Мими Михайлова

Тази бяла луна, дето гнезди в тополата, я познавам не от един живот: имаше я в безсънните ми вечери, огряваше детските ми страхове, беше изпуснатата монета на пътя от Стопанина… Беше обицата на красивата циганка, която познаваше линията на живота; беше калайдисаното дъно на тавата, окачена до лястовичето гнездо; беше валмото дим над лулата на баба…
Седяхме двете Марии на малките дървени столчета насред лятото между къщата и мелницата и чистехме зърната боб от шушулките. Баба с мек глас ми говореше, както се разказват приказките, небивали случки, които трябваше да запомням и да си ги повтарям, като се приспивах сама. Докато аз се унасях, старата Мария обикаляше край задрямалата снага на Марица и събуждаше със стъпките си маранята и мириса на бъз и бучиниш. Тогава - разказваше ми тя - можела да реше косите на реката, а през нощта го правели само самодивите. Подреждала по краищата бялото подрумиче, дето има листа като мъхеста детска бузка и цвят от слънчева коронка. После слагала на гърдите на реката водната лилия. Целувала я и оставяла водата да събира сили за своя жених. А на мен донасяше оттам венче от подрумиче и следобедите аз - принцесата на полето, тичах с децата.
„Като изгрее бялата луна, всяка жена - продължаваше баба, - само веднъж през живота си, може да отиде до змейовата дупка край големия завой, където върбалак и драки, гъсто сплетени над тинята, пазят пътя до мястото. Оттам най-знатните моми, стиснали със зъби пендар, дето през деня виси на гърдите им, носят през нощта мълчаната вода. С тази вода после те лекуват всичко.” Баба беше такава мома. Знаеше как да говори на водата, за да стане „жива”. И мен учеше на това. Разбирах го по докосването по коляното, когато се разсейвах и не следвах нейната нишка.
- Виждаш ли воденицата? Там няма да ходиш. Зад мелницата край реката обикалят върколаци. Помня, беше през една зима, в пруста на воденицата се бяхме събрали моми и ергени, да се крием от студа и от старите. Луди глави бяхме. Момците се перчеха, искаха да ни се харесат. Какво се канеха, къде се спречкаха, та настръхнаха кой може да иде при мъртвите и да забие нож в гроба на Гено - стария гемиджия на селото, и да донесе за доказателство шепа пръст. Ние, момите, уплашено се споглеждахме, а момчетата се посбутваха. Таньо, хубав и юначен беше, за да ни покаже безстрашието и силата си, метна ямурлука и тръгна. Тъмнината ни плашеше все повече. Не можехме да се бавим много, старите щяха да ни хокат - момата сама трябва да се пази от хората и от приказките им. Ние се прибрахме по къщите си, а момците тръгнаха към гробището да пресрещнат Таньо. Но пътят оставал все така пуст. Когато стигнали до първите кръстове, се спънали в проснатото му тяло. Бил забил ножа си в гроба на гемиджията, но и в полите на ямурлука и му се пръснало сърцето от страх.
Ала приказката не свърши до тука. Баба се наведе със столчето си към мен и ме докосна по сърцето:
- Страхът е като птиче - когато пърха в гърдите ти, нито го пускай на свобода, нито го стискай по вратлето. Вслушаш ли се в гласа му, граченето ще те вкамени. Затова само го помилвай с обич и то ще се превърне в сокол. Тогава ставаш смела.
Чупя с баба бобените шушулки, заглеждам се в шарените зърна и откривам, че всяко има свое лице. Баба се усмихва:
- Ще ти кажа как да гледаш и на боб, ама всяко нещо с времето си. Не е лесно сама да правиш пътеки пред себе си.
Голямата Мария зарея поглед някъде над мене. Това беше знак, че трябва мълчаливо да изчакам. След малко заприказва:
- Ей, че сме мързеланки! Кой ще ни нахрани днес? И вълшебна да е тенджерата, ако не й слугуваш, няма да ти сготви.
По пътеката към нас усмихната вървеше Алима. Циганката поздрави почтително баба. Знаех, че трябва да си кажа думичките, дето ме пазят. Старата Мария винаги ме караше да се ограждам. Хората били всякакви. А за Алима ми казваше, че е вълшебница, но другите жени в селото я гледаха лошо, избягваха да говорят с нея, а зад гърба й шушукаха. Циганката имаше двама мъже: единият калайджия - работлив и затворен човек, а другият, по-младият, обикаляше по села и панаири и продаваше зелени химически червила, от които устните ти ставаха като малини, и огледалца, на чийто гръб красиви жени и мъже ту са сериозни, ту се усмихват или намигат. Алима ми беше подарила и червило, и огледалце…Та хората ги одумваха, че мъжете не можели да си я поделят, а пък тя не се решавала да избере… Баба казваше, че Алима имала две сърца и затова била с двама мъже. Харесвах циганката заради подаръците и заради шарените й поли.
Двете жени сякаш не ме забелязваха. Говореха така, като че ли пееха на два гласа… Харесваше ми, тези гласове ме пренасяха на различни места… Чудех се дали и аз някога ще мога да накарам думите така да звънят и да размесват хора, желания и случки. Баба и Алима си говореха за събраните билки; за самсара, дето беше издушил кокошките и пилетата в махалата; за Шекер Байрама и Голяма Богородица, за гробищата и панаира… Гледах как блестят гривните и зъбите на Алима. Смееха се двете. Лицето на баба грееше и ставаше млада. А слънцето се люлееше върху обицата на циганката.
Помагах на голямата Мария в готвенето, като не пречех. Тя слагаше на котлона тенджерата, сновеше чевръсто из кухнята, с щедра шепа слагаше подправки, а аз не мърдах от столчето. Докато къкреше яденето, баба сядаше до мен, запалваше цигара или тъпчеше лулата си и пушеше.
- Това менче, дето е в шкафа над мивката, е специално. Него и тавата до лястовиците ги е калайдисвал Берк - добър човек е, щом може да обича. Ако искаш да се сдобиеш с каймака на здравето, любовта и имотността, трябва да знаеш как да свалиш и издоиш луната. Ако е през топлото време, ще идеш на хармана, а пък през студа ще застанеш до комина. До тебе да туриш котлето и ситото. Билките, дето висят под сайванта вляво, ги слагаш във водата и казваш - баба се навежда и ми шепне в ухото, но топлият трептящ въздух ме гъделичка и аз се кискам. - Хлапаче-глупаче си ми ти още, а пък аз бързам ли бързам - нежно ни укорява баба и ме гали по косата.
Видях дядо, че се връща от градината, и го накарах да ми свали сцената - калайдисаната тава, в която баба правеше сладко и лютеница. Обръщаше той с усмивка месеца, тупваше го по черния гръб, за да е стабилен, подаваше ми ръка и аз се качвах за моята публика. Публика бяха, разбира се, щъкащите по двора кокошки, два-три петела и четирите овце, които надничаха с белите си валма през процепите на рехавата ограда. Бастуна на баба използвах за микрофон. И пеех с целия си дъх на най-красивия език, който можех в момента да измисля. Гласните ми струни бяха опнати до скъсване, а крачето ми барабанеше по облата тава и небето туптеше. Дядо ме целуваше по веничката на слепоочието:
- Ах, тази пролетна Марица! - и потъваше пак в градината, като не забравяше да изпусне, уж случайно, голяма сребърна монета.
Стоя сега на своята тераса и следя с поглед толкова красиви Марии - и малки, и големи. Гледам ту бялата луна, ту каймака на късното си кафе и се наслаждавам колко приказен може да бъде животът.