МАНИФЕСТ
МАНИФЕСТ
Какво ме гледате,
какво ме зяпате,
не сте ли виждали човек?
От черепния косъм до чорапите
аз нося свои цветове
и свои недостатъци -
на, вижте ги!
Понякога човек върви до края,
за да срещне себе си!
И аз вървя.
Но вие ще сгрешите с мен.
Кой, аз ли да стана тук?
И аз ли да остана манекен
пред чужди погледи
и чужди истини?
Какво си мислите?
Преди да си отида, чуйте -
с моя глас
говори младостта в годините,
а мойта младост колко е за вас?
Но виждате ли долу магазините?
Съпругите ви сигурно и тоя час
стоят в опашките наоколо
да купят, ако щете, звездна прах,
която вие ще укриете дълбоко
в хладилника на своя смях -
и после в късни съботи,
в недели,
смехът ви ще си чопли зъбите,
но зъб за нея няма да обели.
По шева на надутите ви пози
разпуква младата зора.
Такава лека утринна експлозия
облъчва тежките бюра!
И тишина.
И тази сладка ваша секретарка
застава срещу мен без страх:
- Поете, моля, всичко има мярка,
престанете!
Разбрах -
сърцата ви изгубили кръвта си.
Те станали бездушни кабинети.
Те станали заключени квартири
на ненормирана цена.
Очите ви изгубили цвета си
и се превърнали в спестовни каси,
където всеки ден и всеки час умира
една спестена светлина.
А вънка гукат слънчеви вестители…
Готов съм да вървя докрай!
До края вие ще вървите ли?
1959 г.
КРЕДО
Не съм достоен. Нямам за лице
поне една усмивка по-красива.
Години мои - рррр - овце с овце,
такива глупави и сиви!
Къде съм ви подкарал? По кои места?
Паветата студено обещават,
че утре ще усетите земя.
Но днес вървете тук, по тротоара.
И много, много не правете прах.
Моторите край нас се надпреварват,
а вие блеете след тях.
И тия лигави реклами
със своята кокетна глъч
понякога така ни мамят,
така ни ръфат от ума…
Наистина, къде отиваме?
Но стига вече! Повече не щем.
Прибирайте се в моя сън разсипан.
Бъдете здрави само - тук, у мен,
най-нежния ви чан ще се разхлипа.
ОБРЕЧЕНОСТ
У Него търсим своето спасение.
Жесток е кръста - револвер и нож.
Под този кръст
гърбът ни се огъна.
Една невярна февруарска нощ
покри главата Му
с венец от тръни.
Въжето падна. Кой ще ни спаси?
Честта обтяга дните ни, заклина ги.
И
нека
Дякона виси
на
нашето
сърце
завинаги!
ЕСЕНЕН КОПНЕЖ
Какъв противен дъжд гаси
последното ни пламъче жадувано!
Аз искам в твоите коси
сърцето ми да пръсне от лудуване.
Не се отпускай - престани
да питаш лятото къде е,
в едни очи душата си склони,
стихни и гледай - грее, грее…
Светът ще види тия две слънца.
Слънцата тоя свят ще видят.
И земният ни дял ще бъде цял.
И цели буци от измами и обиди
горчиво ще се стапят…
Къде е лятото?
Окапват жълти дни,
изгниват спомени,
прелитат тихи шумки.
Но ти
на тая гръд
главата си склони,
стихни и слушай - думка, думка…
ЖРЕБИЙ
Лампата бавно угасва в зениците.
Ти ли ръката ми стискаш?
Чуждите думи са жалки мушици
все покрай твойта усмивка,
лазят по нея, по челото плъзват…
Бръчките рязко се сплитат,
сплита се подлия гордиев възел.
Подлост
се реже
открито.
Изгревът вече гори да открие
колко е ясен часът ни.
Днес от такава дълбока кания
лъч като меч ще измъкна!
