КЪСНОЕСЕННО ЛОЗЕ
Из новата книга на поета „И все пак” (2014)
КЪСНОЕСЕННО ЛОЗЕ
Лозите са притихнали и голи.
Плашилото учудено мълчи.
Привърши вече лятната му роля
и глупаво, безсмислено стърчи.
Не сме ли ние същите, когато
усетим се ненужни, нежелани.
Плашилото поне през лятото
опазва гроздовете необрани.
Какво опазваме се питам ние?
Суетност и амбиции нелепи.
Одумваме се. После се напием
в панелките - уж наша крепост.
***
Дърветата протягат ръцете си разлистени
и приютяват птичите гнезда.
И слънцето е вече пролетно избистрено
и млада е все още моята звезда.
В гърдите ми ледът се размразява.
Кръвта момчешки в жилите играе.
И колкото живот да ми остава -
смъртта сега адреса ми не знае.
***
Дъждът протяга пръсти към морето,
а мъртва е от сушата пръстта.
Така и аз протягам си ръцете
за близост, а отсреща - Пустота.
И тъй - преглътнал не една обида -
все още вярвам в тебе, Доброта.
Дано поне, когато си отида
да падне дъжд. Да съживи пръстта…
СТРАХ
Деца, дано не разберете
на каква цена,
баща ви гъне коленете
зарад едничката храна.
Робувам аз за всеки къшей
и глътчица вода.
…И само във съня съм хъш и
крещя за Свобода!
СЕМЕЙНО СТИХОТВОРЕНИЕ
На Елена и дъщеря ни Лилия
Неспирно те връхлитат изпитания
и ръфат стръвно крехкото ти тяло,
но ти в стих превръщай свойте рани,
подобно цвете в камък разцъфтяло.
Ти имаш мене - влюбен, побеляващ,
стаил във себе си момче ревниво.
И дъщеря, която разцъфтява -
от двама ни по-умна и красива.
Не ще потъне нашата флотилия
на тоя век във мътните талази.
От мостика ни се усмихва Лилия,
а Бог ни благославя и ни пази!
