ОТЧУЖДЕНИЕ
Утрото на първата събота от ранната есен обещаваше ведър слънчев ден, но вече без жегите на август. Събудих се с приятно чувство за свобода. Жената отиде в съседния окръжен град да погледа внучето за 10-20 дни. Там снахата с радост посреща отмяната, но скоро в цупенето й свекървата долавя известна неприязън. И аз не мога да си обясня това съвременно гостоприемство.
Поизлежах се десетина минути, обмисляйки днешните си ангажименти. Май, че нямах такива. Да се зачета в днешните вестници, има да се чудя на коя лъжа да повярвам. Ако отскоча до кварталното кафене, ще налетя на такива спорове и нападки, че сякаш колкото души са дошли, толкова враждуващи партии са се пръкнали и в нашия град. Призивът „един за всички…” е променен на „всеки срещу всеки”… Впрочем, мисля си, защо да не предприема един излет из джендемите? - Имам наречен повод. Наскоро, в кафенето разговорът се завъртя около някаква странна пещера. Най-често я наричали „Утробата” - формата й напомняла нещо женско… Най-интересното: изследователи открили, че в деня на лятното равноденствие слънцето прониквало точно в центъра й. Ще рече, древните по тези места вярвали, че така Богът-Слънце оплождал Майката-Земя… Заинтригува ме това тълкуване и ето чудесен ден да я потърся. Казваха, че трудно се намирала, но какво пък - с питане и до Стамбул се стига, както казваха стари хора.
Приготвих се като за нелек път. Когато се уволних от армията, ми се удаде да купя бракуван командирски джип. Постегнах го. В случай като днешния ми върши добра работа.
Тръгнах към описания ми район. Махалите по нашия край са ройнати от Божията ръка по всеки припек или рекичка. Направи ми впечатление, че в това време, тъй подходящо за есенни работи го няма някогашното оживление. Като че ли половината хора са отвлечени от извънземни, да се чудиш кого да попиташ дали си на прав път. Преди час напуснах асфалта и джипът ръмжеше по изровени и тревясали пътища. На един разклон спирам пред ръждясала табела: ЛЯСКАТА - 2 км. - Почудих се, па завих нататък. Достигам пръснати къщи, но не виждам ни хора, ни добитък. Бях чел, че някога през чумавото време се срещали такива села-призраци. Натиснах няколко пъти клаксона да разкъсам тишината, може пък някой да ме чуе. След малко на вратата на запусната къща се появи стопанин. Изгледа ме подозрително, но нищо не попита.
- Здрасти, викам, аркадаш! Ела да те попитам за пътя.
Той неприязнено ме наближи, не ми подаде ръка, както е прието. Почаках да ме попита кой съм и кой дявол ме е довел дотук, но не би.
- Абе, търся аз една пещера, дупка по вашему; казвали й „Утробата”.
Той се почеса по вълнясалия тил, давайки си вид, че мисли. - Ъ-ъ… Не знам! Питай някой иманяр - те са по дупките.
- Ами посочи ми някой, може да ме упъти.
- Откъде, вика, да ти го найда? В наше село сме останали само двама пишман-мъже… Е-ей го другия, къщата му отвъд деренцето… Излязъл е да ме шпионира с кого приказвам.
- Ти пък как го рече! - „да ме шпионира”. Да не те подозира за някоя жена?
- Каква женска, бре? Нали ти рекох, че тук женска за цяр не остана…
- А ти жена нямаш ли? Как я караш самичък?
- Имах преди години, ама я натирих. За десет години не можа едно дяте да ми роди, яловица недна. Защо ми е - само да ми яде ляба?
Позамълчах, респектиран от киселата му физиономия. Но от някакво съчувствие попитах:
- Барем със селския отсреща разделяте самотията. Сигурно я скамбил ще ударите, я коран ще наредите?
- С него ли, бе? Аз тоя идиотин не мога да го гледам, ти за карти ми думаш. Той не е чиляк за светос… ще ми се заканва той, че щял да клъцне гръцмуля на козата ми, щото посегнала на малините му. Пък те са саморасли, диви… Той да има как на мене да посегне, ама аз го дебна…
- И той ли е самичък като тебе?
- Че кой може да живей с него?! Хем темерут, хем злобар… Синът му със снахата преди години заминаха нанякъде, за Испания май, и не са се връщали… Жена му се спомина лани. От човещина рекох да му помогна да я погребем, пък той не ми даде да ги наближа… Самичък ще си пукне и ще се вампиряса… Серсеминът му със серсемин!…
Приказките му ме подразниха, махнах му с ръка и поех по пътеката през деренцето. Другият жител на Ляската ме чакаше пред къщата-съборетина. Изпод смачкания каскет ме изгледаха присвити миши очички.
- Добра среща, наборе! - опитвам да подкарам с по-друго настроение.
- Може да сме набори, отвръща, но халът ни е различен… Какво толкова ти разправяше оня каналия?… - и изтърси през зъби мръсна псувня.
Питах го за пътя към „Утробата”. Интересна пещера, разправяха ми, имало насам, но май съм се объркал.
Мъжът огледа стръмните плешиви скатове, като че за пръв път ги виждаше и отсече:
- Не съм чувал. Може да са те пратили да търсиш по джендемите къде дяволите се… И не довърши.
Направих се, че не долавям жлъчката в отговора му, та попитах за водица.
- Оня защо не ти даде? На него и отровата ще му се свиди… Вода ще ти налея, ама е от три дни… Прекъснаха водопровода, щото не останали люде, та си наливам от една стара чешмица.
Докато ми изнесе канче вода, поразгледах имота му. Парясана работа! С трън да влачиш, няма какво да закачиш, дето има една приказка… Изпих престоялата водица и пак добронамерено го попитах как я кара в тоя пущинак.
- Като къща на изживяване - отвръща без самоирония, дори без самосъжаление. - Покрив като има човек и 3-4 овчици, все ще прекара някак. Веднъж в неделята ходя до разклона да срещна „хлебарката” от общинското село… Карам я, както доде, само да не беше онова говедо, дето ми вгорчава дните. Представи си: пуснал козата си да ми ошмули малините. Викам му: Заптисай тоя рогат звер, че или ще се оплача в общината да те глобят, или - ако ме найде на кеф - ще му видя сметката… Той и на мене се закани, ама ще видим кой кого…
- Защо така се мразите? - не сдържах възмущението си. - С кой друг ще размените дума?
- Не му ща аз думата! То от устата му зехир пръска…
- Остани си със здраве - отвърнах по навик и поех към джипа. Ала в ума ми бодливите въпроси се роят: На какви хора налетях!? Каква е тази злоба, тази изпепеляваща омраза? Тоя пущинак ли не могат да разделят? От каква утроба са се пръкнали такива или реформираният живот ги е променил? Изроди някакви… Сигурно някога слънчевият лъч така е оплождал „Утробата”, че са се раждали по-слънчеви хора!
Запалих двигателя и тръгнах назад - настроението ми така се строши, че не ми беше до туризъм. Подскача колата по изровения път; мисълта ми подскача по противоречивите съвременни събития и ядосан обобщавам на ум: Каквито хората, такава и държавата им!
ноември 2013
—————————–
зехир /тур.- ар./ - отрова
