Георги Миланов

I

Когато, иглички заронил, дойде снегопада,
настръхна денят и видях как посипва декември
главата си с пепел, готов под ливанските кедри
на сумрака с мен за сезона отминал да страда.

Доскоро пламтеше пейзажът на хълма - сарая
от ярки бои - на ноември последната крепост;
тогава разбрах: тези дни несъмнено са рая,
изгубен веднъж поради оправдана нелепост…

О, дните, които… И никой навярно не вкуси
от тяхната сладост (там бдяха подобно евнуси
в кръг борове мрачни - на всяко безвремие герба)…

Преди да изчезне луната - лодкарят небесен
с черпак от пробитото дъно водата изгреба,
все още не знаех, че вчера бе сън и не бе сън.

II

Все още не знаех, че вчера бе сън и не бе сън,
но поглед извърнах към пътя зад мен - огледало
със образ от второ, странично, докрай отгадало
измамния лик мой - над него оставам надвесен…

За пръв път от много години съзирах - ту ясно
реалния свят през контура на друг, ту мъгляво,
за да разбера, че е станало лявото дясно,
че моето дясно отдавна е нечие ляво…

Нима цял живот - денем, в здрача, в глечта на неона -
в очите на всички изглеждал съм всъщност не оня
мъж, който за свое лице непознатото взима?

Под чужда и днес самоличност, в света безадресен
не търся и отговор днес сред враждебната зима -
аз, верният поданик бивш на държавата Есен.

III

Аз, верният поданик бивш на държавата Есен,
съм вече объркан така, че дори и не моля
за помощ познатата още от детство неволя,
защото понякога трудният изход е лесен.

Когато колата обърне се - пътища много,
особено след като с болка, в душата вселена,
не виждам и пътя познат - този сняг все едно го
навеки изтри от лицето на мойта вселена…

Понеже не вижда се никакъв път, по компаса
на вятъра търся посока след няколко часа
и казал си (както човек, който днес се осланя

на себе си само, разпятие вместо пощада
намерил): - На всички крушения мои - осанна… -
навлязох в деня зимен, отъждествил с него ада.

IV

Навлязох в деня зимен, отъждествил с него ада,
но вместо с добри намерения, беше килимът
на пътя застлан с бял саван - в този климат,
разбъркал сезоните, само снегът бе преграда.

За да си припомня езика на зимата - мостът
към утре (започва от нула задачата трудна),
ще се окопая в тъгата - така ескимосът
в снега издълбава си жилище в нощната тундра…

Подхвърлят отблясък от бледи мъждукащи свещи
звездите като подаяние в мойта не с вещи,
а с улики - спомени пълна догоре килия…

Сам вън от закона, знам - всяко алиби - отбрана
със бели конци е съшито… Защо да се крия -
разбрах, защитен с уязвимост, какво ми остана.

V

Разбрах, защитен с уязвимост, какво ми остана:
хининът на мойто безсъние още свръхдози
предлага… След водени, вече на ум, диалози,
съвсем оглушал, те за мене са марля за рана…

Пресичам нощта с лъкатушния ход на моряка
с единствена цел да съм буден, когато най-сетне
подобно самотно цигарено огънче в мрака
сигналната лампа над изход спасителен светне.

Поглеждам часовника. Сякаш стрелката е спряла
върху кръговрата - маркирана с цифри спирала…
Денят е лелеян по-силно и от Елдорадо,

макар на разсъмване (холът съвсем задимен е
от облак тютюнен) да съм пак достигнал едва до
вратата, която декември захлопна зад мене.

VI

Вратата, която декември захлопна зад мене,
не спря тази късна любов (като нож, скрит под плаща
на мрака, я носех) - съдбата с такава ли праща
веднъж във живота ни неразгадано знамение?

Една от любовите, дето… О, колко мъже ги
преследваха с празни мечти - може би всеки втори…
Дошла подир летните дни с незапомнени жеги,
какво да я правя сега? Кой ще ми отговори?…

Последната обич… Ръката сама ще я впише
в графата: „Природните бедствия, пратени свише”…
Навярно защото годините бяха арена

на толкова загуби - нито една изтървана, -
победата, даже сега да не е подарена,
вгорчи мойто утре - мед вече за чужда Нирвана…

VII

Вгорчи мойто утре - мед вече за друга Нирвана -
любовната треска, защото прозрях: не се вмества
изобщо в представите ми за щастливи семейства,
а бе на поредна илюзия бялата врана.

Без спомени общи и планове бъдни, без пролог
и без епилог, с име „Никъде” беше домът й;
дойде тук, макар да не гнезди, от звездния полог,
където подир пълнолуние лудост измъти…

След световъртежните шемети стъпил на твърдо,
с мен бе ли се питам, загледан в далечното бърдо
на зимните облаци, пак хоризонта превзели…

Какво ще си спомням във късите дни заледени -
знам: снежни парцали - пера от крилете й бели
и вятър в ушите след опита ми за летене.

VIII

И вятър в ушите след опита ми за летене
свистеше, когато дойде февруари, белязан
от свързана с мойто очакване дълго боязън,
че са ненавреме надеждите ми запролетени.

След необичайното странно безснежие нужен
почувствах те, ветре - отново и ласкав, и зъл си:
отиваш си северен, връщаш се призори южен,
тъй както се сменя смехът с безпричинните сълзи;

талазът ти - мокро ветрило - сега ще раздвижи
дори застоялото блато на зимните грижи
(кръгът във водата от паяк ли беше изпреден?).

Приятел ще стана на този клошар и бродяга:
той много не иска - единствено аз да съм предан,
единствено, вместо уют, безпределност предлага.

IX

Единствено, вместо уют, безпределност предлага
посоката - вход към опасната ничия зона
в граничната тясна межда между двата сезона,
а там е излишна ръката, която посяга.

Изпитах го сам на гърба си, когато ме свари
все още във дрехата лятна на спомена, в дрипа
превърната вече, и мина през мен февруари
повторно като епидемия тежка на грипа.

На хвърлей от късия месец до първия кръг на
март, чакам - от мойто чистилище как да си тръгна?
Макар и мечтания ден със стена да огражда,

докарал ме вече до просешка гола тояга,
подобно на Феникс от нищото сякаш се ражда
копнежът по благата вест, че е пролет пред прага.

X

Копнежът по благата вест, че е пролет пред прага
се носи във въздуха вече с ленивото ято
снежинки подобно алергия майска, когато
върху тротоара пухът от тополите ляга.

Аз, всъщност по-скоро готов за отсрочка, а не за
посрещане, знам: на душата - чакалня на гара,
отдавна последната, липсват й тъкмо онези
два дни февруарски, отрязани от календара.

Те болка събуждат от трудно зараснала рана -
така инвалидът усеща при рязка промяна
на времето крайника свой, ампутиран изцяло…

И виждам - за мен е лехата с кокичета знака
на март, но и островче сняг, под стреха оцеляло;
в снега, от капчука надупчен, показва се злака.

XI

В снега, от капчука надупчен, показва се злака,
но взорът, от сивия цвят изнурен, не престава
да търси, защото и днес само мойта представа
за пролет, различна от другите пролети, чака.

Така съм посрещал съдбовните кратки любови -
след скъпа заблуда (навярно се случва на всеки),
че идвали тук те са със и без звън на окови,
откривах, когато от мен си отидат навеки…

Изучих науката „Всички раздели” и ето -
чета „Всички бъдещи срещи” с упорство, което
единствено непросветеният възрастен влага;

и спрях на съвета кога сам най-нужната вещ да
пожертвам - как после, където поискам, веднага
ще стигна, не питам ли пътят къде ме отвежда.

XII

Ще стигна, не питам ли пътят къде ме отвежда,
оттатък сребристия ромон на пролетен ручей,
където на рамото каца щастливият случай
и от само себе си моят живот се подрежда.

Слетелият миг - екзотичното птиче колибри
(тъй както в проблясък сънувах го няколко пъти) -
превръща във замъци дните, доскоро колиби,
а после остават след него вар, пясък и пръти;

Тогава (пак същото става) като снегорини
в зори ветровете разчистват следите - руини
на зимния дом, а мен, неговият наемател

отчаян, все повече днес приближава ме всяка
подобна нощ (вече стотици са й имената)
до март - разповит младенец, който спи в полумрака.

XIII

До март - разповит младенец, който спи в полумрака
на звездната празнична нощ, приближавам; обрасла
със сенки нощта е, а в нейната сламена ясла -
днес скут на обора вселенски - той тихо проплака.

И някой, тук бързал да стигне навреме, въздъхва
щастливо пред чудото - всяко дърво, разцъфтяло
незнайно кога, в този час дълго чакан, е влъхва
и както на всеки мъдрец се полага - във бяло…

Като моя милост - без думи и дарове скъпи -
накрая и утрото, гост закъснял, ще пристъпи,
за да сподели този празник, възславен във химни.

Стоя, изтъкал пелена с кукувичата прежда
на дълга самотност, изпълвала нощите зимни,
в ръка с пелената на новородена надежда.

XIV

В ръка с пелената на новородена надежда
си мисля: напомня ми тя плащаница Христова -
завивка след кръстните мъки - и двете с основа
и вътък еднакви са, както по всичко изглежда…

Кросна са сезоните. Зимните нощи - тъкачи,
довършили свойто кросно, разглобяват разбоя.
И мен не задържа ме повече нищо, така че
напускам дома, в който болката само бе моя…

И вън - като мокри обувки след топлата струя
на пролетен дъжд - своя спомен за сняг ще събуя
зад първия ъгъл… Едва след забрава такава

дори предвидимо пак, да поднесе изненада
способно е днес предстоящето - както тогава,
когато, иглички заронил, дойде снегопада.

XV

Когато, иглички заронил, дойде снегопада,
все още не знаех, че вчера бе сън и не бе сън.
Аз, верният поданик бивш на държавата Есен,
навлязох в деня зимен, отъждествил с него ада…

Разбрах, защитен с уязвимост, какво ми остана:
вратата, която декември захлопна след мене,
вгорчи мойто утре - мед вече за чужда Нирвана -
и вятър в ушите след опита ми за летене.

Единствено, вместо уют, безпределност предлага
копнежът по благата вест, че е пролет пред прага -
в снега, от капчука надупчен показва се злака…

Ще стигна, не питам ли пътят къде ме отвежда,
до март - разповит младенец, който спи в полумрака,
в ръка с пелената на новородена надежда.