ПИСМО
Вечерта, като се напих, и прописах. Седнах и му написах писмо. На моя, дето го гледам и очите ми не искат да го виждат. Писах му за всичко…, щото иначе, ай съм отворила уста и той ми я затваря с опакото на ръката си. Какво му писах ли?! То всъщност ми се виеше до Бога, ама си викам: „Какво да занимавам Бог с такива неща. Тя работата е ясна: или ще бягам, или ще ме тупа като черга.” И ни да тръгна, ни да остана. Тогава си помислих: „Що и него да не го заболи”.
Писах му, че детето не е от него и че не е мъж, когато му е времето. Е, сега вече трябваше да бягам, та де ме не утрепе… Търсеше ме и се криех, щото моят не разбира от приказка.
Не знам дали ми повярва, но очите му кървяха - може да е от мъка, а може и от алкохола.
Гледам детето - досущ като баща си, целувам го и го оставям в ръцете на майка ми. Старата знае как да отгледа дете и да го опази от мене. Щото пак ще се прибера при оня. И пак ще ме набие мизерникът… Не заради писмото - той не чете, а заради някаква граматика, по която той редял тухлите, а пък аз съм ги разтурвала. Е, работа ли е да занимавам Господ с граматиката на моя неграмотник.
Прибера ли се, ще го оставя да ме набие, а после ще ме прегърне и ще заплаче. Нека се къса сърцето му, както аз късах писмото преди да тръгна.
