която са изпаднали. Шумните множества са само прикритие на реалността.

Димът е сякаш най-истинското нещо в града на Богомил Райнов. В дима е животът на хората. Нужни са огромни усилия, за да се отметне тази тежка пелена, над която са слънцето и чистият въздух. Нито денят, нито нощта са истински под нея, но човек е принуден да я търпи, защото тя създава града и покорява хората.

Отношението на Богомил Райнов, а и на цялата литература от 40-те години, към града не е романтичното декадентско отрицание на всичко, което не е естествено и което откъсва човека от природата. Новият човек не иска да избяга от него, а да го очисти от пушека и мръсотиите; той знае техния произход и причините, които са ги причинили. Затова и те са много повече обществена реалност, отколкото метафори на безнадеждния живот и отчуждения човек. Градът потиска, но не предизвиква резигнации, не отчайва и не прогонва обитателите си, а сам организира съпротива срещу себе си и проявява осъзнато желание за промяна. Именно желанието за промяна е новата същностна характеристика на човека в поезията на Богомил Райнов.

3.

Градът поражда ново съзнание за литературата и за ролята на поета.

Пенчо Славейков представи модерния образ на поета като творец на нова реалност, която не само е различна от ежедневието, но и която не иска да има нищо общо с него. Той живее във висините и общуването с обикновените хора го принизява и унизява. Поетът за Пенчо Славейков е надсоциална фигура, свръхчовек, създател на нова реалност, а не изобразител на съществуващото и той по никакъв начин не е свързан с него и не е длъжен да го възпява, харесва или променя.

Темата се развива от почти всички български поети след Пенчо Славейков. Всяко поколение вижда в нея заложени различни социални и естетически проблеми, свързани с общественото служение на литературата и с нейната способност или неспособност да влияе върху развитието на историята и да помага да хората. Литературата постоянно се пита как трябва да служи на народа и обществото, доколко може да влияе върху обществените процеси и върху възпитанието и битието на човека; дали е в нейната власт да променя хората и да ги прави по-добри. През цялата първа половина на ХХ век се води оживена дискусия за това дали литературата трябва да бъде социално ангажирана и дали писателят е длъжен да участва пряко в разрешаването на обществено-политическите проблеми, т. е. дали може открито да заеме една или друга политическа позиция и да я защищава както чрез творчеството си, така и в обществената си дейност. Впрочем, в дискусията се набляга на това на чия позиция застава писателят, защото не е все една кого защищава и срещу кого се изправя.

За ранната поезия на Богомил Райнов поезията е мястото, където можеш да избягаш от шумния и задимен град, от неговата мръсотия и неуютност. Но такова бягство не носи утеха и спасение, а отдалечава от живота и хората, прекъсва връзките между тях и ги обрича на ново страдание. Защото

По широкия свят се надигат огромни събития,
хората вече пишат с кръвта си могъща поема.

                                           („Остави красотата на приятно-печалните образи”)

Това стихотворение е посветено на поета и на неговата служба. Писателят-реалист знае, че не е способен да създаде по-висока художествена реалност от тази, която наблюдава и в която живее, тъй като реалният живот е неповторим. За да си истински писател, трябва да го познаваш и да му подражаваш в своите произведения. Само така ще го покажеш в целия му обем и успешно ще се опитваш да го направиш и по-добър. Безнравствено е да рисуваш красиви картини, да произнасяш възвишени думи, за да се криеш в тях, когато хората са нещастни, страдат, умират и са унизени до смърт. Това от една страна! От друга писателят не бива да бъде безучастен към човешките трагедии и да не ги възпрепятства по всякакъв начин - не само с творчеството си. Безучастието и безразличието към ставащото пред очите на поета са неморални, значи и непозволени. Истинският писател пише за онеправданите и за реално ставащото в живота, в което той непременно трябва сам да участва. Почти в цялата история на модерната българска литература е пронизана от разбирането за тази именно социална роля на литературата и твореца.

Българският писател винаги е живял „живота на народа”. Самият той произхожда обикновено от нисшите му слоеве и от  рождение още знае как и с какво живеят хората. На него не му е необходимо да „слиза при народа”, да го опознава, за да черпи от там живителните сокове за своето творчество. Но българският писател винаги се е стремял да бъде „в крак с новото”, с идеите, идващи от „Европа”, „да не изостава”. Желанието му литературата да бъде изящна често го тласка към отчуждаване от реалността. А във времена като тези през 30-те и 40-те години проблемът за социалната отговорност на литературата и за участието на писателя в политическите борби се изостря изключително. Това не е случайно и говори за радикализиране на политическите процеси, за назряващи събития, които рязко ще сменят хода на българската история.

4.

Първата стихосбирка на Богомил Райнов се нарича „Любовен календар” и е издадена през 1942 г. Тази книга заема важно място не само в творчеството лично на Богомил Райнов, но и в историята на българската поезия от първата половина на ХХ век. Тя носи нови тенденции и отбелязва настъпването на съществени изменения в характера на литературата ни и преди всичко в трактовката на любовната тема. Думата „календар” в заглавието свежда любовта към нейната делничност, към обикновеното ежедневие, където самата любов е ежедневие, а не празник, не изблик на чувства и неудържима страст, а естествена необходимост, състояние на душата и тялото. И точно заради това в нейното представяне се настанява иронията. Щом нещо е част от бита, а не е възвишено, то може да бъде иронизирано. Иронията е проявление именно на делника, на бита.

От Атанас Далчев насетне и изобщо след преодоляването на модернизмите, реализмът на 40-те години е по-суров и набляга на това, че животът е в делника и че дори празниците и бурните преживявания са част от него. Животът сега е монотонен, сив, с нищо незабележим, освен със социални противоречия и политически събития, които от своя страна са породени именно от този делник и сивото съществуване. Градът поглъща човека, обезличава го, не му дава да се прояви в целия си ръст и със своите способности. Но под покривалото на видимото животът не спира. А ежедневието е живот, който макар да протича в определени рамки и с определени темпове, е пълноводен, напрегнат, изпълнен с енергия. Видими са големите събития, които историята налага и контролира, а всичко останало е сякаш безплътно и неосезаемо. То е оцветено в сиво и кафяво, образите са размити и слети, движенията по улиците - забързани и неспокойни, но и някак примирени с общия пейзаж. Никого не забелязваш в тази гмеж, но и тебе никой не те забелязва, не ти обръща внимание. Ето я тълпата! За пръв път в българската литература тълпата заема мястото на главния герой в поезията на Богомил Райнов (макар той да не употребява тази дума) и на поетите от 40-те години на ХХ век.

Драмата на героя в поезията на Богомил Райнов от онова време е драма на човека от тълпата. Интелектуално той е възвишен, образован, състрадателен и влюбен, но не само не може да излезе от тълпата, но и дори не прави опит. И не защото не иска, а заради самия живот, наложил нов ред в общественото устройство, превърнал личността в безименна своя частица и поставил всичко на сляпото подчинение. Така е в града. Личното „аз” не е знак на индивидуалност, а на един от масата. Такива като него има хиляди и милиони и всички те осъзнават своето място като убежище, но не и като позиция за изява и открояване на някаква изключителност.

Любовта обаче е индивидуално чувство. Тълпата не обича, но човекът в нея - да. Как? Отговор дава едно от най-типичните стихотворения в книгата „Любовен календар” „Дали ще дойде любовта при мен”:

Дали ще дойде любовта при мен
с дъх люляков и тропот на капчуци
и в здрача мек и пролетно зелен
сърцето ми ръждиво ще отключи?
 

Лирическият герой знае, че любовта няма да бъде такава, а той ще си вземе жена, „която нито любя, нито мразя”, и ще потече едно ежедневие, от което няма излизане и животът на двамата ще е дълъг „като за биволи зажеглени”. Т. е. не само еднообразен, но и непроменим и изискващ покорство и примирение. И в любовта човекът е подчинен, покорен и измъчен, какъвто е всеки ден. Навикът е жестокият закон на живота и той действа сякаш най-безотказно в любовта. Навикът и иронията почти достигат до цинизъм, но когато  все пак границата бъде прекрачена, то е заради общото състояние на обществото. То е потънало в мрак и безизходица и може да бъде раздвижено  единствено с нещо по-необичайно - дори да е извън мярката на приличието. Не човекът е лош, а обществото - това е философията на Богомил Райнов и на поетите от 40-те години и тя се проявява дори и в любовната им лирика.

5.

Преди да премина към по-късните стихотворения  на Богомил Райнов, ще се помъча да обясня защо тази поезия изразява духа и идеите на междинното време, през което се осъществява преходът към колективистичното общество.

Т. нар. „междинно време” започва да преодолява разпокъсаността и противоречията на индивидуалистичното общество; укрепват се връзките между хората и се възстановява солидарността между тях. Отново се появяват съзидателните сили и обществото наглася себе си в перспективата да бъде единно и чрез единството да изгражда живот на разбирателство и съгласие. То събира в себе си воля за промяна. Тази воля му вдъхва увереност. Когато обществото заживее с такава увереност, значи е на път да се освободи от разяждащия го индивидуализъм.

Ранната поезия на Богомил Райнов показва тази увереност в тогавашното общество. Картината не е утешителна. Много мрак и тежък дим има в нея; много нещастия, безразличие и душевна пустото царуват; тълпата върви сляпо и убива всичко свято и светло. Ала вече се надига съпротива срещу статуквото. Прозвучава глас, който жадува съпричастие. Човекът си възвръща желанието да бъде заедно с другите, а не изолиран от тях. Светът отново слепва разлепените си части, за да придобие повторно цялост и неразделеност. През 40-те години този стремеж се проявява в революционното надигане и отрицанието на войната като източник на зло и разделение, на безполезни жертви и разрушения. Затова и поетът чрез своя лирически герой призовава поезията да се откаже от възвишените думи и романтичните видения, за да покаже живота такъв, какъвто е. Така нещастните и отрудените, безправните и самотните ще се противопоставят на несправедливостта. Литературата ще преодолее разделението и отчуждението, за да помогне светът да бъде променен към по-добро.

Сивият и мрачен град, който Богомил Райнов показва в стихотворенията си, е град на индивидуалистичното общество, но сега сивотата и мръсотията постепенно трябва да бъдат заличавани, за да се откроят хората, да бъдат поощрени в усилията им към промяна. Лирическият герой не е пасивен наблюдател и не е резигнатор, не е отчаян и съсипан от положението си, а набира силите в себе си, за да участва в предстоящата революция. В този смисъл стихотворенията на Богомил Райнов са политически, но политиката в тях е съзидателна, насочена срещу разделението и индивидуализма.

Непримиримост има и в любовната поезия на Богомил Райнов. Те са тъжни със своя реализъм, но се чува, колкото и плахо да е, отказът: не искам това да е така! Не искам този живот, който е разял дори и любовта и я е превърнал в сиво ежедневие, от което няма избавление.

Същите качества виждаме и творчеството на останалите ярки поети и разказвачи от онова време. Но самото колективистично общество още не се е формирало. Ще го видим в целия му характерен вид едва в „Железния светилник” и „Илинден” на Димитър Талев.  Но за това подробно съм писал в книгата „Философия на литературната история” ( 2004).

6.

През 60-те години Богомил Райнов създаде впечатление за себе си, че окончателно се отказал от поезията. Той се утвърди като един от най-ярките и проникновени романисти в българската литература. Може да се каже, че той създаде българския вариант на т. нар. „полицейски роман”, като го натовари със специфичен идеологически смисъл и го изпълни с дълбок психологизъм и размишления за смисъла на живота в съвременния свят. Но когато през 1988 и 1989 г. публикува двата си поетически сборника „Краят на пътя” и „Стъпки по пясъка”, се видя, че не е преставал да пише стихотворения. Нещо повече, новите му поетически творби поразиха със свежест и дълбочина, с високо поетическо майсторство. Богомил Райнов не само не е спирал да бъде поет, но и се е развивал и е обогатявал своето високо поетически майсторство.

Сега, след толкова години от този втори поетически „дебют” на големия ни писател можем да анализираме приноса му в българската поезия и през 80-те години на ХХ век. Макар че трябва да уточним, че Богомил Райнов е поет на 40-те години и това е неговото място и значение за българската литература. Вярно е, че в края на века „самореабилитацията” му на поет не оказва съществено влияние върху тогавашната българска поезия. Тя вече беше в такова състояние, че други бяха нейните първи имена, влияещи на развитието й, а и други бяха тенденциите на това развитие. Но с тогавашните стихове на Богомил Райнов ние имаме ярко и изразително свидетелство за обществото и идеите, които то произвежда и с които се легитимира пред историята.

Времето на този втори „дебют” е различно от това на 40-те години - не само като събития и обществени процеси, но и като характер на типа общество, доминиращо през 80-те години на ХХ век. Разпаднала се е вече не само социално-икономическата и политическата система, но и типът общество е сменен. Вече сме във времето на индивидуалистичното общество, а това означа, че и човекът е друг, различен от този в годините на младостта и междинното време. Поетът също е друг!

Може да се каже, че поезията на Богомил Райнов след 60-те години е лична равносметка, доколкото литературното творчество е самовглеждане и самооглеждане на автора, преценка на преживяното и изпитаното. Но тя е преди всичко свидетелство на станалото и ставащото в българското общество, на дълбоките изменения вътре в него. Литературата изразява най-вече разпада на колективистичното общество и свързаните с него драматични преживявания на личността. Дори и повърхностният прочит на късните стихотворения на Богомил Райнов открива, че са доста по-различни от тези от 40-те и 50-те години. Те са станали сюжетни, разказвателни, прозаични като изказ, много по-напрегнати и изпълнени с вътрешна динамика. 

Като цяло обаче поезията на Богомил Райнов от новия му период разработва същия кръг от теми и проблеми, каквито го занимаваха през 40-те и 50-те години на ХХ век: градът, любовта, поезията. Виждаме обаче как се променя трактовката на тези теми. Промяната не идва само от новата възраст и новия опит на автора, но преди всичко от начина на обществено мислене и отношение към света.

Към сивотата и еднообразието на града сега се е добавила и неговото безразличие към човешките съдби, което прави непоносимо живеенето в него. Това безразличие, което всъщност е другото име на враждебността, е същността на обществото, разединено на индивиди, неспособни да установят и поддържат връзки между себе си, да съжителстват дружелюбно и за обща полза. Безполезно е да търсиш съчувствие и помощ, да се надяваш, че някой ще те разбере и ще откликне на призива ти за взаимност и любов. Впрочем, градът винаги е бил такъв. Хората оцеляват в града не в борба с природните стихии, не с труд и любов към земята, а в конкуренция с останалите. Но не винаги отношението към него е такова, каквото се проявява в късните стихове на Богомил Райнов. През 40-те и 50-те години разделените хора произвеждаха все пак съзидателна енергия, надяваха се, че ще бъдат заедно в постигането на някаква висока обща цел. А сега безразличието към каквито и да било цели е всеобщо. Няма порив, няма живец.

Досадата е новото състояние, което лирическият герой изпитва в града. Досадата е безразличие, незаинтересованост, липса на отношение към ставащото. Тя е типична за подобни общества, в които обединителната идея е отпаднала и човек трябва да разчита единствено на себе си. Но когато е уморен или просто неспособен, защото е останал без сили и енергия, да устрои живота си, когато е лишен от решителност да отстоява позиция (а такива хора има много), у него се появява досадата, завладява го изцяло и той се оставя на течението. Да става, каквото ще. Агресията е опасна, но и досадата също. Те са заболявания на обществения организъм. Хората не могат, а и не желаят да бъдат заедно, да вървят в една посока и се подчиняват на общи правила. Те не мислят един за другиго. Ала настъпва момент, когато някои (особено интелектуалците) престават да мислят и се грижат за себе си.

Досадата е допълнена със скепсис и ирония. Щом е все едно какво ще се случи, по-добре е нищо да не се случва. А което се случи, е достойно за недоверие и осмиване. Иронията и самоиронията са концентрацията на досадата, скепсиса и недоверието. Впрочем, в ранните стихотворения, както вече стана дума, също има ирония - по-точно самоирония, която омаловажава собственото аз, отстранява го от значимостта, която то обикновено си присвоява в индивидуалистичните общества. Тук тя подчертава новото разделение и отчуждението между хората.

Поетът в зрелите стихотворения на Богомил Райнов вече е утвърден, известен, с дълголетен стаж в литературата и дори вече уморен от това си дълго служение на словото. Той е добил слава, но е разбрал, че истината не му се е открила в пълна мяра и стихотворенията му са недостатъчно истински и далеч от съвършенството. Откровението му  не се отнася, разбира се, конкретно до самото творчество на Б. Райнов и не за да покаже собствената си преценка за себе си авторът споделя разочарованието си. Безсилието на словото и невъзможността му да донесе удовлетворение е знак на времето, отношение към изкуството в подобни времена, а не просто лична констатация за личното творческо битие. Сложният и противоречив живот се оказва непостижим, а мечтите за съвършенство - безутешни илюзии. Излиза, че напразно си се трудил и мъчил, че е трябвало да се живее реално, а не в измислен свят. А светът се е оказал измислен и несъвършен, защото писателят не е вървял по верния път, заблуждавал се от конюнктурата, взимал е суетата за вдъхновение и истина.

Поезията не може да замени живота - до тази истина достига поетът-лирически герой. Той не е изпълнил мечтата на младостта си и сега е уморен, неудовлетворен и разочарован. Но прикрива всичко това с обща констатация за невъзможното пресътворяване чрез слово на живота, а и за ненужността на такова пресътворяване. Оказва се, че както всичко е било безсмислено, така и литературата не носи удовлетворение, така и да си писател (а това е мечта на всеки, който се занимава амбициозно с литература) не е кой знае какво удовлетворение. Когато човек, който е мечтал да се отдаде на литературата и непременно и единствено да бъде писател, осъзнае простата истина, че животът е повече от всичко, защото е създаден от Бога, а литературата е човешко дело (макар и създавана от дарения от Бога талант) и нищо не може да го замени и вместо него да изпълни съществуването, винаги търпи тежко разочарование. Героят на Богомил Райнов показва това свое разочарование иронично и със самоирония, но и с неутешима тъга и разочарование от самия себе си и от своята непростима наивност и заблуда.

Подобно отношение към литературата и към писателя и особено самопризнанието за неосъщественост и неудовлетвореност от направеното е характерно за човека периода на разпада на колективистичното общество. Разрушаващото се единство провокира съвестта, поражда тревога и вътрешно напрежение. Търсят се причините за това ново състояние и нравствената личност винаги ги намира в себе си.

В зрялата поезия на Богомил Райнов не се говори за война. Впрочем, говори се, но това е друга война - на непримиримите идеи и идеологии. Нея я водят също толкова ожесточено, колкото и на фронтовата линия. Но ранните стихове на поета войната беше далеч - в сърцето му отекваше свистенето на куршумите и тътена на бомбите, падащи далеко от него, но раняващи живота на хората навсякъде по света. Той наблюдаваше отдалеч фронтовите действия, а сега вече е пряк участник в идейните битки, в сеитбата на илюзии и надежди. Постигането на голямата цел е съпроводено с грандиозни усилия, с много горещи страсти, увлечения и заблуди, с преодоляване на огромен брой пречки и препятствия. А целта все се отдалечава и все повече се превръща в химера. Тази е най-болезнената тема в поезията (и в прозата) на Богомил Райнов, а и в литературата от 60-те години на ХХ век. Нараства страхът, че целта няма да бъде постигната и че историята заедно с личния живот на човека ще се окажат напразно очакване и провал. От там идва и тази нервност в поезията; героят се разкъсва от противоречия. Илюстрация на новата тревога в душата на личността е поемата „Пред хребета на бурите”. Поемата ще получи продължение в друга късна творба на Богомил Райнов „Пантеонът”. Двете творби ще станат свидетелство за идейните и сърдечните терзания на българина от последните десетилетия на ХХ век.

7.

Поезията на Богомил Райнов, която е все още по-малко позната и четена от прозата му, съдържа знаците на сложните и неизяснени загадки на българската история от втората половина на ХХ век. Както вече стана дума, това е време на колективистичното общество и на неговият мъчителен разпад. Движението му наподобява вълна, разбиваща се в крайна сметка о брега на индивидуалистичното общество. По тази поезия именно можем да се убедим колко е важно да четем литературата внимателно, а не да се подвеждаме до установени представи, да робуваме на повърхностно изградени тези за историята. 40-те години, макар да са изпълнени с предчувствието за предстоящата война и от самата война, когато тя вече сее пепелища и покосява хора, са междинното време към колективистичното общество. Тогава именно човек отново се осъзнава като част от общото цяло, а обществото се сплотява, за да съзижда. Съзнанието за общност укрепва постепенно и Богомил Райнов изразява новото обществено съзнание. И обратно: в късните си стихове, т. е. от 60-те години нататък, поетът живее в друго време и други са обществените идеи. Настъпва периодът на разпад и тогава хората са в драматично напрежение от разкъсващите се връзки между тях. Историческата публицистика и литературознанието обаче говорят точно обратното. Богомил Райнов, а не само той, ни уверява, че не е така.

Почти всички стихотворения на Богомил Райнов са сюжетни. Той разказва някаква случка и чрез случката изразява душевните състояния на своя лирически герой. Дори и лирическите му стихотворения са такива. Поетът не се изповядва, не споделя, а разказва и в разказа развива чувството и идеята си. Богомил Райнов е „трезв поет”, поет, който не се оставя на емоцията, а е сдържан, рационален и разумен. Но това не означава, че чувствата в поезията му са слаби или недостатъчно изразени. Напротив! Неговата поезия продължава традицията на Атанас Далчев и поетите от 20-те и 30-те години на ХХ век, които повече размишляват отколкото споделят вълнения и чувства.

Имайки предвид всичко това, не е трудно да разберем защо Богомил Райнов успешно „премина” към прозата и се утвърди като един от най-големите ни романисти от втората половина на ХХ век.