Анита Коларова

В началото на 2013 г. Тихомир Йорданов представи томчето си „Злъчни строфи”, а в началото на новата година поднесе на почитателите си новата книга „Гротески”. И двете заглавия са показателни за жанра, който се отдава на даровития сатирик, макар да е известно, че той е и лирик, и сладкодумен разказвач, а и талантлив преводач.
За себе си Йорданов казва вместо характеристика:”Изправен ходя, нито бавно, нито бърже./ Навеждам се, но само да завържа/ развързаната си обувка./ Такива като мене екземпляри/ се срещат все по-малко. Безобразие!/ Затуй пазете ни, тъй както пазите/ изчезващи от фауната твари.”
Обикновеният човек ежедневно се сблъсква с неправдата, на която плаща скъп данък: ненаказани престъпници, скъсани нерви, безпардонни обиди, напразно обикаляне по инстанции. И когато го пратят да се оплаче на арменския поп, единствената му утеха остават поетите-сатирици, които в остроумни строфи, подобни на „насметени бодилчета”, водят своята нескончаема битка с пошлостта и дивотиите на управляващата върхушка. Чудесен паралел между пенсионерите несретници с мегаломанските Бойкови магистрали ни навежда на мисли, които навяват униние-никой не проявява грижа за човека от третата възраст, от името на когото говори единствен поетът:

Сега разпъват магистрали.
А ние, вече взели-дали,
си мислим как да се дотътрим
до следващата сутрин.
                        /”Интелигент”/

Какви ли не обществени недъзи, какви ли не „херои” на деня, пръкнали се в „демократичното” безвремие са на върха на сатиричното му перо : писатели хамелеони, телевизионери-нагаждачи, вечно протестиращи студенти-идеалисти /?/ или откровени храненици на Сорос:

„Наричат ги соросоиди.
Това е същото, каквото
са вид особен гниди,
излюпени във обществото.”
                 /„Да се отбележи”/

Особено място в книгата „Гротески” заемат „видни” писатели, кандидати на славата по известното заглавие на Вазов, удобни за всеки режим ветропоказатели, неузнаваемо променили идеалите,с които при социализма са се пъчили и правили кариера, без са ги имали. Единственият им „идеал” е посочен смело, в прав текст:

Левче по левче -
ето те: Левчев!
А между скоби:
Хайде бе, Нобел!

А ето още едно двустишие на тема Левчев:

Било умряло, казва, времето… Но не
и червеите. Мърдат те поне.
           /„Панихида за мъртвото време”/

Но има и друг вид „писатели”. Това са новите Левчевци. Те са плод на рекламата и си вярват, вземат се насериозно, защото са плод на общество, в което фалшификатът безболезнено измества оригинала:

Писател, всичко на годината
ще стане, стига да чете.
И даже Георги Господинов,
показан в БНТ.
         /„Телевизионни реклами”/

Тихомир Йорданов е направил сполучлив експеримент да ни предложи „читателски коментар към статията на Стоян Вълев „А окупацията на българската литература?” Състои се само в една строфа:

…?…онази ли метафора в цитата
с молитвената поза на краката?…
Това е всъщност попрезряла слива-
и за сергия я не бива.
              /„Потайностите на женския пазар”/

Самият Тихомир Йорданов признава,че вярва в божествения български език, който единствен може да изкаже най-съкровените му помисли „и да ме отличи като мислещо същество”, да изповяда „православието на правдата”. От това негово изказване съм извела и заглавието на кратката си статия върху книгите, които заслужават по-сериозно изследване. „Злъчни строфи” и „Гротески” са най- сигурният начин на Тихомир Йорданов да обича доброто.

„Злъчни строфи,” изд. “МС” ООД, Варна, 2013
„Гротески”, изд.”МС”, Варна, 2014