УЧАСТ
На героя на социалистическия труд
Петър Крумов -
миньора и приятеля
1.
Още виждам, притворя ли нощем клепачи:
дива жажда подобно на брадва сече
моя път през трънака на дните и крачи
подир нея момче.
С пети изранени. С кълчищена ризка.
С коси като гребен и нрав непокорен.
Родено в Радиево, в Странско, в Бял извор -
гнезда на миньори.
Още виждам баща ми - забойчик - след смяна
как притихва от робска умора сломен.
После - в кръчмата… Тъжно пиянство -
ден подир ден.
После - смърт… Не остави в наследство
ни имот, ни съдба на герой.
Само примера - още от детството
в този трудов забой.
Отминават задъхано дните ми
като лента транспортна. А в тях -
овъглената плът на героите,
овъглена горчилка и смях.
И се вие вдън пластове черни,
по-достоен от жертвена кръв,
моят път - неизбродна галерия,
на земята пъпната връв.
2.
Животе мой, не те упреквам в нищо -
ту ласкав, ту болезнено суров.
Човешкото сърце не се насища
на подвизи, другарство и любов.
А ти ми даде всичко до насита:
пореден фронт със въздух нажежен,
във мрака смутен - вярната карбидка
на истински отрудени мъже.
И дом любим за кратките ми нощи
с рояк калинки пъстър детски смях.
И ти, която ми прощаваш още
най-праведния мъжки грях
да те даряваме със обич неспокойна
във часове откраднати пред път…
Животът без сбогуване какво е?…
Пресищане, разлагане и смърт.
Животе мой, благодаря за тази
мъжествена съдба. Не ме кори,
когато се задъхвам от омраза,
когато злъч в сърцето ми гори.
Сега не мога да преглътна кротко
обидата, лъжата, подлостта.
Забил нозе в най-трудната си кота,
аз преоткривам ден след ден света…
3.
Във този град, така се случи,
преселих корен. И градих
съдба и дом, благополучие…
Но хлябът вече не слади
тъй, както залъка оскъден
от сиромашките лета.
И все по-трудно е да бъда
другар на простите неща.
Да стигам ръста горд на хляба,
с най-честния залог платен…
Нима сме вече духом слаби
за подвига на о н я ден?
Такава мисъл ме тревожи
и не единствена е тя.
Уверен съм! - човекът може
да претвори докрай света.
Да бъде по-добър от вчера,
макар да му подлагат крак.
Целебно средство да намери
пред равнодушие и рак.
През „мъртвата порода” даже
на нечия душа да мине,
за да открие и покаже
имане, скрито от години.
И вместо бяс за служби, вещи
да тегне като земен пласт
над битието му, да срещне
не златния, а звезден час…
Нима сме вече духом слаби?! -
кръжи подобно прилеп в мен
въпрос - слепец. Поклон пред хляба,
пред утрото във цвят зелен!
Пред ручея сред засух летен,
кокичето, хлапака бос
и пред дъжда, под слънце метнал
високо трикольорен мост.
Поклон пред подвига лиричен
във нашия практичен свят,
поклон пред мигове първични…
Поклон пред тебе, нежен цвят,
пожертван за любовна среща -
безмълвен знак на любовта.
Пред тебе, Красота гореща,
„която ще спаси света”!…
Между небето и земята
подобно вехнещ стрък трева
пътувам яростно - обратно,
в света на простите неща.
Като вода и хляб потребен.
Насъщен. Съкровен. Щастлив…
Земя, аз търся корен в тебе,
да се усетя още жив…
4.
Вече зная отдавна: животът е рудник
и в него съдбата ми - малка галерия.
Мое щастие гордо, златоносно и трудно,
цяла вечност те търсих и накрай те намерих
сред вековните пластове зимно безмълвие,
в най-дълбокото връхче на човешкия корен.
Като стръкче трева в моя делник покълвай,
уязвено и зло - ръст изправяй нагоре!
Вече зная отдавна като божа присъда:
своя връх ще достигна от водата по-ниско.
За да бъда Човек и щастлив за да бъда,
друга участ защо ми е, друга участ не искам!
1987
