Димитрина Бояджиева

На Тинко дядо му Тиню на младини бил набит и як като бик. По тогавашните обичаи, като се зажени някой от селото, за да спечели булката, трябвало да се бори и ако се случело младоженецът да е слаб и хилав, викали вместо него Тинковия дядо. Пък после ядене, пиене, свирни, та му останал прякора Тиньо бика. И нали Тинко му е внук, му викаха малкото биче. Само че сега времената са други и на Тинко не му се налагаше да се бори за жени. Жените си падат по паралии мъже, а Тинковите джобове празни и не му се случваше нищо. Никой не го изкушаваше, не го викаше, не го възнасяше, нито пък му постилаше нещо. Това го смазваше, искаше да се махне от селото, без да се обръща назад. За какво му е да се обръща! Ами Добринка!? Да, Добито. Спомни си дълбокото деколте на яркочервената й рокля и кръвта му кипна. Само че да се бори с празни джобове за деколтето, бе изключено да погаси огъня. Карай, като спечели пари, ще си купи джип и Добито сама ще дойде, утешаваше се скучаещият Тинко. Скуката го правеше зъл. Не знaеше какво да прави със силата си, нямаше къде да я дене. Отиде веднъж в града. На автогарата един загледа с интерес яките му рамене и му даде номер, на който да се обади. Тинко се обади на номера, гласът от джиесема му каза къде да се срещнат. Оказа се нощно заведение и бе нает като вардач на заведението. Тинко се впусна за насъщния в схватка с насилници, напиращи да влизат без билет - залитащи пияници, дрогирани хилави мачовци - бабаити всякакви. Бабаитите вадеха ножове, Тинко трябваше да ги озаптява, стигаше се до бой. Голямо меле падаше под звуците на тътнещата музика - „Карай на червено, води ме в някоя квартална кръчма…” Тинко варди заведението почти година и прекъсна експеримента си за насъщния, не заради насилниците, не, просто разбра, че бе напипал в тъмното едно нищо и никакво - в джобовете му се въргаляха левчета, колкото да преживява. Да си говорим честно, на Тинко му се струваше, че му се полага повече. Искаше да се добере до подкваската на тези, дето вече години наред си живуркат. Обикаля Тинко ядно мола и чува: цигарки. След няколко крачки пак: цигарки. Яяя, от тази драка може да изскочи заек, помисли си Тинко и реши да се добере до стегнатото чиле на безименния цигарен бос, да се закодира в милионите му. Оказа се, че тоз, дето отговаря за цигарената подкваса, който пълни басейна на благополучието на цигарения бос, се казва Равалиев и се нуждае от такъв, дето да събира процентите пред мола и да му ги носи, та Тинко отиде да се цани за мястото. Равалиев седеше в сепарето на хотел „Тонзос”. С примряло от надежда сърце Тинко бичето гледаше как работодателят Равалиев, заобиколен от избраници презрели бедността, стои непоклатимо и удобно. Край сепарето щъкаха жени, готови да прекрачат оградата, да се отзоват на поканата. Равалиев огледа Тинко, накара го да покаже мускулите на ръцете си, удари с юмрук твърдия бицепс на дяснат му ръка. Бицепсът остана непоклатим, само гърдите на татуираната жена едва помръднаха. Равалиев го одобри с думи, блеснали с алкохолни искри: „Скачай на тепиха. Ето ти пари за първия рунд.” На път за тепиха Тинко си купи пистолет, сетне усукана верига с високо каратово злато. Вървеше из вечерния град, леденият вятър кръжеше над бръснатата му глава, слизаше върху широките му рамене и се шмугваше в тъмните входове. Тинко усещаше пистолета в джоба си, взираше се в тъмното и червената рокля на Добринка пламтеше като магьосно цвете.
И ето го на тепиха Тинко. Първият месец отвори очите му за най-съкровените тайни на нещата - тънкостите в работата. Зад мола се чернееше околовръстното шосе, по което фучеше леден вятър, но пред входа на мола беше завет и пристигаха разни, наглед странни, излишни, непотребни субекти, преизпълнени с таен смисъл - пътни знаци, сочещи за никъде, с които Тинко имаше работа в проценти. Такъв беше Тишо пирата - дребен, шантав и проклет, пътувал инкогнито с параход за Гърция. Разправя: Оставете го Бургаското пристанище, Пирейското е друго. И макар да не се знае дали е така, трудно им е да спорят останалите, той е бил на Пирейското, а те - не. Тъй че, щом Тинко го съзря, веднага го прецени - копеле недно. Такъв беше и Лальо Крушата - повратлив с жълти очи и грапаво лице - крал желязо и лежал година и три месеца в пандиза, за тоя що духа, както се изразяваше. Пред мола всеки ден заставаше и Дафинка с похотливия си поглед. Освен цигари продаваше и нещо друго и Тинко трябваше да следи и за другото. С тежък бюст и лек нрав, Дафито се обръщаше с извратени думи към минаващите мъже, които стъписваха обикновения минувач, но предизвикваше скандална алчност между мъжете с любовно увлечение към нищото. От другата страна на входа заставаше Миланка. Слаба и неприветлива, не владееше науката на извратеността, не възбуждаше желание и преговорите не траеха дълго. За какво да я търсят купувачите, мъжете с пари търсят жени, които умеят да ги печелят. Тази вечер все пак се намери един и взе да се пазари с Миланка, а тя му сложи такава цена, че мъжът само каза: хай сиктир. С примряло сърце Тинко усети, че тази ще му донесе куп неприятности. Неприятностите започнаха с Лальо Крушата. След като бе висял пет часа на студа с напразната надежда най-после да продаде цигарите и да се прибере някъде на топло, на шестия час обаче се почувства безпомощен, извади нож, готов да надупчи приказките на оная гадория Тишо Пирата. Спокойно! Спокойно де! - спря го Тинко. - Тук сме за друго. Брой процента на продаденото. Процентът беше колкото да не е без хич. С Тишо стана обратното, даде най-висок процент, но когато Лальо Крушата накара Тинко да го претърси, погнусен намери още толкова скрити под хастара на шапката му. Като реванш трябваше да докладва на Равалиев. Разярен, Равалиев нареди да отведат Тишо Пирата в тайната квартира, нает апартамент близо до гарата, а после Тишо разправяше, че насилници го карали по цели часове да стои на главата си.
Така кара Тинко до вечерта, в която Миланка изчезна. Вече трета вечер не беше се вясвала пред мола и за да не разбере Равалиев за Миланкините отсъствия, Тинко тръгна да я търси. Намери я в квартирата й, завита с одеало. Стои свита под одеалото като в непристъпна кула, а принц Тинко недоумява - на принцеса Миланка едното око насинено, устните подпухнали като да са имплантирани със силикон. Замириса му на кръв, на свирепост и нещастие, като при катастрофата на малката му сестра, преди да почине. „Извратен клиент ли?” пита Тинко. “Аха, - притваря здравото око Миланка. - И да ме убият няма да се върна повече пред мола. По-добре улиците да мета.” Тинко трябваше да се погрижи за Миланка - зарад трите отсъствия ще я пратят на тайния адрес и насилниците ще я спукат от бой. Отчаяно се питаше какво да направи. Заведе я в квартирата си. Ясно, отчаяните правят отчаяни неща. Готов да скъса оковите на Равалиев, лежеше в тъмното до Миланка и му беше хубаво.
Земята се тресеше от цигарени акцизи, изригваха вулкани, вилняха тайфуни, земетресение разтресе китайската земя, но Тинко и Миланка си останаха там, където бяха - Тинко продължи да събира процентите, Миланка, пуснала пердетата, залостила вратата, лекува скрити рани в Тинковата квартира. Щом не могат да скъсат цигарената верига, дали да не напишат писмо срещу цигарения бос? Добре, ще напишат, но как се казва боса, пък и до кого ще пратят писмото!? Тинко и Миланка дълго умуваха и мъдруваха. Ох, колко жалко! Щом не могат да пригризят оковите, дали да не напишат на Апостол Петър да ги пусне в рая. Накрая решиха с камъни да потрошат Равалиевия джип. Оказа се, че вече е потрошен. Точно така, не само Миланка и Тинко са толкова отмъстителни. И изобщо… есен е, тъжно е. Някой си Колев, бизнесмен, от два месеца отвлечен, стои си човекът в тъмна стаичка, и още щял да стои там без уши, ако жена му не занесла откупа. Не знаете ли, изключено е да не го знаете. Телевизиите, радиата, прогърмиха на хората ушите, как на бизнесмена Колев му отрязали ушите. Нали жена му не занесла веднага парите, теглили му едно конско и ушите - клъц, после в кутийка и хайде на жена му. То се знае, жената на Колев се паникьосала и веднага намерила сумата.
През пролетта, все пак откриха Миланка. Като отговорен за нея, Тинко трябваше да понесе наказанието си. В тайната квартира, насилниците го караха по цели часове да стои на главата си, между двама други небръснати, и те преобърнати до стената. Насилниците се смееха, единият отпушваше бутилките бира, другият удряше чирузите направо до главите им на пода. „Такъв е животът, сладурчета. С нищо не можем да ви помогнем.” Много се забавляваха. Чу се шум зад вратата и маскирани с трясък нахълтаха. Тинко усети, че може би е ударил часът да прегризе оковите. Да прегризе, ама зъбите не стигат. Тинко спусна крака към земята и видя насочения пистолет, поиска да каже за Равалив и цигарения бос, после се свлече. Озова се в някакъв дълъг тунел с лумнали искри, видя се да пълзи и да тъпче всички по пътя му искри. Лумна сияние, което освети половината свят, отгоре се спусна стълба от лъчи и по нея заслизаха архангели с барабани, тръби, саксофони, или каквото там надуват при такива случаи, да поздравят с добре дошъл избраника Тинко.
Чак в болницата, вместо архангели, Тинко видя около него да се суетят хора в бели пристилки. Бе прегризал оковите, но не чувстваше краката си.
Изписаха го на количка.
А Миланка? Какво Миланка! Миланка буташе количката.