Интервю на Лияна Фероли

В края на миналата година, в навечерието на Коледа, кърджалийският поет, писател и краевед Иванко Маринов представи своите нови книги „Нощен полет тъмен джаз” /стихове/ и „Улица „Републиканска” /краеведски импресии/. Представянето бе много сполучливо съчетано с откриването на традиционната Коледна изложба на „Дружеството на художниците” и с прочувствено топлите изпълнения на джаз-формацията „EMPTY BOTTLES-2″. Така Домът на творческите съюзи /Керимовата къща/ в Кърджали се изпълни с едни от най-възхитителните изразни средства на изкуството - музика, багра и слово. А техните създатели, местните творци, бяха щастливи да ги споделят заедно. Поетът-писател и издател Петър Анастасов представи двете нови книги на Иванко Маринов. Като негов редактор, той сподели, че и новите му книги, както и цялото му творчество, са изпълнени с безброй оригинални  и богато нюансирани артистични превъплъщения. И всичкото това му се удава с една голяма лекота, защото е покръстен с Чашата на таланта.

И в тези две книги на Иванко прозира издълбоко изживяното, но истински достигнато чрез словото. И този път, както и досега - най-вече с помощта на метафизичната тъга… Сега, прозираща най-много в парливо-сластната тръпка на нощния полет, тъмния джаз и общото между тях… Затова и сега творецът нямаше достатъчно основания да й каже „сбогом”, а по-скоро -  „добър ден, тъга”, съвсем по Франсоазсагановски.

- Доста те интересува „диагнозата” на поета, Иванко, от какво „боледува” той? Шекспир е виждал в „Тимон Атински” по-скоро „скучното здраве” като болест, от която иска скоро да се излекува…

- Диагноза, анамнеза, епикриза… Сигурно има такива и други учени докторски думи. А от какво боледува поетът ли? - сигурно от поезия. Както куклите са болни от любов, а мидите - с бисери. Това, красиво казано, а иначе - всяко стихотворение следва да се преболедува - с температура, или без. Колкото до Шескпир, не ме питай, няма да знам.

- Не са ли „лудата меланхолия” и „хипнозата на леката веселост”, идващи от миналото, едни от възможните диагнози?…. И има ли лек за тях?

- Да-а-а, ето още един красив въпрос. И двете неща, дето ги споменаваш, са метафори. Или парадигми, ако щеш, както е модерно напоследък да се парадира с тая дума. Ако ли пък сериозно за лудата меланхолия, това май го беше казал за мен редакторът ми, ще питаме него. За хипнозата на леката веселост, не-не, не мога да се сетя точно. А дали има лек за тях - давай нататък, подобното с подобно се лекува, би рекъл скромно моя доктор Бечев, хомеопат, деликатен човек.

- „Миналото остава лихви”, казваш в „Хасиендата”. Спомените повече лекуват, или болят? Или пък са „сладък ужас”, вид мазохизъм?…А не приличат ли  и на регресивната хипноза, като си ги припомняш, се освобождаваш от тях…

- Е, нашата с тебе приказка май върви към терапия. Дали спомените лекуват, или болят?! Ами речи го, лекуват с болка. А че миналото оставя лихви, сигурно ще е така, само че не знам, защо съм го казал. Ще трябва пак да се обърнем към Шекспир, той имаше някакъв лихвар там,  с Ал Пачино в ролята…

- А не е ли всичко това заради вкуса на свободата - било животът-копнеж, или животът за продан?…

- За вкуса на свободата трябва да питаме пилето, пуснато от кафеза. Когато се въззема на възбог към необятно синьото и усеща… абе, усеща, че нещо го дърпа за крачето? Връвчицата! Връвчицата от кафеза -  и с нея самия кафез, с който уж лети на свобода… От това май и заглавие става. Или поне рубрика.

- Често припомняш в пътеписните си балади, че всичко един ден си извървява „круги своя” и си заема полагащото му се място. Книгите и техните домове - също ли? От глинените книги и Апотеките/скалните библиотеки, лекове за душите/ до днешните електронни книги…. И все така… Докога?

- Докога ли? - до края на света. Защото всичко това начало е книгата. Тя от глината идва и към нас още пътува. Пътува… Впрочем, ние май повече /?/ знаем за Пътя на коприната, отколкото за пътя на книгата, какво ще кажеш за това като библиотекар на библиотекар?! Давай нататък.

- Какво прави неостаряващ интереса към един адрес  като ул. „Републиканска” - 33?… И това, че тя е еднопосочна, не говори ли  за една „разходка” -  от себе си и чрез себе си?…

- Този интерес се мести. Като Безкрайния празник на Хемингуей. Мести се като името на улицата - от Занаятчийска, към Търговска, сега Републиканска; тук метафори или аналози няма да търсим. А самата „Улица „Републиканска”, една от последните ми книги, това заглавие може с баскетболен спонт  да звучи като препратка към далечния недосегаем Стайнбек, знам ли, може и така да е. Сигурно е така. Иначе улицата е наистина еднопосочна като живота, например.

  - Тази улица, с ваксаджиите, с берберите… Последните мохикани… Къде са  допирателните между твоята и улицата „Консарвна” на Стайнбек?…

- Допирателна е вярната  дума, а къде точно е тая… допирателна, тоя спонт.? - в атмосферата между страниците може би. Старата главна улица на един южен град, която е близо да пазара - тя живо ухае на кафе, на тютюн - на кръстовище между стара Европа и  загадъчния Ориент. Та да не посягаме за Стайнбек, както и на Шекспир по-горе. Това е друга рубрика, други езикови източници. Като се хванах  за „Републиканска”, имаше само едно - „а защо пък не!” -  както с всичко, когато  започвам да пиша. И, забележи, напоследък ми е едно все по-леко, чак  започвам да се притеснявам.  Боже, къде са ти творческите мъки, танталовия труд, вдъхновението, изгарящия полет на перото…/ С това перо ми идва наум високо кръжащия Полет на кондора, El kondor passa - химнът на Андите! - и пак да  не знам защо./ Като си помисля, като как съм пъшкал като дете и юноша бледен, да сколасам с някой и друг стих?! - та чак ми е идвало да зарежа тая умряла работа, но утре пак е бивало нов петък и си е идвал татко от града, да ме пита между другото и как върви писането?  Как, та как?! -  керванът си лае, а кучето си върви, та кърви… Така.

- От какво най-вече остарява поета, че  понякога така бърза да се прощава с изживяното, като го извежда на бял свят? И за какво друго му е рано, освен за Коледа?….

- Освен за Коледа, най-нормално си е винаги да е рано за последна любов. Или поне да не е твърде  късно… Щото поетът и той остарява, а хич не бива да е така. Той трябва да си иде, докато е още на коня, Иван Динков. И още…

„Поетът трябва да е хубав./ Да старее в благородство./ Живял без митове-заблуди/ и тръгнал си като възпитан гостенин.”

Това от мен, за Вапцаров, а  това, как е било с него в Гарнизонното стрелбище…

„Ако ли пък оловна болка/ в очите черен креп приспусне -/ над гроба на Гарсия  Лорка ще пламне ален/ карамфил от Фамагуста.”

Ами, това е…