Марий Ягодов

… Тихо ромолела реката, от време на време из един гъстак се обаждала оная птица, дето като записука, душата на човек се къса; някъде встрани от пътя, нагоре покрай реката, се виждали големи групи от хора, които щъкали из белите очертания на завода, дето работел най-младият Брусак, а дядо Курташ вече бил стигнал до чешмата, която някога бил построил за спомен на Салка баща и, Айдил боба Менемеджиоглу. Стигнал, седнал на сянка под една върбица, израсла току до самата чешма, и разбрал, че е гладен. “Дека е оная синя мряна, дето тогава дадох на Салка, па … да е и тя тука…”
- Господи, помилуй - проговорил гласно, - че поменавам чужда вяра, ама хубава беше Салка, прости ме…
И старите очи на най-стария Брусак бавно се притворили, и той видял отново всичко: и хана на Айдил боба, и зеления облак от върби и тополи, и Салка…Кога ли е било това? Постоял така малко, потънал в спомените си, когато чул конски тропот по пътя. Отворил очи - синът му Иван върви и гледа белия каменен мост: изглежда, колебаел се по него ли да мине, или по оня, новия, железния, дето го построиха преди две години. Не знаел старецът, че Иван Брусака за пръв път гледал моста, откакто бил построен. Ала тутакси тая мисъл изчезнала от главата му и той си рекъл: “Виж ти, къде сме тръгнали и тримата така рано?”
А Иван Брусака вече завъртял поглед към чешмата - някакъв старец седял там на сянка под върбицата.
- Тате - рекъл. - Какво правиш тука?
- Аз най-бързам - отвърнал старият Брусак. - От трима ни аз най-бързам. Време не ми остава. Ще трябва всичко да премисля, всичко да видя.
- И аз бързам - рекъл Иван Брусака. - Може и да имам време, може и да нямам, ама трябва да бързам, че нищо не се знае…
“Пър-пър-пър”, чул се пукот от мотоцикъл и двамата млъкнали. И като млъкнали, погледнали към пътя. А там лети един младеж и зад младежа, обхванало с ръцете си здраво гърдите му - едно момиче. Васил бил това, вие се сещате, а момичето… Е, няма да ви кажа кое било момичето. Гледай, колко скоро отишъл до града и вече се връща. Наближил Васил Брусака дядо си и баща си, спрял мотоцикъла и рекъл:
- Имам време да стигна до завода - остават ми още три минути. Я вижте това момиче! Ей, старци, вижте момичето и не казвайте харесва ли ви, или не ви харесва! И да ви харесва, и да не ви харесва, момичето е мое!
И духнал по древния път.

А преди мотоцикълът да се дръпне като ужилен, момичето, което седяло зад Васил Брусака, погледнало Курташ Брусака и Иван Брусака, ей така, като че ли уж да види какви са тия хора. И сега станало нещо неочаквано: и двамата сякаш ги ударил гръм, а бе стоели като заковани, не смеели да мръднат. А в това време по източилия снага древен път, който бил като сабя, забравила тежки сражения, със загубена безвъзвратно слава, със застинал върху острието мрачен триумф, се носел като стрела най-младият Брусак. Къде щял да го отведе пътят, който преди много години също така носил на гърба си двамата стари Брусаци?
Право да ви кажа, и аз не знам.
Знам само, че в очите на момичето, когато то погледнало Курташ Брусака и Иван Брусака и те останали като омагьосани, единият видял очите на Салка Айдил боба Менемеджиоглуова; а другият - на дъщерята на Салка, нещастната Алика.

А древният път се точел от изток на запад, дето било село Горун, или от запад на изток - там пък, дето било село Ясен и дето старият каменен мост, строен някога от италианците, изглеждал потънал в срам пред завода, който стремително вече се издигал към небето. Е, така е, всичко се мени. Даже и това, което ви разказах, че станало тия дни върху древния път, и то може да се повтори някога отново, ама няма да бъде вече същото. Само пътят ще си остане - не такъв, какъвто го знаете, но ще си остане.
Един такъв, без начало и без край, мълчалив, мъдър и древен, винаги нужен на човеците.