Живко Сотиров                                  

                                  На Марин Ботунски

Аз

СПИРКАТА, КОЯТО НЯКОИ ДАЖЕ И НЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ

Къщите приличат на хората, които живеят в тях.

От тук, от прозореца на вагона, къщата,  в която живеят дядо и баба досущ прилича на тях. Сякаш дядо и баба са сложили длани над очите си и гледат - не идва ли някой.

Винаги щом наближи спирката, не мога да стоя в купето. Излизам в коридора. Гледам. И ми е хубаво, хубаво.

Веднъж на съседния прозорец стояха двама души - мъж и жена. Мъжът гледаше към къщата на баба и дядо и с ръка придържаше шапката си - да не падне. После каза на жената:

- Всеки път, като мина през дефилето и гледам къщите горе, все си мисля: “Как живеят тия там? Ни кино, ни телевизия, ни нищо. Ако тръгнеш пеш - душа няма да ти остане докато стигнеш. Виждаш ли - от тук се виждат дребни едни!”

Тогава ми идваше да му кажа, че отгоре, от къщата на дядо, хората във влака са същински джуджета, които пътуват в кутии от домино - такива дребни се виждат. Но си мълчах. Не защото мама ми е казала да не се меся в разговорите на възрастните. Не! Този сигурно никога не се е качвал високо горе. А от високото надалеко се вижда. Така казва дядо.

От тук, от ниското, къщите под върховете приличат на очи. С тях върховете гледат. Където няма къщи, сякаш гледаш върха откъм тила. И си мислиш, че оттатък, от другата страна на върха, има къщи. С тях  върхът гледа на друга, негова си страна.

За мене най-хубава е къщата на дядо и баба. До нея има голям, железен електрически стълб. Като великан той е стъпил здраво, леко разкрачен. Толкова е силен, че носи не една, а три кобилици. На всяка кобилица е закачил червено-кафяви изолатори. Чичо Йордан казва, че тия изолатори му приличат на големи парчета хамбургски салам. Чичо обича да си хапва, затова… Близо до електрическия стълб е къщичката на трансформатора - кученце, клекнало в нозете на великана.

Винаги ми става весело като си помисля, че пътя ми прилича на брадата на този великан - стълб.  Пътят-брада се вие и край галерията, и през храсталаците и ливадите и слиза чак до реката. И за да не се намокри - над реката има мост. Чак до спирката слиза. И може би от асфалтирания път взема сила „великанската брада”. Както Соловей - разбойника от приказката.

От тук, от прозореца на вагона, кокошките пред курника приличат на бели и червеникави яйца. Наистина отдалече кокошката прилича на яйцето, от което се е излюпила. Курникът е обърнал гръб на къщата на дядо и баба. Но и той, като нея, гледа към слънцето. Загърбил е вятърната страна. Е, вярно, по някой път, есени и зиме, студеният вятър успява да прескочи. И веднага като зла, невидима квачка започва да ришка из перушината на кокошките, за да одраска с ноктите на студа намъшената кожа. На заветчинка пръв се скрива петела. По голата му шия дядо и баба познават кога времето ще се захлади. Още предният ден червените гънки по шията му стават мораво-лилави, като месо, държано в хладилник.

Ето - влака влезе в тунела преди спирката. Като излезе от тунела, къщата на дядо и баба ще се види откъм другата страна. Ще се види, че покрива на плевника стига почти до земята. Пролетно време оттам скачат на червеникавите плочи немирните ярета. Те минават чак от другата страна и ходят по самия ръб на покрива. Гледат надолу, без да им се замайва главата. Под белите муцунки на яретата се люлеят сребристите обици на пелешките. Дядо много обича такива кози - с обици под брадата. Тях той нарича “пелешки”. И наистина - по-хубави са те с тези обици. Даже не забелязваш малко опулените очи на козите. Да не говорим пък защо в  тъмното те светят с лилава, студена светлина. Ако си страхлив, като Ясен на чичо Йордан, косите ти ще има да стават като четка за дъски. То и косите на Ясен са едни такива метляно-жълтеникави. А като се прибави, че си е бъзльо, ето ти четка за дъски… И той сигурно ще дойде. С него, с Росето на леля Мярка, и с Гошо на чичо Наско ще отидем до пещерата. Гошо има много хубаво фенерче. Уж не е голямо, пък като влезем в пещерата и той светне - все едно, че ръка се протяга, отмахва тъмнината и ни показва приказни работи. Стигаме чак до “прилепчийницата”. Така Росето нарича мястото, дето, закачени на въдичките на ноктестите си крила, висят с главата надолу много прилепи. Те мигат сънено, когато Гошо ги освети. И всеки път някой ще се размърда, ще полети надолу. Но разперил крила - литва и… все до сами главата на Ясен. А той от страх приклеква, все едно че на рамото му прилепа слага някаква голяма тежест. Пък и кой знае - може големият страх да тежи много, щом коленете се подгъват от него.

И тук, в тихия тунел, както и в пещерата, виждам онова, което си мисля. Всеки път ми е чудно - и на съвсем тъмно да стоя, онова, дето си мисля за него е винаги светло. Виждаш го ясно. Даже и да е далече, даже и отдавна да се е случило, пак е светло.

Ето края на тунела. Колко грижлива е планината. Ако си под нея, тя няма изведнъж да ти плисне в очите светлината, лютива и бодлива като сапунена пяна, а ще ти покаже най-напред една светла точица, после - шепа светлина, след това - прозорче, а накрая ще излезеш в деня без да присвиваш очи, Така е не само тук, в тунела. Така е и в пещерата, и в галерията, дето е по-надолу от стълба. И там планината води от тъмното към светлото неусетно, грижовно.

Локомотивът и първите вагони вече громолят по моста над реката. Защото веднага след тунела има мост. А малко по-нататък е спирката.

Ето я пак къщата на дядо и баба, обърната към  слънцето, към припека, както казва дядо. От тук се вижда прозореца на стаята, дето слънцето свети само сутрин. В тази стая най-обичам да спя. В нея чичо Наско, капитана, е вързал моряшка койка. Вързал я е на двете куки, на които някога са връзвали люлката на бебетата. Отдавна, когато най-напред леля Мирка, а след това чичо Йордан, чичо Наско и  моя татко Павел са били бебета.

В тази стая баба винаги слага да се сушат китки планински билки. През зимата тя къса по щипка от всяка китка и запарва чай. Гошо казва, че е “страшен” този чай. И като каже “страшен”, ако е Ясен - веднага ще се озърне. А че е  страшно дъхав си е самата истина. Като бях малък веднъж казах, че цветята си разговарят с уханията си. Нали не могат да говорят. И всяко цвете разказва на друго с мириса си. Големите тогава се смяха. Чичо Йордан каза, че фантазията ми била “развинтена”. Чичо Йордан е бръснар. И в бръснарницата чува разни “лафове”. Така им казва той. Каже ли нещо като “развинтена фантазия”, все се оглежда и продължава: “Голям лаф, а?!” Най-напред си мислех, че това “лаф” е нещо като лавка. В казармата, в която татко е офицер, има лавка. Татко ми обясни, че това “лаф” не е много свястна дума, жаргонна била.  От тогава ме досмешава, чуя ли думата “лаф”. Защото все си представям голям, рошав пес как лае: „Лаф-аф-лаф!” Преди няколко години, когато дядо беше пазач на удвояването на железопътната линия, имаше такова голямо куче. Тогава се случи нещо, за което само дядо и чичо Йордан си знаят. Но чичо Йордан вече не идва у дядо. Даже и леля Антония, жена му, и тя не идва. От тях само Ясен дохожда у дома. Ако мама Лена ме чуе, че казвам “у дома”, веднага ще ми направи забележка, че “у дома” е апартамента ни в Плевен, а в къщата на дядо и баба отивам на гости. Но аз от татко тъй съм свикнал. Той, като стане дума за апартамента, казва: „Ще отидем у нас!”, а за къщата на баба и дядо казва: “Ще си отидем у дома!” От съвсем малък съм свикнал, защото най-малко три пъти в годината съм при баба и дядо.  И сега сигурно цяло лято ще си бъда у дома.

Влакът намалява скоростта, наближава спирката. Така - сега еднодневката от купето. Довиждане на другите.

Спирачките скърцат и пищят.

- Спирка Проглед - вика кондукторът и търси с поглед началника на влака.

- Готово ли е? - пита началникът.

 Очите на кондуктора притичват по затворените врати на вагоните. По навик вика:

-Моля, затваряй вратите! - хваща се с една ръка за дръжката на вратата, стъпва на най-долната стъпенка. -Готово!

 Началникът на влака изсвирва със свирката. Чичо Серафим спиркаджията вдига жълтото флагче и стои мирно, докато влака отмине,

На тази спирка слязох само аз.

- Ха, добре дошъл! - смее се чичо Серафим и слага жълтото флагче под мишница.

- По-добре те заварил! - отговарям също като дядо.

- И да носиш много здраве на бае Рачо и стрина Цвета. Ти като дядо си Рачо се казваше, нали?

- Почти тъй. Името ми е Райчо!

- Ти на Павел, най-малкия, беше момче, нали?

- Да! И живеем в Плевен. Татко и майка са там!

- Вие с баща си май сте се разминали, а? Той още с първия влак довтаса. Откъм София пък дойдоха леля ти Мирка с момиченцето си и другия ти чичо, моряка, с момчето и момиченцето си. То имаше някакво засукано име. Бай Рачо ми го е казвал, ама ми щукна из главата!

- Казва се Цветелина. На двете баби - и на баба Цвета, и на другата си баба Илина. А момчето се казва Георги, ама го наричаме Гошо. А чичо Йордан не си ли виждал?

- Абе - и той избръмча с колата си по едно време. Има  нема преди час. Уж тръгна нагоре, после гледам - връща се. И жена му - и тя с него. Ама момченцето им го нямаше вътре. Май само малкия са оставили. Голяма кола, големо чудо, брей! И перденца сложил на джамовете - да не му избеляват мустаките от слънцето!

- Знам само, че е марка “Шевролет”, модел 1958 година. От Ясен съм чувал, че вози много меко!

- Той май повече тенекии мъкне, отколкото багаж, ама си личи, че е като дебела жена - мазно се носи по пътя!

- Замина си чичо Йордан, така ли?

- Замина, замина! Отлете, та се не виде. А ти да знаеш защо всички се сбират днеска горе?

- Не зная. Аз всяка ваканция идвам при дядо и баба. Другите защо идват - не зная!

Усещам, че се изчервявам като казвам това. Но чичо Серафим не видя, защото откъм спирката се чу телефонен звън и той само през рамо ми каза:

- Много здраве и лек път!

- Благодаря! - наместих еднодневката на рамото си и тръгнах към асфалтирания път и от там, през моста над реката, към пътя нагоре, към баба и дядо.

Което си е право - изчервих се не защото излъгах, а защото това събиране си е наша тайна.

Чудно е така - вървя си сам, мисля си разни работи и неусетно минавам завой след завой. Ръбестите гуми на самосвалите са разрохкали червеникавия път. Той е мек, досущ като дълга брада.

Ето, вече остана долу, в ниското, спирката. Онази малка спирка в пролома, дето някои във влака даже и не забелязват.

Така е! Като си нямат тук дядо и баба!

Т и

КРУШИТЕ НЕ ПАДАТ ДАЛЕЧЕ ОТ ДЪРВОТО

Ти усещал ли си как идва пролетта? Така е всеки път, когато се връщам у дома. Довчера може да е било студено. А днес - едно слънчице грейнало. Пъпките още не са се разпукнали. Но като ги погледнеш - виждаш, че трепкат, трепкат. Като клепачите на дете, което се е събудило вече, но не отваря очи. Хубаво му е да лежи тъй, да усеща розовата светлина през клепачите си и да диша тихо. Тихо като оная парица, която се вдига над припеците. Когато бях малка тате разправяше, че тая парица е дим от огнището на пролетта. Тя там е стъкнала огън и на него готви нейните си гозби. Защото в старо време, “гозба” се казвало не само на яденето, ами на всичко онова, с което се стягаш да посрещнеш гостите. То и думата “гозба” идва от “гостба” - от това, с което ще срещнеш гостите. А пролетта колко гости има да среща само - и цветя и птици. Като дойдат те - всичко трябва да е от хубаво по-хубаво.

Нали си виждал, през пролетта и тия, бодливите тръносливки, дето май са таралежите сред дърветата, и те намятат бяла премяна. Така се накичват с бели цветове, че отдалече заприличват на невести.

Когато бях по-малка, с четири очи чаках идването на пролетта. Нали аз, леля, съм най-голямата от всички деца. До четвърто отделение  беше по-добре, училището далече, ама сутрин, отспал, отпочинал, лесно се върви. Дядо ти Рачо все се смееше: “Ти, Мирке, и ония тримата след тебе, като вървите, ми приличате на патета. Те вървят така - едно зад друго, едно зад друго!” То и как ли иначе може да се върви през снега. Каката върви най-напред, прави пъртина в снега. А след нея, по нейните стъпки вървят другите. Как ли? Ами - Наско втори, след него татко ти Павел, а най-отзад - Йордан, най-големия от мъжете. Вървим нагоре, към училището. То беше там, дето сега направиха новата хижа. С три стаи беше. В една учеха първо и трето отделение, в другата - второ и четвърто. Малко къщи бяха в нашата махала Остра чука, само седем бяха, с нашата. Ама в училището се събирахме двадесет и три деца. Само бай Серафим, дето сега е спиркаджия, имаше две деца. Във всички други къщи - по четири-пет.

Ти ме питаш кой живееше в третата стая? Не ти ли казах? Там живееше учителят ни. Петър му беше името. Петър Петров. Да, ти си го виждал на снимка. Защото години след това се оженихме с него. Той дойде в нашата махала осемнайсетгодишен. Нещо беше болен, та и войник не го взеха. Като дойде, гърдите му свиреха и кашляше едно глухо. После от въздуха, от спокойствието тук се оправи. Той тъй и казваше: “Вашите очи ме излекуваха!” А ние го гледахме все в очите.

Знаеш ли какво е сутрин зиме? Тръгвахме за училище още преди съмнало. Кога нощта си е отишла, а деня още не е дошел. Тогава сумрака е като снега. Не, не се усмихвай, леля, като снега е. Трябва да се взреш, та да видиш къде свършва сумрака и къде започва снега. Слънцето първо огряваше върха. Там е училището. Боядисано жълто  и  грее като слънце. Стои горе на върха, крепост ще речеш, че е. А ние, увити в шалове, загърнати в ямурлуци, вървим с торбичките като войници, тръгнали да превземат тази крепост.

Как се греехме в училището? Ами всяко дете носеше по едно дърво. От къщи носехме дървета за огрев. И за нас, и за учителя.

Не, не ме питай за учителя. Отиде си той пак на един връх. Стражин се казва този връх. В Югославия е. Два месеца след като се оженихме  загина на фронта - доброволец. Имаше разправии с военната комисия - не бил наред със здравето, не бил служил войник, не можело. Но отстъпиха накрая. Замина. Усещаше какво ще стане с него. “Сбогом - каза. - Ако имаш дете, Росица го кръсти. Много обичам това име!” Тия белите коси над челото, от писмото побеляха. Кратко писмо: “Паднал със смъртта на храбрите при атаката на връх Стражин”. Кои знае, може и там на върха да е имало училище. “И да учиш! Цял живот да учиш - никога не е късно да учиш!” - така ми каза. Разказвала съм ти и друг път, най-напред рабфак учих, гимназия така завърших. После - в учителския институт. За първи път свалих черната забрадка като влязох за първият си час като учителка. Директорът ми каза: “Не е възпитателно с черна забрадка!” Чудни години бяха, всеки на всекиго всичко направо си му казваше, каквото има да каже. Не зад гърба, тъй - в очите. Не със заобикалки, а  - или на четири очи, или пред всички, но  в очите. Не е за разправяне пък още колко други работи вършехме - и лозунги по стените пишехме, и агитки за изборите правехме, даже и кокошки от чума сме инжектирали. Какво да се,  работа много, а хора по-учени в село - малко. Така беше…

Ти знаеш, че аз не съм родила Росето. Но  съм майка му. Думи нямам за благодарност на всички в къщи, задето си я имате като своя. Е, вярно, чичо ти Йордан веднъж, като беше пиян, намалко да омърси душицата на Росето. Ти не беше, не знаеш. Тогава и тате, и мама, и чичо ти Наско наскочиха, намалко да го претрепят. Росето тогава беше съвсем малка и се изплаши. Изведох я навън. Нали заради нея, леля, аз толкова далече отидох. Вярно, и там си ми е хубаво. В Родопите върховете са като тукашните. Заради Росето го направих. Като я осинових, чак в Родопите отидох - никой да не знае. Мое дете си е, на учителката Мирка Рачева Петрова. Тя и неговото бащино име носи - Росица Петрова Петрова се казва. Нали дума дадох на Петър,  ако имам дете, Росица да го нарека. Кога стана ли? Когато вече беше късно за всичко друго - бях на четиридесет години. На тези години човек повече мисли за онова, което ще е занапред, а не за това, дето е зад гърба му. Вярно, хубаво е да съм близо до тате и мама. Но знаеш ли какво ми беше вечер - всеки се прибере у дома си, за всеки свети един прозорец, а аз като се връщам, моя прозорец все тъмен, лежа в тъмното сама. Мисля и за мама, и за тате, и за дома, и за Петър. Печката изгасне. Стане студено. От самотията, леля, най-студено става, може и десет юргана да метнеш, с кожух да се облечеш,  пак е студено. Защото отвътре нещо трепере. И гласът ми, леля, стана един такъв - говоря, а се усеща, че нещо у мене трепере, зъзне. И реших, ще си взема дете. Трудно ми беше, по цяла нощ пера и суша дрешки, а денем - на училище. Всяко междучасие - при него. Хубави хора бяха хазяите ми. Помаци, но и те за малкото дете душа дават. Не го оставяха минутка само. Това е българина, леля, може да е какъв ли не, може и да го хвалят, и да му се присмиват, но за детето си душа дава. И навсякъде в България хората са добри. Пък ти, леля, не задирвай на майка си и татко си, когато ти се карат несправедливо. Нали и аз понякога се усещам - най-напред викна на Росето защо е направила беля. После, като ми каже, виждам, че не е тя виновна. Ама,  обидата вече се е забола като кукичка. Тъй си мисля аз - обидата е като кукичката на въдицата за рибата. И да избяга рибата, на устната й белег остава от кукичката.

Вярно, дядо Рачо от малки ни оставяше сами да разберем кое е добро и кое лошо. И с крушата така направи. Нали я знаеш крушата в горния край на двора, дето е зад плевника. Гъсеници завъди тази круша. Всяка година гъсениците изгризваха листата й. Есенно време заприличваше на къделка от мрежите на гъсениците. Всяка есен мама Цвета казваше на дядо ти: “Или напръскай дръвчето да се отърве от тия гадини, или го отсечи - да не се мъчи!” А дядо ти Рачо: “Не! Самичко да се пребори. Ако иска да живее - да се пребори! След година две ще подаде връх над покрива на плевника, ще види слънцето и ще се оправи!” Какво стана после ли? Не загина дръвчето. Наистина стана така, както каза тате Рачо, подаде връх към слънцето и след две-три години съвсем се отърси от гъсениците. Тебе лъжа, леля, мене истина, но после стана така, че ако гъсеница гризне лист от тази круша, гъсеницата умира. С очите си съм гледала и не съм вярвала. Не, леля, не всяко дърво може да се пребори с гъсениците. Ако не помогнеш, може и да изсъхне дървото. И с човека е така, нападнат ли го ония гъсеници, дето ти си още малък да ги разбереш, ако не му се помогне - може да изсъхне. Вярно, може и сам да се пребори с тях. Ама такъв човек е като дървото - думите на листата му тровят не само гъсениците, ами и добрите хора…

Да спрем да си починем малко, а?

Росе, виж, майка, на тази билка казват “бабина душица”. Тя има още едно име “мащерка”. Защо почти всяко цвете има по две имена ли? Ами човек се радва на цветето и му измисля имена - от хубави по-хубави. Няма човек, дето да не обича цветята. И да не им се радва. А цветето се отблагодарява на човека - гони болестите от него. За всяка болест си има цвете. Да, болестите хич не обичат цветята. Бабината душица каква болест лекува ли? Забравила съм, майка. Знам, не е хубаво. Аз и на бате ти Райчо съм казвала - баба ви Цвета познава много билки. Да направи хербарии от тях - с корен, стъбло и цветове от всяка билка. И да запише на същата страница - на тази билка са полезни корените например, или цветовете тъй се сушат, тъй се варят, тъй се пият. И той знаеш ли какъв хербарий има. Какво е хербарий ли, ами албум, в който се залепят изсушени растения. Не, не снимките на растенията, мойто момиче, ами самите растения. Ох, това дете - добре, хербарият е албума на растенията. Сега пък на какво се превръщат пеперудите? Не, не се събират всички бели пеперуди и от тях не стават облаците. Рае, кажи й ти, леля! Ох, това дете. Не, от хубаво охкам, леля. Майките и от хубаво охкат…

 Да, разрешавам, Росе! Иди! Но само го гледай този шипков храст. То какво ли има за гледане в един шипков храст? Не, майка, габърите се правят във фабриките, те не растат по шипковите храсти. Да, на габъри приличат бодлите на шипковия храст. С тях те се бранят от лошото. Какво е лошо ли? Ами всичко, от което те заболява. Не, инжекциите болят, но лелята лекарка, която ги слага не е лоша. Точно така! Лошо е онова, което довежда лошотията. Къде отива после лошотията ли? Ами - умира. Защо не са умрели досега всички лошотии, щом като всяка лошотия веднъж умира? Лошотията, майка, може и съвсем мъничко да остане от нея - и пак да порасне.

Виждаш ли, леля, такава си е тя, Росето, на осем години е вече, а все пита. Но ми е пълна душата с нея. Знаеш ли какво ми е на душата нощем? Събудя се, чувам дишането й. А и то, дяволчето, на сън усеща, че съм будна и се размърдва. И първата й работа е да се отвие. Рита, не търпи завивка на себе си. Завия я, тя с едно ритване само - готова. Да не ти разправям как всичко, дето през деня в детската градина го правеше,  нощем се повтаряше. Сега пък, каквото е в училище - това е нощем. И ти си същия, така ли? А аз, леля, си мисля - след три години Росето ще трябва да учи в средния курс.  Там, дето сме, няма прогимназия. А не искам и тя като мене. Какво, татко ти не ти ли е разправял? Като станахме в прогимназията, с влака в Елисейна ходехме. Тогава още по-рано ставахме. А влаковете  работнически,  с дървени седалки, локомотивите с въглища. Целия влак се опушва от тунелите. Пара и дим от въглища. Седя близо до вратата. А ми се спи,  унасям се. Може да приказват височко наоколо, може силно да трака влака,  аз се унасям. А не бива да изпусна гарата за слизане. Имаше една кондукторка в тези сутрешни влакове - кака Велика. Цял живот ще й бъда благодарна. Тя ни събираше всички деца, дето ще слизаме на Елисейна, в едно купе.  Като наближи гарата, идва при нас. Отваря вратата, помага ни да слезем. Началника на влака може и да вика, че закъснява, тя все на шега го изкарваше. “Чакай, казваше, да свалим стъкления багаж!” Като пораснах, разбрах колко права е била. А като взех Росето, съвсем проумях думите на кака Велика. Наистина, крехко като стъкло е детето,  невнимателен ли си, можеш да го счупиш. Даже само нещо съвсем мъничко у него да счупиш, счупеното остава да боде душата с острия си ръбец цял живот. Нали по себе си знам. Колко мръзнене съм мръзнала, когато кака Велика не е на смяна. До вратата на вагона все стоя. А знаеш ли колко по-студено ти става, когато не си си отспал? Нека си разправят, че когато не можеш да заспиш, трябва да броиш на ум. И сега ги помня тия шестстотин тридесет и две потраквания на колелата на влака по релсите от нашата спирка до гарата. Броях ги наум, защото имаше един друг кондуктор, Манчо Пръча му казваха. Той само ни викаше “Повлекановци едни!” Колко пъти съм си ожулвала коленете. Защо ли? Ами защото и машиниста беше като него - спираше влака така, че най-задните вагони не стигаха до перона и трябваше да се скача от високо. И ако коляното не си ожулиш - книгите и тетрадките ще се разпилеят, или филиите, дето мама ги слагаше за обяд - ще паднат на земята, защото са най-отгоре. Да, прав си, леля, има такива хора, дето все едно че си ги осъдил да я работят работата, а не са сложени на това място заедно с душата си да я вършат. Кой знае пък,  може и те да не са виновни. Нали ти казах за кака Велика, за стъкления багаж. И у тях може някой някога нещо да е счупил и оня, острия ръбец, дето ти казах за него, да ги реже.

На вас в училище ви дадоха за лятната ваканция да изучавате миналото на родния край, така ли? Ами, ще ти кажа каквото знам. От дядо Павел знам, твоят татко е наречен на името на таткото на дядо Рачо. Та дядо Павел ми е разказвал като бях малка, че нашата махала преди се е наричала не Остра чука, а Скокът. Легенда ми е разказвал за това. Защото, леля, тук няма нищо писано какво е било някога. Хората от поколение на поколение са предавали това, което било… Колко истина е останала от станалото, как точно е било, никой не знае. Но преданието за Скока трябва да се помни. Нали знаеш, там от скалите на Остра чука към пещерата какви диви лози и лозини висят. От горе - чак до входа на пещерата. На лозините по нашия край и досега им казват “повет”. Сигурно да се различават от дивата лоза. Някога, когато турците дошли, имало голямо село от другата страна на Остра чука. Хората му пазели прохода, защото за нататък,  към Враца, тя тогава се е казвала Вратица, има само един път. И войници имало - да пазят и те прохода. Но дошли турците. Три дни се били с тях хората от селото и войниците. Но ония все идвали и идвали, като талази на порой. Хората се скрили в пещерата. Кой каквото могъл да вземе - взел. И с добитъка, с всичко - влезли в пещерата. Тя оттатък има вход. Само че трябва да знаеш как да минеш и да излезеш отсам. А тук тогава имало тъмни гори. Какво ти тогава, като съвсем малка помнех тези гори. Но - за преданието… Който влязъл в пещерата - спасил се. Но не всички успели. Дядо казваше, че затова мястото го нарекли Плакалница, много народ изклали турците там. На Остра чука останал само един. Дядо Павел казваше, че този юнак се казвал Павел, от други хора съм чувала, че се казвал Витан, и Марчо, и Марко. Този юнак имал един овен. На такъв овен по нашия край и досега му казват “маторен”. Има такива овни, дето даже биковете ги заобикалят - с рог вълната му не могат да пробият, а главата им е яка, с извити рога и кичур на челото. Дядо Павел казваше, че овена на този Павел бил с пелешки. Нали ги знаеш тези обички, дето и яретата ги имат. Така! Хубаво! Заградили турците юнака на Остра чука. Той и овена само. Отсам знаеш колко са стръмни скалите. Не стръмни, ами отвесни. Но юнак нали е, пак намерил изход. Хванал се за лозите. И по лозите, по лозите - заслизал на ръце надолу към пещерата, дето е над нас. Тъкмо бил по средата на скалата, двама турци пролазили до върха на Остра чука. Забелязали юнака, който слизал по лозините и замахнали с кривите си ятагани. Но не успели да отсекат лозините и повета. Защото матореца на Павел, който бил останал на върха, се засилил и ги блъснал от скалата. Изревали турците и полетели в бездната. След тях - и овена. Като слязъл долу Павел, най-напред при овена си отишъл. И четирите му крака били счупени, но намерил сили овена да вдигне виторогата си глава и да я сложи в скута на Павел, както обичал да прави. Павел събрал из джобовете си трохи и ги поднесъл в шепа. Но овена само ги подушил и повдигнал горната си устна - като че се засмял. И тъй издъхнал - като че засмян. Павел прибрал ножовете и ятаганите на турците, от които го спасил овена, вдигнал умрялото животно и заедно с него влязъл в пещерата. Колко е стоял - никой не знае. Дядо разправяше, че после излязъл и се заселил тука. На отсрещния връх пък други семейства си изкопали най-напред къща в земята, после от камъни дом съградили, с плочи го покрили. Запушили комини под Остра чука. Но никой не забравил онзи скок на матореца, който спасил живота на юнак Павел. Това е преданието… А ти за горите питаш. Големи гори имаше тук. Изсякоха ги, като откриха медните руди. И тогава къщите излязоха от горите, провидяха се. Ее, не, мойто момче. Къщите стоели скрити в гората, но от всяка къща се виждало съвсем малко от другата къща. Не си ли тукашен - няма да я видиш. Ако дойде някаква беда - само едната къща да пострада. Имали си хората знаци и сигнали - да си казват. Дядо Павел ми е разказвал за някои от тях. На единия връх, ако запуши пушек от ръженица, нали знаеш, слама от ръж - на другия знаят, че е дошъл бегликчия бирник, който  събира данъка на животните. Ако от комина на къщата излизат искри - значи на някой големец готвят ядене. Как са правели да излизат искри от комина ли? И за това са мислели отрано. Има едни гъсеници, които гризат листата на дъба. Пеперудите на тия гъсеници снасят яйцата по опъката страна на листата. Те стоят на топчици по мъхнатата опъка страна. Такива клонки като набереш, само една клонка с изсъхнали листа да хвърлиш - от комина излизат цели рояци искри. Защото яйцата на пеперудите по-трудно се запалват и тлеят докато ги раздуха вятъра, а във всеки комин има лек вятър, който се нарича тяга, нали? Той ги увлича нагоре, те хвърчат из въздуха. Ама, че си досетлив. Ако има мъгла и не може да се види - и за това са имали знаци. Или кучето ще погне и то ще заквичи - значи поганеца е в тая къща, дето на двора куче квичи, ако дойде изедник - кокошките ще се разкрякат,  нали кокошка ще му уловят, да я пекат. Дойде ли големец, на него я яре ще заколят, я шиле. А знаеш как врещят яретата и блеят шилетата, като ги захапеш за ухото. Дядо Павел ми е показвал. Той с козите на единия връх, аз отида на другия. Като изврещи яре или коза - чува се. Като малка си мислех, че гласът на ярето и на козата е тънък и се провира между дърветата, както конеца се провира през ухото на иглата. И през най-малката цепнатина може да мине. Детински ми работи.

На тебе, Рае, ти е като приказка това, дето ние сме преживели като малки. А то си беше жива мъка. И за тате, и за мама, и за нас, па и за всички по планината. Нали ти казах, дядо Димитър беше миньор, чичо Серафим работеше на линията, в четата по поддържането. И всеки по цял ден се блъскаше да изкара нещо за ядене, за шепа сол, за тенекия газ, за някоя дрешка или обувки. Дядо Рачо  какво работеше ли? Ами нали съм ти казвала, имаше едни големи богаташи - Скачоковите. Горите тук бяха техни. От пролет до есен тате там работеше - сечаха горите. Не, не само тия, засъхналите дървета, ами наред, като че ли е с бръснач минато. Нали си чувал тая дума “труп”? Така се казва за много изморен човек. Тате тъй се връщаше - капнал от умора. Хапне някой залък и заспи седнал. През зимата ли? През зимата - пак по цял ден в планината. Тия, Скачоковите, разрешаваха на дърварите през зимата да вадят пъновете на дърветата за огрев. Без пари ги даваха. Ама кървав беше този труд, снега да отриваш, всичко сковано от студ, даже дървото като камък станало. А трябва да се разкопава около пъна,  колкото по-надълбоко и нашироко се разкопае, толкова повече от корените ще се извадят. И през зимата - пак от тъмно до тъмно работа. След Девети септември ли? Работеше в горското. При нас стопанство основаха чак през петдесет и осма година. Преди това - в горското. Тераси правеха, нови гори садеха. По-добре беше, защото разрешаваха между дръвчетата по терасите да се садят картофи, тикви, боб. Хем, като се окопават, и земята около дръвчетата се окопава. Хубаво за хубаво се правеше. А баба Цвета ли? Баба Цвета, откакто я помня, лете с хурката или иглите - след овцете, зиме - на стана. Четири бяхме, за всеки чорапи трябваше, фанели. Тя и на мене поли плетеше. Вечер до някое време на дарака влачеше вълната, да стане пухкава, правеше къделки, а сутрин, като тръгне с овцете,  или с хурката - да преде за плетивото, или с иглите - все нещо плете. Зиме пък - на стана. Сама тъчеше всичко - и платната за риза, и вълнен плат за панталони, и палта на мъжете. Мъка, Рае, и зор, леля. Как ги боядисваше ли? Ами ние си имахме овце, вълната им беше такава - ръждиво-червена. Тя беше готово боядисана. Да, от овцата боядисана. А другата, бялата, па и кьлчищените, и по-рядко памучните платна, ги боядисваше с липов цвят, орехови люспи и разни планински билки. Нали ти казах, че баба Цвета ги познава. Не само душата им знае, ами и коя какъв цвят може да пусне, като се свари. Преде, плете, пере, влачи - тъй й вървеше живота. И всяка стотинка за нас къташе. Вярно, и аз помагах като учеха чичо ти Йордан и чичо ти Наско, па и на татко ти Павел. Татко много го болеше, че чичо ти Йордан не искаше да учи. Вярно, и Йордан беше прав. “Ако всички станат учени - казваше - кой тогава ще бръсне, ще меси хляб, ще тъче плат и прави обувки на хората?” Кой е могъл да помисли тогава, че машините ще станат такива помощници на човека? Да, за нас върха на техниката беше влака. Е, и самолети виждахме. Нали знаеш - януари четирийсет и четвърта. То на няколко пъти бомбардираха и София, и Враца. Много ни беше страх от самолетите. Те идваха на ята, на ята. Бучат. Особено нощем страшно бучаха. Щото и ехото на планината повтаряше бученето. Татко ти Павел тогава беше малък. Като забръмчат ние бягаме из гората, крием се да не ни бомбардират. Няма да го забравя Павел - като гледахме как самолетите летят високо, черни едни, на ята, татко ти Павел каза: “Како, гледай, приличат на летящи гробища. Като че на небето има гробища от черни, летящи кръстове!” И наистина на летящи гробища приличаха. А пък чичо ти Наско веднъж, малко след Девети септември беше, взе че попита тате: “Татко, защо не си бил ни партизанин, ни ятак?” Да вземе да му обяснява тате, че партизаните не ходят току така из планината и не питат всеки срещнат: “Искаш ли да ни станеш ятак?” - дете е Наско, как ще го разбере. Да му обяснява тате, че тук, в пролома, беше пълно с войска, полиция и жандармерия, пазеха всеки мост, всеки тунел, всеки метър от же-пе линията. От двете страни на мостовете и тунелите имаше постове - там ядяха, там спяха караулите.

Знаеш ли какво каза дядо Рачо тогава: „Като човек не може да помогне, ако е човек - чист трябва да се уварди!” Нищо повече не му каза. Не му каза, че идваха тука, пушка искаха да му дадат, обществена сила да го правят, че даже и ловни роти направиха за проследяване на партизаните. Тате ни пушката взе, ни обществена сила стана. Скачоковите тогава го  изгониха от сечището. Близо година стоя без работа, ама ни името си омърси, ни на нашето чело срам лепна. Какъв зор беше тогава, какъв глад - не е за разправяне. Вярно, вуйчо ти Петър, дето загина на Стражин, много ни помагаше. Баба Цвета така казваше: “Петър ми е четвъртия син, петото дете ми е той!” И никой не се учуди като се оженихме. Ама и нашата радост трая, колкото росата трае - докато напече слънцето… Какво сме яли тогава ли? Ами, не такова, каквото сега. Дядо Рачо правеше тъй - цяла зима изкарва овцете на едно място, там им дава шума да ядат, сенце. Тъй му казваше на това място - “зимна кошара”. А пролети, там, дето през зимата изкарваше овцете, разораваше мястото и или ръж, или картофи садеше. Защо ли? Защото овцете наторяваха земята, силици повече имаше тая наша планинска земя, дето само педя надолу да копнеш - на камък ще удариш. Мама от картофите хляб правеше, кога не стигне другото брашно. Да, Рае, дядо Рачо и яреми правеше, и процепи за волски коли, и стърки за конски каруци, и наплати. Търсеха ги хората, щото той от корените ги правеше. А в корена дървото е много здраво, ни червей го яде, ни от вода гние лесно. По селата в равното слизаха да ги меняват я с чичо ти Серафим, я с някой друг. Цяла кола откарват, а две-три чувалчета с жито, царевица или брашънце докарат. Разменят стоката за зърно или за брашно. Колко и да е - помощ е. И ние помагахме, Рае. В какво ли? Във всичко. Овцете и козите пасехме, в преденото, плетенето и тъкането помагахме… Да, и момчетата! Чичо ти Йордан  хубаво плетеше, ама само оризова плетка. Има такава. Тъй се плете,  отдалече все едно оризови зърна гледаш по плетката. Татко ти Павел, пък, кога добиче се загуби - веднага го намираше. Да, голяма загуба е коза или овца да се затрие. Особено пролетно време, като се оагни, овцата стои при агънцето си, пази го, с дъха си го топли, легне до него, с вълната си го завие. И козата тъй прави. Ако не забележиш - вечер се връщаш с добиче по-малко. Не, дядо Рачо не ни се караше. Само свие вежди,  ама и това стига. А Павел без дума да каже, вземе тоягата и тръгне из тъмното. Сам. И по никое време притропа. Взел агнето или ярето на ръце, майката все след него върви. Страх ли го е било? Сигурно. То, вълците, Рае, май в приказките ги има повече, отколкото в  планината. Виж, лисици имаше. И орел имаше горе, на самия връх на Остра чука му беше гнездото. Чичо ти Йордан много му беше мерак орле да хване. Ама тате и мама не даваха. “Какво са ти направили гадините?” - го питаха. “На нас да ни вземат дете - добре ли ще ни бъде?” Не, не му дадоха. А чичо ти Наско ли? Него от малък водата го теглеше. Да, реката тогава беше чиста. Имаше риба. Отиде да се къпе на реката, а се върне напълнил ръкава на ризата с риба. Баба Цвета правеше много сладък рибник. Как ли? Разточи две кори, на долната нареди изчистената риба и зелен лук, завие отгоре с другата кора и сложи в подницата. Пръстите да си оближеш после. То май, Рае, като бяхме малки нашето ядене беше повече облизване на пръстите…

… Като приказка ви звучи на вас всичко това. В приказките даже и мъката, Рае, изглежда по-хубава.

Ти питаш защо хората се разбягаха. Право да ти кажа,  когато всеки ден пътувах с влака да ида на училище, все им завиждах на тия, дето си живеят в селото. Те сега си спят, а аз бъхтя пътя. Защо да не живеем и ние така? После, като гледах чичо Димитър…  Като живееше тука - работеше като миньор и се връщаше премалял от умора. И, хем уморен, хем трябва да се качва чак до тука, до високото. Ами чичо Серафим. Той отскоро е спиркаджия. Преди това работеше по поддържането на жепе линията. И той така - хем себе си трябва да изкачи до горе, хем това-онова, дето е взел за ядене. Нали дядо ти е казвал - по едно време забраниха кози да се гледат. Изклаха хората козите, но мляко нали трябва… А да се пие - трябва да си го купиш от магазина и да го донесеш до тук. Няма ли мляко - няма и сирене. И сирене трябва да се купи. Няма ли коза - няма и яренце. А месото от едно прасе в къща с четири-пет деца свършва додето да видиш. Заклана кокошка яйце не носи. И месо трябва да си донесеш, ако искаш да ядеш… После закриха училището. Ние бяхме вече пораснали. И какво - трябва посред нощ да се буди детето, да тръгва с татко си за влака. Дете малко… Виждала съм и чичо Димитър и чичо Серафим, и сина на чичо Димитър Ангел как носят децата си на гръб чак до спирката. Вечер децата като мравучки лазят. По тъмно се прибират, по тъмно трябва да стават. То, момчето ми, не беше като сега, виж - заради мината път прокараха чак до сами нас, казват че ще го продължат до хижата и още по-нататък. А по-рано всичко, дето трябва - и газ за светене, и сол, че и брашно даже - ако нямаш магаре или конче, на гръб трябва да носиш. Даже и солта, дето е сол - и тя трябва да се донесе. Знам, хубаво е тук. Но човек види ли по-хубаво - при него все го тегли. Мъчно ми е за дома, мъчно ми е за тая махала в Родопите, дето съм с Росете. Но и аз след някоя година ще трябва да сляза някъде по-ниско. Криво ми е - но трябва! Ти мислил ли си за това колко е хубава поговорката: “Крушите не падат далече от дървото!” Вярно, тук в планината е стръмно и крушките, хората, лесно се търкулват от къщите надолу. Ама всеки, когато се връща тук, му е едно сладко… Щото човек може да е крушка, отърколила се далече от крушата, ама у себе си носи тая сладост по дома, дето с нищо не може да се смени. И ти ще я носиш. Но като пораснеш голям, тебе няма така да те боли за тая сладост, както мене или татко ти Павел. Впрочем, защо ли ти ги приказвам тия работи. Малък си още да ги разбереш. Не се сърди - тези неща, леля, са като сладостта, дето ти я казах. И истинската круша не става от цвят веднага на зрял плод. И тя расте, зрее. Знам, стипчиво може да ти е. Но от леля си Мирка да знаеш - когато ти кажат нещо за баба Цвета и за дядо Рачо и на тебе ти е стипчиво, значи още си малък да усетиш сладостта на всичко това.

Всъщност, леля Мирка не ми ги разказа всичките тия неща сега. Аз я настигнах по пътя и сега вървим заедно нагоре. А като се върви по стръмно, човек не говори много, защото още повече се задъхва. Много от тия работи други път ми ги е казвала.

- Лельо Мирке, не ми се сърди, задето чак сега се сетих. Дай аз да понося тази чанта. Вземи моята. Тя е по-лека.

- Нищо, Рае! Свикнала съм да вървя по нагорно. Чакай сега да починем, пък после може да я поносиш. Росе, ела седни тук на чантата!

- Няма нищо за омачкване или за счупване, нали?

- Няма, Рае!

Какво ли има в чантата? Те само невъзпитаните питат, но ми е интересно.

Леля Мирка сигурно забеляза, че гледам в торбата. Усмихва се и ми казва:

- Знам, че хем искаш да ме попиташ какво има вътре, хем знаеш, че само невъзпитаните питат, нали?

- Да!

- И аз не знам кой е писал писмото за златната сватба, но не те питам, нали? Въпреки че се досещам! - и леля Мирка също като татко тъй присвива очи, че над носа й се образуват хитранковски чертички. - Това е, Рае, моята тайна и за баба Цвета и за дядо Рачо. И за всички. А то каква тайна е, ако всеки я научи, нали?

Н и е

ВСЕ НЕ ОСТАВА ВРЕМЕ

- Ние от кога ви чакаме, бре момчета! Взех да си мисля дали не е станало нещо!

Баба Цвета ни оглежда, Вижда, че нищо ни няма и се успокоява.

- Хайде сега, измийте се  и сядайте! Тук, тук при нас!

Баба и дядо са сложили под асмата пред къщата двете големи маси. Застлали са ги с вестници. Майсторка си е баба Цвета. Как всичко е подредила. Пред всеки е сложила каквото обича: на татко Павел - пълна паница с лютеница от печени чушки и варени яйца. Знам как сладко яде такава лютеница. Пред чичо Наско има варено пиле, наръсело с червен пипер. Баба сигурно още снощи го е варила и цяла нощ е стояло във водата, в която е вряло. Тя на такова варено пиле казва “както моя Танас го обича”. Пред леля Мирка пък има цяла чиния, пълна с печени гъби. И леля Мирка тъй ги прави - изчиства,  посолява, слага във всяка гъба като в паничка парченце масло,  нарежда ги в подницата и захлупва с тенекиения връщник, на който посипва жарава с пепел. Като станат готови - сами се топят в устата.  А пред дядо Рачо, неговото си ядене - пържена сланинка с яйца.  Баба, тя си е такава - пред нея  резен сирене и изчистен зелен лук и чесън. Може какви ли не яденета да има,  най-напред ще попита няма ли “сиренце и лучец”. Тъй го казва, че ни се прияжда сиренце със зелен лучец. А между чиниите - какво ли не щеш. Дядо сигурно вчера е ходил в оранжериите в Зверино или е прескочил до София - и пресни домати има, и зелени люти чушки. За големите е налял от тази ракия, дето я държи в черничево буре,  тя е жълта като олио. И вино има. А за нас - лимонада.  Пред нас с Ясен баба сложи пълна чиния с печено агнешко месо. Той, дядо Рачо, и него го прави по негово му си. Гледали сме го как изкопава трапчина, кладе огън в нея, после изгребва жарта, увива одраното агне в кожата му, така, както баба Цвета го е приготвила отпреди - пълнено с нарязани сварени дреболии, малко ориз, зелен лук, някакви планински билки, червен пипер. Дядо Рачо насипва отгоре пепелта и жаравата. И така стои до сутринта. Става крехко и дъхаво.

- Хайде, яжте! - сочи баба чиниите с хляба.

- Павле, твоя Райчо сам идва тук, а?

- Ние с тебе, Насе, от колко години пътувахме сами с влака, а?

- Вярно - от десет. А Райо е на тринадесет вече, нали?

- Да. Та ти беше почнал да разправяш за онази, японската традиция. “Икебана” се наричаше, нали?

- Да, Павка. Има такава традиция там - “икебана” се нарича умението да се подреждат цветя във ваза. Китки да се правят. Ама, като гледам мама и тате как са наредили масата, си мисля, че ние, българите, не падаме по-долу от японците в тая работа - да подредиш масата за гости!”

- Мене, Насе, ми е пълна душата само като гледам мама и тате! Мило ми е. И мама и тате може да се сърдят, че точно днеска, на празника, пак ще ги почнем с това, дето много пъти сме им казвали. Що не дойдете при нас? При който искате. Колкото искате стойте! А?

- И ние с баба Цвета, Павле, сме си думали някой път: “да вземем да идем при някое от децата!” Най-напред при Мирка мислехме да идем. Не се сърдете, де! Нали така си е било открай време - майката и бащата при най-големото дете да бъдат. Па и мъчно ни беше за нея. На двайсе и една година вдовица ни остана. Ама тя се хвана да учи. Рекохме си - ще идем само да й пречим. На двайсе и една година да учиш това, което другите го учат на петнайсе-шестнайсе години, не е леко. Да не приказваме за това, дето денем работи, а вечер  учи. Баба Цвета нали ходи на няколко пъти при нея. Като се върне все разправя: “Кръв ми капе от сърцето, Рачо, като я гледам - с едната ръка яде, а с другата - превръща листовете на книгата или тетрадката. Яде, ама акъла й там, в книгата. Млада, яка, ама душицата й спи. Така, на книгата по някой път заспива!” “Щом заспива на книгата - човек ще стане от нея. А ние тук да си стоиме. Щото и тия момчета тук кой ще ги свива. Нали знаете, тогава почнаха далекопровода, електричеството да прокарват през планината. А ни техника, ни нещо. Камъкът як - не се дава. Момчетата - и те като Мирка. Камъка искри хвърля, скърца - ще речеш зъби че има. Ама и младоците, стиснали зъби и копаят. То какво копаене е това - за цял ден четири пръсти надълбоко да слязат. А вечер - ядене ли да стягат, глава ли да сложат някъде. Вярно, бяха им дали палатка. То палатката какво е - нали я знаете оная приказка за циганина и рибарската мрежа. Нали циганина си направил къща от рибарска мрежа, легнал в нея и трепере от студ. Мушнал пръст през дупката на мрежата и рекъл: “Какво ли им е на ония, дека са отвънка?” Та и палатката в планината е така. Вярно, брезента не е рибарска мрежа, ама като се напече от студ, става на тенеке. А човек не е риба да легне в палатката като у консервена кутия. То нас, тукашните, видели ли сте ни и лете да сваляме вълнените дрехи. По-дружко си е вълненото - грее пущината… И дойдоха момчета у нас. Каквото има баба Цвета ще им приготви за ядене. А и вечер оставаха да спят. Като свършиха да копаят местата за стълбовете, дойдоха пък ония, дето стълбовете сглобяват и жиците опъват. И те при нас оставаха. И тях срещахме по балканджийски - с каквото има. Е, вярно, голотия беше тогава, ама каквото имахме - с тях делехме. И по-дружко е в къщата гълчава да се чува, млади хора да щъкат. Е от това ни беше най-хубаво - щото къщата ни не е глуха като бабичка и не вика за всяко нещо “А”? Хайде, вземайте - какво ме гледате! На нас с баба Цвета ни е благо като ви гледаме как ядете.

… Ще кажа, Цвето, и за Момчето. От тогава често го поменуваме. Имаше едно момче, войните още не беше слушало. Само, завалията, като само дърво на гръмотевично място. Нали знаете там какво е - гръмотевиците все по такова дърво тряскат. И то сбъркало нещо. Гладът понякога прави човека неразумен. Та и с него така - посегнало от глад. Ако ни питате нас, с баба Цвета, това не е кражба, а неразумна работа. Кражба е - кога имаш да посегнеш. За какво ти е бе, мръсна ръка, имаш си, е, вярно, може да не е много. Защо трябва да посягаш на чуждо, на държавното? То държавното чуждо ли е, а? И какво - посегнеш, хванат те  и всичко, дето си го трупал, бамбальос, срине се до земята. Нали съм гледал нашите, като удвояваха жепе линията долу в пролома. Гледаш - скала здрава работа, ама сложат отдолу бомбата, бамне тя,  разхвърчат се камъните, няма скалата.

Срамът е такава бомба - и всичко хубаво разпилява. Та и с това момче… Алипи се казваше. Посегнало. Станало така, че работата опряла до съд. Хубаво, ама тоя техния бригадир, Крум се казваше, брат му съдия бил, пък и ходил -  в Партията и къде ли не, но момчето не отишло в затвора, а тръгнало с него. И той имаше една хубава приказка - от него сме я запомнила тая приказка: “Работата е за петното, дето си си го лепнал, като сапуна за измърсената дреха. Потта е пък пяната - всичко отмива!” Не даваше и да се спомене, че Алипи е направил срамотна работа. А то, силиците, вярно, му малко, ама ако се счупи лоста, с нокти ще копае камъка, ако чука се поломи, с главата си ще бие, ама няма да спре. Защо ли? Ами защото се намерил един, който разбрал, че не е лош човек. И налита на камъка като зло кученце.

 Хубаво, ама и камъка, не отстъпва. Ръцете му отекоха. Рекохме си ние с баба Цвета - нас ще послуша. Свари баба Цвета смрадлика, върза му вечерта ръцете. А сутринта рано го събудих - дадох му пари да иде долу, в селото, да вземе там йод, спирт, бинтове, хапове, па и цигари. Като стана, Крум се сепна. “Къде е, казва, Алипи?”

 Разбрах му страха - да не е хванало момчето пак оня път, от който го беше завардил. “Не бой се, думаме му с баба Цвета, пратихме го в селото да вземе цигари и това онова. Ще се върне. Па и вие не видите ли, че ръцете му са живи рани. Да си почине един ден, па заран пак!

 ”Вярно, разправя Крум, аз нали все в очите му гледам, не щракат ли те настрана, а че ръцете му станали на рана - това не съм видял. Сполай ви за човещината!”

И се върна. Още надвечер се върна. Купило каквото му казахме, връща останалите пари - до стотинка точно.  “Що бе, човек, що не си взе нещо - я бонбони, я марципан, я халва - да ти се услади душата?” А той: “Не ми казахте за това, че може.” Па като ме емна баба Цвета: “Ти казва, ти си виновен, ти ще оправиш това!” И аз какво - вдигнах се, та в селото - купих и бонбони, и марципани, и вафли. Донесох ги. Вечерта, като си топеше Алипи ръцете в смрадликата, му рекох: “Вземи и ги почерпи утре. Кажи там, че имаш я рожден ден, я друго нещо измисли!” “Ама как, чичо Рачо, вика ми,заплатата още не сме взели - ако рекат: от къде ги имаш тия пари, какво ще кажа!”

Право беше - като взе парите - тогава ги взе благите работи. Иска да ми ги плати. “Море, рекох му, да си прибираш парите, че като те почна. Ние да те зарадваме рекохме, а ти - пари. С пари радост не се плаща…”

 Такива ми ти работи с тоя Алипи. Ха, наздраве!

… Ще кажа, ще кажа Цвето и за после. Нали Йордан си заправи къща в Ботевград. Ходих, помагах му. Работя и си казвам: да вземем да струпаме още едно-две стайчета и за нас с бабата и да се приберем тук, стига сме скачали като кози от камък на камък. Хубаво, ала като се върнах - що да видя. Дошли сондьори. Щото преди да я почнат тая галерия - сонди въртяха тук. То и каква ли сонда беше - три телеграфна стълбове кръстосали, една машина за въртене на два коня я натоварили, а най-вардят тия камъни, дето ги вадят от земята - мият ги, редят ги в сандъци и пишат - тия камъни от тоя метър са извадени. И не метър - до сантиметър точно отбелязваха. Ние с баба Цвета от това не разбираме. Ама хора нали са - как да ги оставиш на поляната… Тя, баба Цвета и без мене ги пуснала, ама в плевника. Нали знаете, че тогава ни задължиха да изколим козите. Козата била най-злия враг на гората. Козата и да отхапе клонка - друга ще покара. Ама - какво да правим. Празна плевнята - те там. И багажа им - и той там. Че като се почнахме с баба Цвета - хич бива ли така, хората като животни у плевнята, а три стаи празни стоят. Зима иде, те там ли ще мръзнат, а? Щото сондата не знае зиме, не знае лете - все трябва да се върти. А те, хората, взели, че ни каптирали извора. До сами къщата довели водата. Че и чешмица направили. Е, вярно, и на тях им  трябваше вода - щото сондирането вода иска, нали там разни глинести разтвори правят - да не се руши, това, дето го въртят, да не захапе камъка желязото, дето лост му думаха, че беля ставало тогава. Тая зима ще я запомним - студ страшен беше. Ние с баба Цвета по няколко пъти на ден носехме на тия момчета жарава - да си греят ръцете. А те, не посинели от студ идваха, ами - такива едни, като кърпи кожух лилави им станали устните от студ. Седнат да ядат - чорбата вряла, а те я гълтат без да усещат. А и духаше едно - реже. Седнах и аз, че за два дни им изплетох най-напред леса от пръчките, дето овцете вече им бяха изяли шумата. То колкото ти шума правех за три овце, ама стигнаха за три леси. После с баба Цвета, от слама-ръженица рогозки направихме. Може да не е кой знае колко - ама все варди от вятъра. Колко ни благославяха за тая работа. То какво има толкова за благославяне - хора нали са, няма да ги оставим.

 Що се смееш, бабо Цвето. Знам, ще речеш Рачо май, аха ще забрави за кумеца ни Стефан. Младост, па пак младост, бабо Цвето.

Този Стефан и у най-големия студ вечер ходеше в селото. Изгора си имаше там. Около Трифон Зарезан я доведе.  “Правете, каквото ще ни правите, чичо Рачо, ама ние не можем да траем вече. Всичко си е по закона - казват  и показват, че са се подписали. Баща й и майка й на тая Илинка не давали, ама те в Мездра отишли - и там подписали.

“На други са подписите за кръстниците, ама да знаете - ние вас си имаме за кръстници!”  - така ни казаха. Ние с баба Цвета какво - хвана тя две кокошки, аз ударих ножа на едно агне. До икиндия всичко беше готово. Седнахме - почнахме сондъорската сватба да правим. Навънка студ. Ама студ - всичко цъка, все едно, че бомба със закъснител си му сложил и аха - ще се пръсне от студ. А вътре светнали ми ти ония усмивки на Стефан и Илинка, видело и без лампа. И кога беше най-хубаво - хоп, изтърси се някакъв началник на сондьорите. Че като почна: “Така значи, вместо на сондата, нашите юнаци седнали да ядат и да пият. То какво излиза - като в приказката - тук високо, началници далеко, ние до кефа сме си близо?”  Като каза това - все едно че огън на жарава плисна. И ни запари и на очите, и на душата. Нали ни знаете с баба Цвета какви сме си. Станах аз, отстъпих му  мястото си и му рекох: “На сватба каквото каже кръстника - това става. Сега ние Стефан женим. Аз съм му кръстника, аз днеска съм му началника. Каквото аз кажа - това той ще прави, А ти, другарче, какво ще пиеш? На Остра чука ние не задирваме на острите приказки. Сядай сега като човек с нас. Па като се огледаш, ще видиш, че не е баш така,  както ги разправяш. Защото ние с баба Цвета сме ги виждали и такива и им знаем дамара. Кога много трещи, малко вали. Па го и знаехме тоя началник. Така си прави той, инак не е лош. Само дето обича с тръни да се огради. Виждате ли аз какъв съм страшен, бодлив, ако смееш - мини. Ама от тръните - босия се бои. Лошото от такива приказки е това, че те пайванисват човека за себе си. Нали знаеш,  добиче като го вържеш да пасе,  уж въжето е длъжко, уж си е като невързано, ама все въженцето го дръпва - да не забрави живинката, че то е на врата му. А момчетата не бяха спрели работа. Като тръгнаха тримата да сменят другарите, разбра началника, че долу, на сондата има хора. Кога си преварваш приказката - така става. После му беше криво на тоя човек за приказките, дето влезе с тях. Ама нали сам си е сложил пипера, нека сам да му усеща лютивината.

 А после - Илинка поотмени баба Цвета - и в готвенето, и в прането. Вярно, уредиха я, готвачка на сондьорите я направиха. Те със сондата бяха на много места, прехвърлиха се и оттатък, ама все от нас тръгваха. Как да ги заминеш хората! Па и те, Стефан и Илинка, де, колко им думахме да не правят така - взеха, че кръстиха едно от близначетата на баба Цвета. Тук се родиха те, свои деца си ги имаме…

После старите - на Илинка майка й и баща й омекнаха. Особено майката, нали другото от близначетата те пък на нея кръстиха. Тя само това повтаря и досега: „Цел живот нема да си простя, че унучетата не се родиха у нашия дом. Те, младите, са си такива - направят нещо през главата на човека. И додето им се отсърдиш - вместо да ти водят гарез - току ти донесат като китка унуче, на твоето име наречено!  Какво да правим ние старите, като уж сте наши деца, ама сте отишли на другия връх, ние докато още в дола опинците си разквасваме с вода - да не ни гложде…”

-Ние, Рачо, май само приказваме. А гледай - чиниите им празни стоят. Хайде, мале - вземайте. Ти, Насе, нали помниш като се поболех другото лято, когато на Илинка близнетата станаха годиначета. И доктора ми каза, че това, дето свирело в гърдите ми, само за море плачело - да ставам рано, да ходя край морето и да дишам разните му там йодови изпарения. Като ви се тръснах на главата за два месеца, вие, какво - само това: “Ти, мамо, нищо не яде, май не ти харесва манджата ни!” А стар човек, колко ти яде - колкото една котка. На вас все малко ви се виждаше. И не стига това, ами и двамата - що не дойдете тук, край морето няма баири. Варна е голям град, тук ще ви е по-добре. Пък и нали на петия етаж живеем - все едно, че до къщата се качвате. И май си е така, щото това асансьор дето му думат, все нещо потрошен. Па и мене си ме е малко страх да се качвам с него. Все едно, че ме слагат у ведро и ме пускат у кладенец. После - скръц-скръц - нагоре ме вадят. Аз вир-вода - от страх…  И като ги гледах там ония старчоци покрай морето, душа не им останала, а те ръце перят, дишат дълбоко. Пуст живот, нали е като тъкането,  колкото по-малко остават нишки на кросното, толкова по смело да биеш с бърдото, да шариш дните си. Ако не стига да е веселко, барем смешно да излиза. И нали пустото сам не можеш да се погледнеш и да се видиш, че е смешно. А онова ми ти море - хи-хи! Тъй хихика водата по пясъка. А после шушу-мушу - шъпоникат си нещо. И рачетата - настрани бягат. Не бягат, ами хоро играят. Те тичат, мале, като кога човек хоро играе - на една страна.

 Ама като духна една заран. И като се озъбиха ония ми ти талази - гледам и си мисля -  сега ще ме захапят. Тия момчетии, като мой Наско, къде са тръгнали душиците, не ги ли е страх от тия озъбени талази? Сигурно и тях ги подхвърля сега някъде, както тука подхвърляха една треска. Тъй си мислех, щото Наско баш предната вечер беше тръгнал. Изнадзадвам се по пясъка, ама тия озъбени талази - все по-навътре влизат. Като легнат на пясъка разбираш, че зъбите им са като на охлюва. Ама тука така на сухото, а навътре няма дърво, да се вържеш на него, няма камък да подпреш отвсякъде кораба си. Така ме и намери Гошо тогава. Стоя и гледал талазите. И да дишам йодовите изпарения бях забравила, и всичко. Все за Наско си мислех. Абе, Наско, майка, не те ли е страх? Бегай от тука, страшно си е то. Което си е право - бех намислила да приказвам с дядо Рачо, не при вас, там, в къщето на лозето да отидем. Ама като го видях морето такова зло, си рекох - по-добре да съм далеко. Близо ли съм - всеки път ще се свива душата за Наско. А тук - знаем ли кога е побесняло. Ама надойдат ли облаци,  все едно че талазите виждам. И мой Наско, хванал се за една тресчица,  едвам се крепи отгоре.

Гледайте - смее се. Шега му е на него. С вода шега бива ли? Водата и огъня гаси, камо ли човека, дето е една мръвка месо. Верно, оправи се времето. Ама аз - не. Ще си ида там, под Остра чука. Деспа ме почна: “Ти, майко, от мене не си доволна. Кажи с какво те обидих! Да съм ти казала лоша дума, да не съм ти угодила нещо?” Нищо, никога нищо не ми е казвала. Ама аз, като знаех, че дядо Рачо сам се пере, сам си меси хляб - не, та не! Щото той си е такъв - като вземе да пере, все едно, че меси дрехите, почне ли да меси, тъй извива тестото, все едно че водата му изстисква. А и мъжка работа ли е това, да переш и да месиш хляб. Павле, майка, що се смееш. Знам, знам, че сега май мъжете перат у къщи. Ама то пране ли е това вашето, завъртиш копчето,  машината бръ-ь-ъ-ъъм - пере сама.  Гледам, че сега не ги изстисквате, ами хайде в изстисквачката - ру-у-у - дрехите готови за гладене. Няма да ги изнасяш навън да съхнат, няма да чекаш слънце да ги види или вятър да ги лизне - да изсъхнат. Нали и Стефан разправя - родих се, стрино Цвете, с пералнята. Щото те осем години си нямаха деца след близначетата, ама решили още едно да си имат. И то какво - пак близнета. Да са им живи. Ама, дрехите на четири деца да вземеш да простираш, половин ден само за простиране ти трябва. А малкото дете всеки ден пране иска. И Степан бръмчи с пералнята. За смях станахте това мъжете.

 Знам, знам, Насе,  разправял си, ама дали другите знаят. На вашия кораб имало мъже, дето пошивали. То, както е тръгнало, не е чудно някой ден мъжете и дантели да вземат да плетат. Що се смеете? Кажи им, бе, Насе, че си е така. Не вервате, че мъже бродират ли? Ама то колко ти е - само конци, игли и етамин да имаш. Плата си е на квадратчета, сам ти показва как да боднеш, кръстачка ли, като рибена кост ли или едно до друго. Какво да правиш друго, като отвсякъде вода. Да останеш без работа - все едни почват да ти идват в главата. И все откъм най-черното почваш да ги гледаш. Вземеш ли гергефа и иглата - по-шаренко ти става на очите, по си е друго. Какво, вие с гергеф не пошивате ли? Как ли,  ами, най-напред кюшетата на бродерията, после фигура по фигура. Хем като пошиваш с гергеф, после бродираното все едно че се разпуква, всеки бод като пъпка се разпуква, да ти е мило да го гледаш, да го допреш до бузата си и да не го махаш. Така, ами! Хайде, вземайте, че аз като отвързало се добиче, на една страна тръгнах, на друга стигнах. Нали бех почнала да разправям, че ми се стегна душата. Като се върнах, по пътя все си мислех -  като сме си двама с дядо Рачо, може и там да поживеем, ако ни хареса да стоим, ако не да си се вдигнем, та пак тука. Като се върнах, що да видя. Там, по-надолу от двора ни - дупка зейнала в земята. Като уста. Баш на уста приличаше, че отдолу даже и брада поникнала. Започнали да копаят галерията. Не стига това, ама и път прокарали. Ние с дядо Рачо цял живот да бяхме копали, наполвин от спирката щехме да стигнем, А те, с машините, за месец и половина и път направили, трансформатор вдигнали, даже и ток в къщи превели. Седи дедо Рачо, а отгоре му свети електричество. На газената лампа хич не личеше, че косата му е бяла. А като светнала оная електрика, се едно че го окъпала - и косата му свети бяла, една, да не поверваш. А в плевника бучат некакви машини. Какви са тия работи? - питам дедо Рачо. “Компресор”, казва ми една купешка дума, дето не бех я чувала до тогава. И той взе да ми обяснява, че там, в плевника сгъстяват въздух. И с него, със сгъстения въздух де, долу под земята правят дупки,  пълнят ги с барут. Що се смеете?… Взрив, барут - все там - нали гърми. Дочака нашия плевник и компресор да види. Верно, кокошките надигнаха глава и гледаха с едно око натам. Щото тия машини бяха с мотор, а той сам - ту се усили, ту намали. Бръмченето му като дишането на човек, дето все бърза. Ама свикнаха и кокошките, овцете и те свикнаха. Като гледам дедо Рачо как се беше запалил сега по миньорството, хич дума не му отворих за ходене във Варна. Ще идем, ще оставим тук хората сами, хич бива ли. Пък и дедо Рачо мерак го хвана - да прегради малко от плевника, да направи баня. Разгеле и каптажа на водата е по-високо, водата само ще слиза, ще се грее. И като излезат отдолу като дяволи - да могат да се измият и да седнат човешки да ядат. То се знае, че да седнат да ядат, трябва да има нещо приготвено, а да се приготви - нали баба Цвета е тука. Верно, после бараки си направих около галерията  и за спане, и за ядене, и за машинариите. Ама повече от година около нас се въртяха…

Ей, Танасе, да не викаш по децата. Баща си чул ли си го да вика по вас. Добичето, дето е добиче, с добро ако му кажеш  и то ще разбере. На човек не се вика. Ние, като сме си сами тука, ако почнем да им викаме, планината ще оглушее. Недей да ми ги разправяш. Нерви. Вие все с тия нерви се оправдавате. Виждал ли си човек нервите му отвънка да са? Затова са скрити, Не са като голата жица на тока - да те е страх да ги пипнеш. Вие, какво искате, бре хора, децата като нас да седнат на масата и да седят сума време без да мръднат. То и в училище, дето е училище, и там по-малко от час ги държат за урок, после ги пуснат да се натичат. Щото тичането си е у детето. Мама разправяше, че у всеко дете има едно кълбо тичане. Тича то и го размотава, тича и го размотава. Като го размотае целото, седа и почва да го навива. Затова порасне ли човек - дип не му се става - да не обърка това намотаване. Смейте се, ама е така. Казвали, че човек “омотавал конците”. Така е, като не знае как да си намотава това тичане, ами се оставя те да се оплетат из краката му, из ръцете му.

Хайде, Ясене, хайде Цвете, идете, мале, горе - вижте петровките круши дали са станали. Знам, Рачо, знам. Ама тихо, нека те сами видят, че са узрели. Знаеш какво е дете само да открие нещо. По му е благо. А кажеш ли на дете това, дето го чака, вземаш му благината от очите. Щото това да видиш нещо сам, да го пипнеш сам, по-сладко си е, щото очите си наситил по-напред. Всички не могат да бъдат като Рачо и Гошо, я. Те са вече големички. На тринайсе години стане ли човек - на люлката сяда. Един го залюлее с това, че е голям, друг го върне, че е мъничек. Люшкат го, люшкат. Пък и нали нищо не приказваме, дето не е за пред деца. Дедо Рачо никога не е крил нещо от вас - и яд, и хубаво. Така е, има ли човек дете,  най-напред неговата приказка требва да чуе, после своята. Искаш ли детето ти по-напред от тебе да иде, ти по-напред неговата приказка требва да чуеш. Така е, ами.

Ето и дедо Рачо - петдесет години заедно сме живели, а той чак сега разбрал, че жена му е акъллия. То акъла у мене на буци,  смейте се вие. Ама като грабна една вършина, ушите ви ще обруля. Какво като падне детето, ма Мирке? Ти не си ли падала? Така е, като децата са дошли да си играят, а пък сте ги облекли като за панаир. Дете кога си играе - нещо по-вехтичко да облече. Да не си мисли, че ако се нацапа, ще яде бой. Какво е виновно детето, че са му сложили най-стоятните дрехи и то се нацапало, а? Тебе си требва да биеш, щото ти си му облекла новите дрехи. Така Росе, така, мале, ха отупай сега праха. Ясене, Цветелино, помогнете на Росето, Тя ни е най-малката. Хайде сега - кой където му е най-хубаво. Дедо ви Марин, моя баща, разправяше - куче искаш ли да стане зло - дръж го цял ден вързано. Отвържеш ли го - то все си мисли, че тоя, дето размахва ръце срещу него, иска оглавник да му метне  и скача да хапе.

Деца са това, не цвете в саксия, я!

- Цвето-оу, Цвето! На нас с тебе приказките ни май са като на оня юнак коня, дето го подковавал така, че следите да показват, че не е ходил, а се е върнал. Я иди да донесеш още нещо за ядене. Мирке, що ставаш? Гостите у вас шетат ли? Права си - от кога децата на човека гости са му станали. Па и вие какви деца сте, щом си имате деца. Хайде, вземайте! И аз вземам. Ето! Ям, нали? Ама думата ми беше за друго. Като го гледам Павел, все се сещам как и той все ми казва: “Я се дигнете, та у Плевен! Все ще се намери място за вас!” Да се дигнем, ама като ни болят колената… Това е на шега. Знам, че веднага триста доктори ще намерите да ни лекувате. Най-хубавия лек за човека си е дома му. Гледа, мило му, забравя, че го боли.

Та да си дойда пак на приказката, да не хвана като баба Цвета балканджийските пътеки. У балкана нали са пътеките така - тръгнеш па обикаляш, обикаляш, додето стигнеш десет крачки по-високо. Все ми казваше Павел, неговата Елена и тя. И си бях наумил да идем. Ама тогава баш почнаха тия тераси, дето са под нас… Направихме най-напред терасите. После надокараха дръвчетата. Една агрономка имаше. С детето си идваше на работа. Вярно, с Рачо си играеха, ама деца нали са. Гледа го наш Рачо - мръщи се. Тогава нали беше мъничек. Прав съм я! Направихме терасите, насадихме овошките. После интересно ми беше какво ще стане с овошките, как ще се хванат, как ще пораснат, какви ще са тия невиждани плодове, дето агрономката разправяше за тях. Нали се знаем какви сме - верваме, ама да проверим. Повярваш, но мило ти… Нали и дръвчето е като детето,  хубаво ти е да видиш какво е пораснало - стройно, кипро, а и това, дето върже - да му се не нагледаш.

 После почна удвояването на жепе линията. Една вечер Серафим ми казва: ти, бае Рачо, си човек на години вече. Що не вземеш един пазач да станеш. Ще приказвам където трябва, й без това някоя пара повече у къщи няма да е излишна. Верно, децата ти са големи, ама нали унучета имаш - за тех да имаш. Казвам му: баща и майка те имат, дават, че и остава! Ама не отказах… Хванах се и три години там изкарах. И то какво беше - уж машинарии скъпи стоварили, пък на голата земя. Желязото ще ръждяса, цимента на камък ще стане. И по цял ден пак там, това на трупчета да сложа, над онова покрив да сложа. Началници като дойдат - радват се! Ей, това е стария човек - виж какво направил! Баба ви е стара,  казвал им. Вие как искате - да минавате и навсякъде да се препъвате у разхвърлени работи ли?

 Хора чуждинци, не  разбират от шегата, аз не разбирам от тяхната.

Ама дедо Рачо на стари години лента на ударник сложи.  Даже на един Първи май Ваньо Боцев, фотографчето от Враца ме снима. Така - с пушката, с лентата. Баба Цвета и досега се смее като я види тая снимка. Така съм гледал като ударен, а и на лентата пишело - ударен. Все й казвам “ударник”, а тя: “Ти що гледаш на кръв, а?” Такива ми ти работи. Ха, наздраве!

Сега що не дойдем ли? Ще ви кажа, деца! Хижа направиха ли? Направиха. Ама път нема чак догоре. А идат тук и дечица, и големи. До мината - добре. Ама после - и нагорно, и една пътека само. Горе магазин нема да си купиш каквото ти требва за ядене, сам требва да си го изнесеш. Ама то тежи, пущината.  И как ще оставим ние с баба Цвета тия хора да пъшкат по върлото, да носят раници? Ами като некои идат с куфари. Те какво да правят? И дедо Рачо знае - сутрин с магаренцето на спирката: “Има ли некой за хижата?” Като се обадят - “Дайте багажа насам!” Качвам багажа на магаренцето, та догоре. Ако е много - само ушите му остават да стържат. Ама върви… А горе ме е яд - все се бъркат пари да дават. Що ми са. За магаренцето? Сеното - пари не струва, сам го кося! Плащам ли на некой да го гледа? Не плащам!

 Какви хора се извъдиха, ей, все богаташи, все пари вадят да плащат. Разберете, бре хора, че има работи, дето едно “благодарим” им е цената.

… Та това ни беше думата на нас с баба Цвета - все се каним да се свием при тоя или при оня  и все не остава време. Ако некой път остане, сполай ви, ще дойдем!

-Тук, у балкана сте расли, ама можете ли да ми кажете кога славеите мълчат. Не се мъчете - учени сте, даже по купешки ще го обясните. Ама аз, мама, ще ви кажа: славейчето мълчи кога научи малките си да хвърчат. Разлетят се дечицата - всеко на неговата си страна, неговата си песен пее. А славейчето стои у гнездото, чака малките му да се върнат. Ама никое от никъде не се обажда. И славея стои у гнездото, услушва се. А кога се ослушваш, не ти е до песни, нали? Та и ние сме като тия славеи, дето чакат малките си…

… Ние слушаме това, дето разказват дядо Рачо и баба Цвета. Вярно, тия работи и друг път сме ги чували. Ама то е като много пъти да се връщаш по един и същи път - все ще видиш нещо, дето досега не си го видял. И ни става хубаво, че дядо Рачо и баба Цвета все ще ръснат тук сол, там  пипер, на трето място сминдух. И още по-сладко става.

Само да не беше това, дето дядо Рачо ни го каза по едно време: “Я ми кажете, кой се сети тая хубава работа - да ни сбере тука всички. Вярно, голям празник е - петдесет години от сватбата ни да празнувате. Вие да доживеете и сто години от вашите сватби да стигнете. Ама ви гледам и си мисля - кой ли ще е? И знаете ли какво - мисля си, че всеки от вас ще го направи. Ама все има един, дето се е сетил най-напред! Кой, кажете, де!”

Всички се гледаме един друг и се усмихваме. Всеки мисли: “Кой ли ще е?”

Седим покрай масата, слушаме. Всяка дума на дядо Рачо и баба Цвета повежда всеки по неговите си пътеки, й най-чудното е, че тия пътеки са все успоредни с пътеките от думите на дядо и баба.

-Защо сте се умълчали, а? Хайде сега да видите баба Цвета дали е догодила  яденето от охлювите. Вземайте, вземайте! И да ви кажа - що смях падна кумеца Стефан като разправи… Видях охлювите, та се сетих. Нали се чува, че лекували язва. И един да вземе да глътне пет живи охлюви. От тия, голите. Наведнъж да се излекува. Има ли гнусливи тука? Няма я! Какво ли? Ами боляло го, боляло го от тях, па му минало. То кога много те боли - после заболи ли те малко - не се усеща! Рачо, ти да не си им казал нещо, а? Кой се е сетил да се съберем днеска ли? Ами те какви деца и внуци ще са ни, ако не се сещат за нас? Кой, кой? Остарее ли човек - на дете става. Няма да заспиш, ако не знаеш кой е, така ли? И Мирка може да е? Чакайте. Тя къде е? Влезла е и тя вътре? Ами защо не съм я видяла? Ти, Рачо, къде отиваш? Да видиш? Хем ти казвам - като дете си станал. Мустаците ти ще паднат, ако не знаеш сега пък Мирка какво прави вътре!”

В и е

ЗАДЪХАН ДА СЕ ВРЪЩАШ

- Вие кажете сега нещо. Няма само нас да слушате! Кажи ти, Танасе, скоро си се върнал от далеко. Като как е там, а?

- Деспа писа ли ви? То май беля си взех тогава, на тръгване, й за кой ли път разбрах, че майката и бащата най-напред лошото ще си помислят. Какви ли не работи ми идваха в главата - от страшни по-страшни. Такива, дето на Гошо и през ума му няма да минат. Но какво да се прави. Нали вътре у мене има едно добро ли, зло ли човече, дето все ми казва: “Ей сега ще направи това. Ако не го спреш, после ще има да се хапеш по девет пъти на едно място и все няма да усещаш, че те боли!”

Той, уж големичък вече, ама си е дете, всичко му е интересно. Очите му - ей такива. Като го погледнеш - само очи виждаш на лицето му. Не очи, а извори, Колкото по-пият това, дето виждат, толкова по-жадни стават. А на Гошо очите му са едни такива, изворни. Уж сини, а на дъното - златисти точици. Деспа казва, че моите очи били такива. Заприказвал ли съм бил за нещо, дето ми е по душата, тия златистите точици заигравали като песъчинките в извора. ..

Като му казах предния ден: “Искаш ли да дойдеш с мене до Бургас?” - той не повярва. Заклепа с дългите си мигли и ме попита: “Наистина ли?” “Истина - казвам му. - От Бургас ще дотоварваме. И ти, ако искаш, можеш да дойдеш с мене с кораба!” Той веднага започна да се стяга. Като че ли на Гибралтар най-малко щеше да ходи - напълни чантата с дрехи и чорапи. Даже и резервна носна кърпа си взе. Ама тия работи са нищо в сравнение с онова, дето стана вечерта, Като се върна вечерта майка му от работа, той току ме питаше с очи: “Да й кажа ли? А по очите му познавах, че в душата беше букнал огън. Очите му светеха -сини пламъчета. Нали знаете, че сините пламъчета най-парят. А тия, златистите точици, бяха станали на сиви въгленчета… Не изтрая и каза на майка си. Тя веднага ме почна мене: “Ти да не си луд? Ами как ще се върне?” “С “Кометата”, майко! Нали чичо Станчо е на “кометите” - ще се кача при него на връщане!”

„То май не ти, а баща ти заслужава…” Тя не довърша. Зная я аз, не довърши ли си Деспа приказката, през нощта ще има да съска, както вятъра нощем съска във вантите на кораба. Така и стана. Щом заспаха децата, като ме почна: не стигало ли й дето като тръгна, сърцето й на топка ставало от тревоги, не стига ли й един пожар в душата, та искам и детето още отсега да си мисли, че ще стане като мене. Да съм имал да вземам. Като порасне, ако тръгне - ще легне на прага на дома и няма да го пусне. После почна да се заканва, че ще сложи транспаранти на прозорците - да не се вижда морето.

Какво да й кака? Да взема да й обяснявам, че в къща, дето гледа към морето, очите на децата от сутрин до вечер са към морето. Какво да й обяснявал, че в къща, в която най-малко десет пъти на ден се споменава думата “море”, не може детето най-напред да не иска моряк да стане? Като порасне - негова си работа кой път ще избира. Ако й ги разправям тия работи, тя ще ме почне, че сто пъти било по-добре вместо Гошо да е родила момиче, че момичето три пъти мерело, един път режело. А ние, мъжете, като тръгнем, хич не се обръщаме. Не само очите, ами и сърцето ни било такова синкаво, като стомана. И като стоманата все се лепели за морето като магнит.

 Сутринта тръгна на работа една потъмняла. Не, не затова, че малко спа тая нощ. Така морето потъмнява когато усети, че някой ще си отиде от него.

 А като замина, видях, че беше увила закуска за Тошо. Като че ли на кораба ще остане гладен. Женска работа. Ама после разбрах, че с права. Знае си тя човека. Като отидохме на кораба, Гошо така и не докосна закуската. По му беше интересно да гледа. А в един салет на кораба какво има да се гледа? Три маси с бели покривки, хладилник, радиоапарат, шкаф за лъжиците и вилиците, долапа за чиниите, чашите за вода и шишета и една картина. Каква ти картина, от тия загубените цветни снимки - черешите са увеличени и са големи колкото ягоди, а ягодите са като юмрук големи. Гошо гледа, не откъсва очи. Тогава всеки ядеше бързо, щото всеки момент чакахме маневрата - да ни изведат от пристанището. То не е никакво ядене в такъв момент, ама нали трябва да се свърши и тая „работа”. Залците все едно, че зад гърба си ги хвърляш. А наш Гошо гледа…

Какво стана после ли? Не, нищо лошо нямаше. При маневра аз не позволявам на никой, освен вахтените, да се качва на мостика. Има капитани - разрешават. Като се натрупат придружаващи лица горе - не можеш да се разминеш. А при маневра и пилота, и аз, трябва да гледаме и напред и настрани дали всичко е наред. Не, той не е пилот като Павката. И той е капитан. Знае и зъбките на пристанището, извежда корабите до чиста вода в залива и слиза от кораба. После - на друг кораб,  да го въведе вътре.

Какво стана после ли? Не, нищо лошо нямаше. Казах на Гошо: “Ти слез долу, в моряшкия салет - от там гледай!” Но нали ви казах,  през цялото време едно око на ума ми все там. Знам, че е големичък вече, че и Тодор, готвача е при него, ама знам ли. И ми стана едно хубаво после, като тръгнахме.  Той стоеше чак навътре. Стои там, защото така филистрините, корабните прозорци, му приличали на бинокъл. Двата кръгли филистрина наистина малко нещо приличат на бинокъл. И той през тоя бинокъл гледал как изчезнал кея, как минал кораб, след това вълнолома, корабчето за Галата и след това - скалаците и раздърпаните храсти край Фичоза. Попита ме може ли да излезе да погледа морето.

 Излязохме заедно. Той застана на левия борд - хем слънцето да гледа, хем - морето. После ми прошепна, че слънцето правело път от светлина - от кораба, чак там до хоризонта, където морето леко се изгърбва. А пък крилата на гларусите били като ножици - фък-фък - режели въздуха, дето ги спирал, и само чакат да хвърлят нещо от кораба да го излапат. Като ги гледал как лакомо ядат - и той огладнял. “Мога ли сега да закуся?” - пита. Аз тихо му казах, че на кораба си има точно определено време за храна. Не си ли закусвал, ще чакаш обед. Но понеже му е за първи път,  да вземе от кабината ми закуската, дето я приготви сутринта майка Деспа. Казах му, че съм я сложил в хладилника. Да, мамо, на кораба, в каютата на капитана има и хладилник. Да се качи, да хапне и там да стои. Което си е право, гледах много да не върви по палубата. Щото се беше отворило едно временце, чудесно. Тихо, спокойно, слънце. И ние бързахме да изчукаме ръждата. А тя хвърчи на люспици. Може да му влезе някоя люспа в окото и да стане беля.

Качих се горе на мостика. От четири до осем дежурен е старши-помощник капитана. Той беше в навигационната. Така се нарича помещението зад мостика. Там, на масата, слагаме картите, по които чертаем курса и отбелязваме къде е кораба, там държим и другите карти, за из целия път. И барометър има там, и часовник, и моливи, пергели, триъгълници - всичко, дето ни трябва. Да, и място за сядане има, че и за лежане. Кога се вдигне нещо яко, като каталясам, там слагам глава за малко. А Стоян, старши помощника по едно време ме попита: „Другарю капитан, вашия Гошо защо не дойде тук да погледа? И бинокъла ще му дам!”  “Той си има бинокъл!” - казвам на Стоян и се смея. “Какъв бинокъл?” “Двата филистрина на моряшкия салет са му окулярите на неговия бинокъл!”

 Засмя се Стоян. А аз - за всеки случай слязох да го нагледам. Като отворих вратата на кабината - сърцето ми се сви. Гошо го нямаше. Огледах се и какво да видя - стои там, дето преди малко го оставих. С едната ръка се държи, а от другата яде от филията, панирана с яйце, дето я беше приготвила сутринта майка му.

 - Защо не си в кабината - питам го.

 - Ама, татко - от там се вижда брега, а от тук като гледам, си мисля, че съм далече, далече в морето. От никъде не се вижда бряг. Бях готов да му се скарам, ама като го каза това, ми стана хубаво. Още ми е до под мишницата, а вече си мисли за открито море. Солчицата, дето е в кръвта му,  се обажда вече. То, всеки човек има сол в кръвта си. Но не у всеки солта е морска.

 А Гошо не спира:

-Татко, пък чичо Коко като изсипа в морето кофата с люспите от картофите и лука, гларусите веднага почнаха да ги ядат. Не знаех, че те ядат и лук. Пък може и риба да са яли и сега с лука си правят плакия в стомаха. Нали?!

 Стоя аз сериозен, а ме напушва на смях. А той продължава:

- Чичо Миро, помощник-готвача и той се смее. Казва, че съм измислил много хубаво име на чичо Тодор готвача. “Коко” било по-хубаво име от “Тодор”, Защо да е смешно, татко? Нали корабния готвач се нарича “кок”? Значи той е чичо Коко.

Какво да му кажа, като едвам се сдържам от смях? Пък и знам - такова е морето. Като се срещнеш с него за първи път - то все отзема няколко години от тебе. Гошо е на четиринайсет години, а тогава говореше като хлапе. И не само с него е така. Петнайсет години съм вече по корабите. Петнадесет набори помощник-капитани съм гледал. Вярно, и по себе си знам - като дойдем, младоци още, морето отземе десетина години барем. Хлапаци ставаме. Нали помня и аз като тръгнах първия път. Царевица возехме. Вдигна се вълнение. Бях свободен от вахта, а вълните, както от тук се вижда планината, такива зелени талази като тия, дето ги виждаме. Все едно че от язлъка на дома гледам нашите планини. Идва капитана: „Вангелов, здраво ли са завързани брезентите на люковите покрития на хамбарите?” “Здраво, другарю капитан. С бай Рангел палубния боцман двамата проверихме!”  “Ти какво гледаш?” Казах па капитана, че вълните ми приличат на нашия балкан. Като ги гледам от язлъка на нашата къща - те тъй се диплят - докъдето очи стигат.

 Капитан Зидаров е тръгнал да плава, кога аз съм се родил. Някои не го обичат много, защото е строг. Но от него моряклък който е учил - много е научил. Като му казах за вълните и планината, той се усмихна и ми каза: “3наеш ли, ако влезе вода в хамбарите и царевицата се намокри, ще разкъса кораба като бомба?”

Нали царевицата като се намокри, всяко зърно три пъти по-голямо става. Прав беше капитана. Ама аз, младо, хубаво ми е да гледам вълните, хич през ума не ми минава за това, какво ще стане, ако влезе вода в хамбарите.

То си е така - колкото по-малко знае човек за нещо, толкова по-интересно му се вижда. Отгоре го гледаш - хубаво, а вътре може белята да стои.

Вие - какво? Нищо лошо не стана с Гошо. Слънцето се вдигна. В морето колкото и да е тихо, слънцето е като ония момчета, дето държат в ръцете си огледалце и се целят - да светнат със слънчевото отражение в очите ти.  И слънцето така прави в морето. Все едно, че взема огледалца и святка в очите.

„Татко, къде изчезна оня път, дето тръгваше от кораба и стигаше чак до хоризонта?” - пита Гошо. Да взема да му обяснявам - физика е, ъгъл на падане, ъгъл на отражение и така нататък…

„Кой ще го утъпка пак?” - не спира да пита той.

  И направо му казах. Защото може да е малък да разбере, но не е малък да запомни: „Това трябва на мама Деспа да го кажеш, мойто момче! Тя да види кой трябва да отъпка тоя път в морето. Ние кога и да е - ще трябва да слезем от корабите. А тоя път - все трябва да се отъпква. Ваша работа е това!…”

Вие пак почвате - разправяй, че разправяй как люлее. Какво да разправям - размества всичко у тебе, ама и намества. Вярно, не е приятно. Защото всичко пропява, и това, дето хич не си мислил, че може глас да има - и то пропява. А отгоре на това си и сам в кабината. Седиш, лежиш - все едно. Веднъж ми стана смешно. Вярно, люлееше, ама не много силно. Слушам - празните бутилки от газираната вода звънтят като щурци по сенокос. Хубаво ми стана. Смея си се сам. През това време почука камериера. Не съм го чул. Надзърна. Видя ме, че се смея. Ние се познаваме, ама той тогава сигурно си е помислил, че ми е станало нещо. Но си мълчи.

И друго да ви кажа. Знаете ли какво е - аз, човек на трийсет и седем години, дето млад се имам, съм най-стария на кораба. Всички останали - по-млади. На капитана на кораба му казват “Барото” - на жаргон. Пък и баровска си ни е униформата, с лъскавите му копчета, с галуните му. Ама виси на закачалката в гардероба. Чака пристанище, официални гости. Идват, идват тате, и представители на фирми, и търговци всякакви.

 Ама ми беше думата за това, дето се смея. Хубаво ни стана, че и там, тази Остра чука, тия поляни - у мене си ги нося. И все мине не мине някое време - те се обадят. Да не говорим пък за друго. Че най-напред сам радостта си изживяваш. Не, не твоята радост. Ами това, дето ще зарадваш децата, жената. Мислех, че съм само аз така. Но  не… Един след обед, в пристанище бяхме, исках и Стоян - старши помощника ми да види какви работи съм взел за децата. Влизам,  той не ме чул. Купил на момченцето си детска количка. От тия, сглобяемите. Сглобил я, сложил й чадърчето против слънце даже и я бута насам-натам из кабината си. Количката празна, ама той вижда у нея сина си. Детето е на три хиляди километра далече, а той го вижда. Даже си приказва с него. Нали знаете как може да се приказва с едно двегодишно дете. Пък и ние - колко сме си в къщи - даже и там, с децата говорим като с големи - тъй сме свикнали.

Запалихме по цигара със Стоян и той ми каза една много хубава работа. Според него имало пет годишни времена. Не вярвате ли? Ами броите: пролет - едно, лято - две, есен - три, зима - четири, времето, когато сме при своите - пет. Видяхте ли, че са пет годишни времена. Само че петото годишно време е най-късо…

 Когато бях малък все исках да видя как се разлистват дърветата. Всеки ден гледам едно и също клонче. Вечерта още пъпка, на сутринта листа вече. Същото е с нашето връщане. Неусетно се изтърколили дните. И трябва пак да се тръгва. Още не съм се нарадвал на децата, те още не са ми се нарадвали - заминавам.

 Мъчно ми е, мамо, ти как мислиш? Като станах и аз родител, разбрах съвсем какво ви е на вас на душата. И ха днеска да ви се обадя, ха утре - месеца минал без да ви пиша.

Какво ще се заричам да пиша! Нали си се знам! И вие ме знаете.

Друго исках да ви кажа. Веднъж, в Италия беше, видях едно дете. Също като Цветелина, такова синеоко, а косата му черна. Щрапук-щтрапук - учи се и то, като Цветелинка, да ходи. Стана ми едно мило, протегнах ръце и то - хоп към мене. Гушна се на коленете ми. Пухкаво, топло. Помилвах го. То стои… Добре, ама в това време дотича майка му. Благодари ми, като вземаше детето. Смее се, ама очите й зли. Топлинката на чудното дете ме върна при моята Цветелина, а злината в очите на майка му, веднага ми каза, че това дете е чуждо. Разбирам я тази жена - нали майките и бащите най-напред най-лошото ще си помислят. Нищо лошо не исках да направя на детето. Само още малко исках да постои при мене.

Тръгнах си веднага. Детето от рамото на майка си ми махна за довиждане… Това е най-хубавото и най-жестокото в морячеството - всяко нещо дето го виждаш, надали втори път ще го видиш. И както си го видял, така си и остава. Като снимка - щракнеш и то стои у тебе. А чудна работа - децата, къщи, дома, вие - всичко все живо го виждам. Движи се, приказва ми, приказвам си с него. На вас може да ви е смешно, ама да знаете колко мило ми стана веднъж, като карахме с кораба билки за Франция.

 Да, мамо, наши билки, планински. Изсушени, балирани, със зебло покрити. Не изтраях тогава, влязох в хамбара. Като легнах на балите с билките - все едно, че в нашия плевник легнах. Гледах как мама бере и кити билките. Приказва ми - коя за какво. А и билките - всяка като дете - бърза, най-напред да ми каже какво е станало с нея, коя какво й е казала това дали е така, онова дали е иначе. И кой казва, че цветята, билките умират? Не съм съгласен. Вярно, откъснати са от корена си. Но душата си им е в тях. Нали мириса е душата на цветето. Пък и ние, хората, не сме ли като тия билки. Откъснали сме се от корена си. Ама живеем - като билките…

Вие не ми задирвайте. Щото, както кораба е прашинка в морето, така по време на път човек е прашинка в мълчанието си. Събира се то, събира се, като преградена вода. И у всеки по различно му избива… С вас не знам как е, ама аз си приказвам с всеки от вас, когато съм сам. И знаете ли, на едни и същи места, едни и същи неща си мисля. Като минаваме през Егейско море, все за тука, за дома, за планината си мисля. Защо ли? Там звездите са по-големи някак. Все едно, че от планина ги гледаш. Все едно, че съм седнал на оградата на язлъка и гледам нашите звезди. Впрочем, у себе си и на мостика казвам “язлък”. Застана ли там, където се управлява кораба, все едно че съм тук.

Той е най-високо. От него се вижда целия кораб. Също като от язлъка. Мило ми е, защото и като мъничък, застана ли на язлъка - все едно че къщата тръгва на път. Знам, че облаците се движат, че къщата си стои на едно място и все едни и същи работи се виждат - ама ми е хубаво.

Докога ще ми е хубаво ли, мамо? Не знам. Ама то е като това кълбо, дето ти разправяше за него преди малко. Размотавам, размотавам - все не се свършва. Не, не винаги е озъбено морето. Нали и ти като беше - видя. Няколко дни хубаво, после се поразвали, после пак се оправи.

 Какво ще ви занимавам бе, тате, с моите работи. Какво да ти разправя. Най-хубавото на нашата работа е това, че ходиш, гледаш - никой внимание не ти обръща. Влезем някъде,  в ресторантче например, и пак - нашата маса си е като островче, различно от другите. Уж чужда държава, чужд град, ресторант, езика и той чужд, ама като седнем ние, нашите хора от кораба,  масата си става наша.

Какво приказваме ли? Ами - право да ви кака - все едни и същи работи май. А все не ни омръзват.

Моряците са като балканджиите - всеки знае за другия всичко, ама си го носи у себе си. Другия пък - за тебе носи всичко. Щото тая самотия, ако не дадеш малко на другия от нея, много тежи. Не, чуждата самотия не тежи. Хубаво е да я носиш нея. Особено пък откакто станах капитан. Преди знаете ли какво беше? Вярно, работа има, не е като да няма. Ама - свършиш я. Ако сбъркаш, знаеш, има капитан. Ако си сбъркал нещо - той ще го оправи. А сега - всеки отговаря за нещо, капитана - за всичко. Имам приятел. И той е капитан. На един и същи кораб почна от втори помощник-капитан, после стана старши, капитана нещо се поболя, слезе на брега, в канцелариите. Моя приятел взе изпитите и стана капитан. Шест години да си на един кораб, не може да нямаш приятели. Пита ме: “Ти, Рангелов, как се оправяш? 3наеш ли, с Ваньо, още като втори помощник, все вахтите заедно давахме, после като старши - пак. Сега, гледам, другите странят от него. Криво ми е. “Човек на капитана” му казват. Как да им обясниш, че и капитана е човек, че и той има приятели? Не можело капитан с моряк да има дослук.

Те така му казват, с турската дума, мамо.

Какво му казах ли? Това, дето и аз го разбирам и все още не мога да се примиря с него, че капитана, каквото и да си приказваме, си е най-големия самотник на кораба. Всеки знае, че трябва да се свърши тази или онази работа. Един от залисия забравя, други  нарочно… И на единия и на другия трябва да му кажеш.

Отначало често си мислех за това кога бях малък, пионер. Друго си беше то. Строили сме се, може да е само нашия отряд, ама ти си един от тридесетте. Може и да те видят, може и да не те  видят. Да не говорим пък, кога се строи цялата дружина. Тогава, като ме избраха за знаменосец на дружината, беше като когато станах капитан. Вече не си една от много червени връзки, бели блузи и черни панталони. Всеки те гледа - и ризата дали е чиста, и панталоните  имат ли ръб, и обувките лъснати ли са, и косата ти вчесана ли е, и знамето държиш ли го както трябва. Никой не те пита, като стоиш със знамето два-три часа, тежи ли, не отмаляват ли ръцете, не се ли изпотяват дланите!

Ти си знаменосец - на тебе всичко трябва да ти бъде в ред, не трябва даже да се уморяваш, не трябва да отпускаш знамето. Пот да полази по челото, по носа, няма как да я избършеш. Ти държиш знамето. Как ще оставиш знамето да си избършеш потта или носа, например? Нали ти най-напред вървиш. Тебе като видят, ще разберат и другите какви трябва да са. Така е, Рае, на чичо момчето…

Що стана така, бе хора, че веднъж в годината се виждаме. Гледам Райчо, Росето, Ясен какви са пораснали. То и моите деца ги виждам три-четири пъти в годината, по-често е и не забелязвам, чак толкова, колко са пораснали…

Така си е, мамо, на майка им душата си знае какво й е. Ами моята? По някой път, като съм далече, се питам: “Къде си тръгнал, бе човек? Я ги виж тия - всеки хванал жена си под ръка, децата за ръка, свърши си работата през деня, излиза на разходка. А ти,  жена ти като кантар - на едната й страна, едното дете виси, на другата - другото, на главата й - къщата. И всичко трябва да носи, Къде си тръгнал?”

 Нали ви казах - самотията е като запряна вода - събира се, събира се, па понякога избие  ту на една страна, ту  на друга.

После пък друго ми идва в главата:  “Може да им с добре на тях. Вечер всички се прибират, заедно лягат, заедно стават. Ама те поне веднъж през живота си изпитали ли са онова задъхване?”

Кое задъхване ли, мамо? Ами това - минутите преди пристигане, часове да ти се виждат. Идва ти да скочиш и да заплуваш натам. Мислиш си - ръка ако протегнеш, ще ги стигнеш тия прозорци. Може хиляди прозорци да има в града, но тия, моите, са си едни. Да ги отвориш. И всички да наскачат. Не в къща влизаш, ами в градина с нацъфтяли цветя. Едно от друго по-мили, едно от друго по-весели! И аз, може смешно да ви е, всеки път се връщам като пролетта - от мене разцъфтяват тия цветя. Това, че все задъхан се връщащ - това е най-хубавото на нашата работа. За тука, при вас, да не приказвам, тате. Ние на кораба малко място имаме за ходене, И знаеш ли, от годините ли е, от малкото ходене ли, не знам. Ама не е нито от годините, нито от малкото ходене. Кой не се връща у дома си задъхан, а?…

За какво ли? Нали вие знаете! Гледайте, моя Райчо - нищо да не изпусне. Иди да си играеш. Тук ти е по-хубаво, така ли? Тогава - стой.

Тате, не е честно! Вашите чаши, с мамината - все празни стоят, добре, лимонада си налей, мамо. Нали има една приказка - празната чаша е като празната глава. Ей, като ме слушате, ако не ме познавате, може да си помислите, че съм кой знае какъв пияч. А то какво - май все слънчице в шише пием. Какво е слънчице в бутилка ли? Моята Бистра, като беше малка, така казваше на лимонадата. 

-Наско, вашите кораби с каква скорост се движат? Петнайсетина мили в час - това прави някъде около трийсет километра, нали? Толкова ние минаваме за петнайсетина сскунди.

 Не, не се фукам, Наско. Дойде ми на ума за тия момчета, дето ги учим да летят. При нас най-важното е вниманието. Всяка секунда, всяка десета от секундата има цена. Както казва татко - цепим секундата на четири. То е като косъма -трябва да се научиш него да цепиш на четири. Как ли? Ами с търпение. А като дойдат момчетата - това най-малко имат, търпението. Ако може всичко наведнъж да научат. Дете кога е жадно, нали, идва му всичко наведнъж да изпие. Така е и с тях. Какви момчета идват при нас ли, мамо? Всякакви. Едно от друго по-добри. Едно момче, родопчанче, преди четири-пет години беше… Летим. А го гледам - очите му все надолу. “Красота, другарю капитан!” - шепне. А устните му пресъхнали от тая хубост, дето я вижда.

 Каква ти красота, като пред тебе има толкова стрелки,  толкова уреди, дето все показват кое какво е. Тях ли да гледаш, красотата, ли долу,  това ли, дето ти се нарежда по радиото…

А не идва да му кажеш - от тебе летец няма да стане. Щото летеца е човек, дето е надвил у себе си всякаква поезия… Не,  не че не обичам поезията. Което си е право - и аз не се разделям с Егзюпери. Да,  летеца-писател. Знаете ли, най-много го обичам заради това, че на всяка дума му вярвам. Не можеш да кажеш за една дума “измислил”,  “преувеличил”. Защото всичко най-напред го е преживял.

 Но, за това момче ми беше думата. Виждам, голямо желание има да стане летец, ама красотата повече го влече. Не се ли пребори с това,  може голяма беля да стане.

 И какво направих ли? Нещо, което от братушките го бях научил…  Да, и за тях ще разправя после…. Свих се аз. Нали знаете, като почнете да дишате все през устата, устните пресъхват, задържиш ли за малко дишането - лесно се изпотяваш. Тъй направих. Само му казах: „Действай сам!” Обърна се, видя ме. Сепна се отначало. Машината се поразклати. Отдолу питат: “Какво става? Изравни машината!” Така и с мене е ставало в началото,  когато трябва да се изпълни нещо много отговорно тъй се полюшвам, все едно, че се понамествам. А самолета, все едно че е част от мене, и той се полюшне - да се подготви и той.

Изравни машината момчето. Забрави за красотата долу, за онези родопски халища, дето ги виждаше. Защото колкото е по-високо машината, толкова по-ясно се вижда земята. А цветовете стават бистри, ясни - все едно че дъжд ги е изкъпал. Ама изведнъж пред това момче изникна нещо неизпитано досега, може би отговорността за другия. А това, дето най-много ме изпълни, беше, че по радиото този чудесен момък разговаряше и от името на двама ни. Артист, какво да го правиш. Като отправяха запитване до мене, той тъй си преправяше гласа, че отдолу така и не можаха да разберат, че само той говори. Изпълни всичко точ в точ. Да не говорим пък каква приземяване направи. Все едно, че в ръцете си не държеше управлението на самолета, а играчка, която много обича и отдавна не е виждал…

В нашата, работа има два удивителни момента - излитането и кацането. При излитането като че и ти заедно със самолета набираш дъх,  толкова дъх набираш, че усещаш сякаш той те отлепя от пистата и те издига нагоре. А при приземяваното пък е като събуждане на дете сутрин. С това съм запомнил мама, кога бях малък. Мило й е да гледа как спим, ама трябва да ни буди - да не укъснеем. И лекичко, ама съвсем лекичко ни докосва само с върха на пръстите си. Пръстите й - топли и грапави. Също и пистата тъй трябва да докосне колелата на самолета. Да, и  самолета пистата, както когато мама събужда. Защото и пистата е грапава като пръстите на мама, ама  гальовна. Това момче тъй помилва със самолета пистата… И чак тогава съобщи, че па капитан Павлов му е лошо. Търси бърза медицинска помощ. Разбира се, долетя веднага линейка. Трябваше още малко да посимулирам - на момчето илюзията  не бива да се разваля.

После, като останахме само с майор Петков, нашия лекар, му разправих каква е цялата работа. Ама и момчето  мъжко - това за болестта  само между нас си остана.

Разбира се, аз докладвах после защо и как е станало всичко.

Добър летец е старши лейтенант Чобанов. И артист добър е, гледах го на едни прегледи, рецитира оня откъс от “Земята на хората” на Егзюпери - нали го знаеш, Насе, за Пунта Аренас и момчето, дето винаги ще остане разплакано, защото той няма да влезе в света на тия хора.

 Знаеш ли, Наска, като разказваше, че във вашата работа най-удивителното е, че всичко, което виждаш, хора, улици, градове - може би за последен път го виждаш. И тъжно, и човешко е това - да видиш нещо за първи път, а да знаеш, че го виждаш за последен. Знам, Наска, знам - и морето, и небето са такива - всяка минута, всяка секунда - различни. Като малък ми беше много интересно да гледам облаците. И си мислех - какво ли има зад тях? Да мога да се кача там, да видя. Качих се.

Няма слизане, мамо. Знам, че ти се свива сърцето всеки път, като видиш самолет. Все си мислите с тате, дали това не е Павел, нали? И аз си мисля, и всички.

Нали, Наска, както и за тебе - земята е бряг, там те чакат. Чудесно го каза това - все задъхан се връщаш. Райчо понякога ме чака на летището. Като го видя -слънчице все едно че изгрее. Негова си работа какъв ще стане, като порасне.

 Професията на летеца учи и него, и децата му да вървят с изправени глави, с открити чела. С наведена глава небето не можеш да гледаш. Затова се казва “висине”,’ “извисяване” на човека.

Да, тате, братушките тъкмо на това ни учат. Много пъти сме летели заедно, в двойка със съветски пилоти. Чудо е… Вярно, полета е учебен. Той лети напред, но има нещо символично, двамата с една и съща скорост се движим. Райчо веднъж ме попита връзваме ли самолетите един за друг, та тъй летим - на едно и също разстояние. Тогава не му казах, сега ще го кажа: летците в полет са братя. Ти пазиш него, той пази тебе. Той ти проправя пътя, ти пазиш някой да не го нападне откъм гърба. Щото и в живота си е така. Виждате колко малко са хората, дето им стиска да тръгнат с думи срещу братушките, гледат все - откъм гърба, изненадано. И нали затова сме братя - той е спокоен, братът пази откъм гърба. А тая нишка, дето ни държи “вързани”, както казва Райчо, нашия лекар майор Петков я нарича “изконна”. И той, лекаря, не може да си обясни. Правил е не един и два пъти прегледи след полет. И знаете ли какво? Всеки от двамата летци, летели в двойка, имат пулс и кръвно налягане,  вдишвания и издишвания, и аеробност, всичко съвсем еднакво. Защо  е така и той не може да си обясни.  Братушките ли? Нали я знаете тази мисъл - не може да се обхване необхватното. Това са те. “Не спешать!” - знаете ли как звучат тия думи, когато летиш със скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука?

Не, Наска, не съм съвсем съгласен, че е черта на всеки българин. Но че го има, има го. Всичко що е наше - не е свястно. Нихилизъм ли е или по-скоро едно бързане. Липса на национална гордост… Аз това се мъча да внуша и на моите деца - това задъхване, Наска, дето ти каза за него. Като си помислиш за всяко нещо - човек, постъпка, най-дребната - да се задъхваш от това, да ти е мило.

Казах, та се сетих за едно друго момче. Всеки път, като летяхме с него, все си спомнях за дядо Борис. Нали го знаете - за най-малкото нещо биеше добичетата си с остена. И все по муцуните ги биеше,  дето най-боли. Та и с това момче така - машината, нали тя от човек е направена, пък и нали човек я управлява, не винаги прави така, както ти искаш. И защо трябва като оня дядо Борис - с остена? Да, тате, щом през човешки ръце е минало, от човешката топлинка е останало. За тая топлинка трябва да се мисли. А той, тоя курсант, като че на всеки уред иска врата да извие, така манипулира. Това - топлинката, дето му казват, обич към машината - няма ги. То и таралежа, дето е таралеж, както  каза веднъж Райчо като беше малак, и него, ако го помилваш, няма да се набоцкаш.

На вас Наско разправял ли ви е  за тази традиция в пристанище Ливерпул. Не? Наска, защо? Добре, ще го кажа. Там късно нощем, ако някой срещне друг и е с добра мисъл, задължен е да му каже: “Ол райт!” Нали така беше, Наско? Другия, ако и той е с добра мисъл - трябва и той да каже “Ол райт!” Много хубаво ми го каза тогава Наско: ако има дума-ласка - то тия думи са такива.

И другото - и то, Наска, беше на място казано. Че докерите и моряците там са били като хората у нас, в планината. Нали и тук, ако те срещне, все ще те попита: “Как си?” Сиреч, имаш ли нужда от мене, мога ли да ти помогна с нещо? Да, Наска, хората навсякъде по света си приличат с добротата си!

Мирка къде ли се забави? Райчо, я иди, татков, да видиш къде е леля Мирка. Охо, кога станало четири часа? Знаете ли, все така е като си дойдем. Времето все едно, че на свръхзвуков се качва, докато кажеш една-две - и деня минал. Идва ми нещо на ума, ама после ще ви го кажа. Нека дойде и Мирка. И тя да бъде тука!

Хайде, Райчо! Тичай, татков, да викнеш леля Мирка!

Т е

ХЛЯБ С ДЪХ НА ЯБЪЛКИ

- Те казаха да идеш при тях, лельо Мирке!

- Ей сега ще отворя, Рае! Хайде влизай!

- А! Какво мирише тъй хубаво на ябълки, лельо?

- След малко ще видиш, Рае! И те ще се изненадат като тебе… Знаеш ли, Рае, откакто получих поканата за златната сватба на майка Цвета и татко Рачо, все си мисля защо няма в училище час по радост? Макар един час в седмицата да бъде, но да има такъв предмет. Колко ще е хубаво, а? Тебе някой учил ли те е на радост? Не, нали? А понякога много искаш да зарадваш татко, мама, кака или пък приятел, или другарките в училище. Но не знаеш как. Вярно, колкото повече растеш, толкова повече разбираш, че неусетно някак си се научил да радваш другите. Но не си се питал - другите как са се научили? И който и да питаш, Рао, всеки ще се изненада най-напред. После едни ще вдигнат рамене, други ще се помъчат да потърсят отговор, ще се объркат и ще махнат с ръка - остави това. И защо? Защото никой никога - в къщи, в училище, на двора или в квартала не е и помислял да учи тебе, да учи себе си на това чудесно нещо - радостта. А представяш ли си колко много работи има, които могат да зарадват човека - от една дума, една усмивка, до  някакъв, макар и малък подарък. Или - цвете. Тогава ще видиш, че в училище няма за щяло и нещяло на всеки за всичко да подаряват карамфили, увити в шумолящ целофан или белезникава корава хартия. Аз например не обичам карамфилите. Няма да откажа, ако ми подарят. Но те няма да ме зарадват. Аз обичам градински цветя, а пролетно време - тия, които растат из гората, по полянките. Ето виждаш ли, това е само за цветята и за мене само. А представяш ли си колко и колко още работи има…

 - Лельо Мирке, те - татко, и баба, и дядо, и чичо Наско знаят кога, как, с какво да зарадват. И ти знаеш. А аз не знам. Ти казваш - да има такъв предмет, ама няма. И може и да се смееш, ама аз и друго си мисля - ами как ще се пишат оценките по този предмет?

- Ах, Рае, ах, Рае, тия бележки! Ама какво да се прави - нали по тях се вижда дали един ученик е отличник или не е. Павел ме пита преди малко: кажи, Мире, какво да правя? Бистра много обича биологията. Но имаше четворки и петици. Учителката не й пишеше повече от пет. Сега кандидатства биология, оценката й на приемния изпит може да е отлична, но в дипломата е много добър четири и половина. И какво - заради амбицията на учителката тя може и да не се класира да учи биология. Защо? Защото, Рае, и оценката по даден предмет е за мене урок по радост. Но какво да се прави - не всеки го разбира така. Чакай сега да видя фурната.

- Лельо Мирке, защо така - уж съвсем обикновена пита, замесена със сода, пък мирише на ябълка!?

- Това беше моята тайна, Рае. На тебе сега мога да ти я кажа. Още като получих поканата, реших - ще направя като мама. Кога бяхме малки, те есенно време заравяха в брашното зимните ябълки. Тогава нямаше такива фини сортове, трайни, както сега. Имаше едни “зимни” им казваха. Есенно време, ако захапеш такава ябълка, ще ти стегне устните от кисело. А като ги сложи мама в брашното - те там узряват. Хем зреят, хем напойват брашното с дъха си. Такава пита като ни умесеше мама, най-сладко ядяхме. Сигурна съм, че и Павел, и Наско, па и мама и тате са забравили вече тоя хляб с дъх на ябълки. И реших - с това ще ги изненадам. Още тогава взех ръжено брашно, зарових в него ябълки. Разбира се, предварително ги измих с топла вода и ги подсуших. Нали знаеш, че топлата вода събужда мириса у плода. Вярно, малко стояха,  само два месеца. И не знам дали брашното е отзело колкото се може повече от мириса на ябълките. Но ти ме зарадва, като ми каза, че уж е хляб, а дъхти на ябълка. Станало е така, както искам! Много се радвам, че ще ги зарадвам!

- Лельо Мирке, а те не знаят, че това, да се съберат при дядо и при баба днес, е моя работа. Ти ми каза твоята тайна, аз ще ти кажа моята. Нали искаш!

- Да, Рае! Слушам те!

- Като бях през пролетната ваканция при баба и дядо, веднъж ги чух да си приказват. Дядо Рачо попита баба Цвета: “Цвето, Мирка на колко години стана?” А баба Цвета каза: “Не помниш ли, че се роди две години от тогава, кога хвърлиха от Лакатнишките скали Милан и другите трима. Значи е било коя година?” “Това беше двайсе и трета година. Знаеш, Мирка е родена двайсет и пета година!” „Тъй, тъй - на първи март двайсе и пета година - на втората година от сватбата ни!” “Ей, Цвето, ама ти знаеш ли, че тая година стават петдесет години откак другаруваме ние с тебе тука!” “Петдесет, не, ами петдесет!” - засмя се баба. Тя рядко тъй се смее, че да се види тоя, златния й зъб. И като се засмее, все едно че лумва пламъче - усмивката й още повече светва.

И тогава, лельо Мирке, реших: каквото ще да става, ама ще направя така, че да се съберем това лято при дядо и баба. Всички. Мислих, мислих как. И като не можах да се сетя - казах на кака Бистра. Само на нея казах! Тя нали е по-голяма от мене. Веднага се сети. Без никой да ни знае и да ни усети, да седнем да напишем покани на теб, лельо, на чичо Наско, на чичо Йордан. Мислихме, мислихме, па изпратихме покана и до татко. И до дядо и баба - и те да знаят. Кака съчини текста: “Каним ви да присъствате на Златната сватба на дядо Рачо и баба Цвета. Тържеството ще се проведе на 7 юли 1974 година, неделя, в дома им, махала Остра чука. От юбилейния комитет”. Кака ми обясни, че когато се навършват петдесет години от сватбата се наричало “златна сватба”. Съгласих се с нея. Хубаво се нарича - златна сватба. Но за това “проведе” и за “юбилеен комитет” - за малко да се скараме и да издадем всичко. Кака каза, че тъй се казвало - всяко тържество се “провеждало”, а тия дето организират тържеството се наричали или “инициативен комитет”, или “юбилеен комитет”. Нали и за техния абитуриентски през май имало “инициативен комитет”. Тя не отстъпи. Ама нали е по-голяма и по-хитра, почна да ме заглавиква с други по-важни работи. С какви ли? Ами например с това, че ако напишем поканите на ръка, може да се сетят, че ние сме ги писали. Най-добре било на пишеща машина. Аз й казах, че още по-добре е в печатница да ги дадем. Накрая решихме - аз да намеря специални картички, а тя ще намери пишеща машина и ще ги напише. На книжарниците намерих само картички за сватба. Нали ги видя - два пръстена, воал, цвят от карамфил на червен фон. Не са лоши, ама не са точно за такава покана. Като нямаше други - от тях взех. Кака ги написа на пишеща машина, й все пак - сложи и “проведе”, и “юбилеен комитет”. Каза ми, че така никой няма да се сети, че сме ние. Какво да правя - нали и татко казва, че била като сапуна. Имало такива хора, като сапуна когато е мокър, колкото по-силно го стискаш, толкова по-лесно се изплъзва. Ама аз тогава друго си мислех - ако ги пуснем от пощата, ще видят печата, че са от Плевен и ще се сетят. Бях решил - ще ги пуснем на влака. Защо ли? Ами защото по жепе линията София-Варна живеем и ние, и чичо Наско, и чичо Йордан. Кой от тях ще е - нека гадаят. Жалко, че кака Бистра не можа да дойде. Тя нали чете за приемни изпити - за студентка. По-друго щеше да бъде и чичо Йордан и леля Антония да бяха дошли, ама… А те, лельо, не знаят, че чичо Йордан е идвал тази сутрин, но само е оставил на спирката Ясен и пак е запрашил към София ли, към Ботевград ли, не зная. Чичо Серафим не знае. Спиркаджията чичо Серафим. Той ми каза, като слязох от влака!

- Аз като че ли знаех, Рае, та ти заприказвах за този учебен предмет - за радостта. Ако имаше такъв предмет, за този празник не шест, ами много пъти по шест заслужаваш. Ето, леля, питата е готова. Така, сега да я наръся малко с подсладена вода и да я завия с една кърпа. След малко ще е готова!

- Лельо Мирке, те пак викат. Аз ще отида при тях. Ти като станеш готова - ще дойдеш… 

„Не съм малък, та да издам тайната… Преди малко, като идвахме насам, исках да ти кажа, че децата растат с всяка тайна, която им поверяват. Татко казва, че тайната е доверие. Нали тайна се доверява само на човек, на когото вярваш. Ала защо, лельо, и те, и ти, па и Ясен преди малко казвахте: не сме ли малки да си мислим такива работи. Аз мисля - не сме. Защо ли? Ами защо ни вярвате и ни доверявате тайни, а не ни вярвате, че сме големи…”

 „Не се сърди, леля. То ние, възрастните, сме такива. Без да искаме - понякога помрачаваме радостта ви…”

- Те пак викат, лельо. А! Какви са тези пъпчици, дето си ги забола в питката?”

- Ще видиш след малко, Рае. Сега, само една минута още, само да я разчупя. Така. Сега ти вземи тези две чинии, а аз ще взема цялата тепсия. Двете чинии ще ги поднесеш на баба Цвета и дядо Рачо. Тръгваме! Чакай, аз ще ти отворя, щото на тебе ръцете ти са заети!”

Първи татко Павел ни видя. Скочи да ни срещне: “Така си и знаехме, така си и знаехме! Мирка, само тя ще се сети! Ох, тоя хляб с дъх на ябълки. От кога не сме го яли. Мире, да си жива и здрава, че ни зарадва!… Знаеш ли, като го ям, все едно че ставам малък. Ето, виж облаците, Мире, те пътуват. Седя тук, отхапвам от хляба с дъх на ябълки, а къщата, двора, планината пътуват, все едно че съм на кораба!”

-Мире, майка, какво е това?

 Дядо Рачо както винаги яде с ножчето си. Реже залъците, забожда ги с ножчето и ги слага в устата си. Сега той е отрязал така, че в залъка се вижда някаква хартийка. За нея пита. Разви хартията и що да видим - вътре се провидя златен пръстен.

- Ха - и у моето парче такова! - ахва и баба Цвета. И в нейната хартия - завит златен пръстен.

- Мамо, тате, нали затова се нарича “златна сватба”. На “златната сватба” по традиция тия, които са я достигнали получават от най-голямото си дете нови златни пръстени!

- Ха, сега ще се издокараме като младоженци. Тя, Цвета, само забрадката да свали - няма нужда от булчинско було - косата и е бяла като булчинско було!

- Сполай ти, Мирке! Ама нямаше защо. Кой ще ни гледа тука у планината златните пръстени. Да си жива и здрава!

- Мире, дай, татко, да те прегърна. И да ти кажа само: и тоя хляб с дъх на ябълки, и с тия пръстени, все едно че свали колко години да ти кажа - най-малко трийсе! И да ви кажа ли - все ми се ще да дочакаме и сватбата на Росето. Тук ще я направиме, на Остра чука. Да видя и на тебе душата ти да се усмихне. Друго ми трябва!

- Ей, старец, ами забрави ли, че до някоя година правнуче ще люлееме. Павловата Бистра е на осемнайсе години, Гошо е на четиринайсе, Рачо - на тринайсе - захапи си душата и зъбите и потрай още малко!

- Да я захапя, Цвето, ама пусти зъби не останаха!

Все са си такива баба Цвета и дядо Рачо - на всяко нещо ще ръснат сол и пипер, хем по-весело да стане, хем по-шарено. Дали ще мога и аз някога като тях?

- А сега, деца, нека не ни задирвате задето понякогаш сме ви парвали душата. За добро сме го правили. Сега вие се пръснахте на четирите страни на света. Така си е, Цвето - Наско е на изток, Павел - на север, Мирка - на юг, Йордан - по на запад от нас се пада. Видя ли, че са четири посоките, а? Дядо Рачо, както каза Наско преди малко, сума ти време е стоял у самотията си. А стоиш ли и гледаш на четирите страни на света - думата е като стрелката на компаса, нали Насе, а Павле? Нали и вие по него се водите. Тя, и Мирка си има компасче - тази росна капчица й е на нея веселия компас!… Още веднъж сполай, че ни уважихте, че ни почетохте. Ама накрая искам да ми кажете - кой се сети? Ние с баба Цвета не сме. По очите познавам, че и Танас, и Павел не са. Знаете ли,  като ви гледам така, си мисля, че това могат да го измислят  двама души тука - или Мирка, или Рачо! Познах ли, а?

- Признавам си - аз не съм! - леля Мирка се смее и ме роши.

- Значи ти си, зеленоок дяволе. Павле, да знаете татков, на наш Рачо очите му са компаса. Кога са зелени - значи нещо напъпва у него. На хубаво е. Станат ли жълти - нещо му е криво. Попарили сте му душата с нещо! Недей така, Павле, кой ще се сети да гледа в очите на човека? От кога отвикнахте да се гледате с човека в очите, а? Я ме погледни! Не бива така. Що не даваме ние с баба Цвета цяло лято да мърдат децата от нас, а? Защото сред техните очи сме си като в градинка. Затова!

 - Рачо, ти май още малко и днеска, на тоя празник, ще грабнеш сопата и ще почнеш, а?

Баба Цвета си е такава - все на шега ще го изкара.

- Прав е тате, мамо! Прав е!

Татко Павел се е изпотил.

- Прав ли, я го вижте какъв се е прегърбил. Седемдесет и четири лазарника носи на тях!

- А твоите да не са малко? Нали са с една само по-малко от моите!

- Това исках да ви кажа на всички!

- Кажи, Павле!

- Да се заречем всяка година на тоя ден да се събираме тук, при мама и тате!

- Така си знаете вие - веднъж в годината. Ако ме питате мене, ще кажа - ако не може веднъж в седмицата, барем веднъж в месеца идвайте. Знам, знам,  ще почнете - заети, презаети и все такива.  Ама нали ви казах, на четири страни се пръснахте, как да гледаме на четири страни, а?

- Ако ме питаш мене, Рачо, знаеш, че аз винаги с четири очи гледам - дали няма отнякъде да се зададе някой…

- Татко, а какво има над облаците - не си ми казвал!

- Гледай го, Павле,  и твоя син като Танасовия. И ти ли, мале, до някоя година ще ни караш да изправяме гърбици - да гледаме по небето ти ли си…

Хапем от хляба с дъх на ябълки. Всички са някак други. Не съм ги виждал досега такива. Каква ли магия има в този хляб с дъх на ябълки?

И аз други път няма да се реша да попитам татко какво има зад облаците. А сега, като хапнах от този хляб, попитах.

А облаците бели, бели - летят над нас. Идват, отминават. И ние пътуваме, пътуваме.