НАШАТА ВЯРА НЕ Е ДРЕХА ЗА ПОКАЗ
И когато се молите, не бивайте като лицемерите;
защото те обичат да се молят стоящи по синагогите, за да ги виждат човеците.
Матей 6:5
Утрото на поредния голям християнския празник.
Вековният храм в манастирската света обител ехти от песнопения за възслава: „во имя Отца, Сина и Святаго Духа”. Навалица - от черковния притвор чак до олтара със светото причастие! Гъмжи от пришълци из мирския свят. Щъкат безименно с палнати черковни свещи в ръцете: рамо до рамо хром до здравеняк, сляп до окат, ням до оратор, глух до певец, търговец до просяк, вълк до агнец, прост до даровит, дявол до ангел. - Наравно пред очите на Бога, неравни пред дверите райски в небето и преизподните адови вдън земята. Жужи гъмжилото хорско като рояк пчели сред поляна с разцъфнали жълти минзухари. Всички се молят с тревога за своята мирова съдба. Шепнат молитви към иконите на светците за опрощение свише на всякакви грехове, дертове и мераци.
Мъже и жени, млади и стари - свещенодействат за Божие благоволение.
Навсякъде витае сянката на първородния грях. Всеки жив човек носи кръста на своя земен ад по трудния път към небесния Рай с наивната вяра, че животът му не е обречен да изгори безименно като черковна свещ.
О, колко много човешка вина се спотайва в храма! Колко много мъка и надежда. Колко много земни възходи и падения. Прегрешения и опрощения. Разпятия и възкресения…
В черковния кораб ухае на разтопен восък. Мирише на смирение. Нима тъничкият дим от изгорелите свещи ще стигне чак до всевишния Бог и строгите светии? Къде възнася той прошепнатите хорски откровения?!
Нима само в пламъка на восъчната свещ, запален пред изографисаните очи на храмовите икони, се крие истинската вяра с надежда и любов към ближния на този свят греховен?!
Лицата на всички светци от иконостаса и високия храмов свод ме гледат под око. Нима ме виждат цял-целеничък - подобно дребно зайче насред пътя, ослепено от ярките автомобилни фарове на среднощни ловци с оптични мерници?! Нима проникват вдън душата ми?! Дали не ме окайват те, че аз съм смъртен грешник? Пред кого от тях да запаля моята свещ за спасение на моите съкровени дела?! Кой е моят най-милостив небесен покровител?
Познавам ли себе си?! Дали не паля чужди свещи в моя храм?!
Прозрял съм добре: към прехвалени ягоди не тръгвай с големи кошници! Дали не е време да захвърля всички мои празни кошници точно в храмовия килер? Не до другото лято - до Второто пришествие. Изкушенията човешки нямат свършек. Човек погребва дните си много преди своите ламтежи. Всеки е обречен на своите плодове.
Запалвам свещ за моите покойни илюзии. В сандъче с пясък на пода я бодвам като разцъфнал минзухар без корен, осъден на изгаряне от невинната ми инквизиция. И пламъкът плаче ли, плаче с восъчни сълзи. Снишава се с гърч към своята кончина. Нима така обречено ще се стопи сред пясък и моят земен светлик, напук на всички ветрове на надеждата, които духат все към някакъв лелеян възход и признание хорско?!
Излизам из лоното на стария храм. Отпивам с очи от бистрото небесно езеро над манастирския двор. Крача като стопанин на себе си, прегърбен от тежък невидим чувал, пълен до горе с житото на вечното ми съмнение. И все този безпощаден въпрос ме гложди като осил в окото: дали не паля чужди свещи в моя храм? Грешник съм. Богохулствам: Всевишният не отсъжда безпогрешно всекиму заслуженото.
И през клонака на китните вековни лозници и райски ябълки неволно търся поне един-единствен Божи знак някъде високо в небесата бездънни. А там, в слънчевата висина - посиняла от дима на безбройните изгорели восъчни свещи по света все с молитви за здраве, сполука и опрощение на грехове - блести, сребрее като знамение един самолет! Дипли дълга пухкава опашка. В синия небесен сняг тя сякаш е бяла пъртина от шейната на Дядо Коледа, който бърза към Рая, за да напълни своя чудотворен кош. И от там да се върне на Бъдни вечер - с подаръци за всички деца на Бога.
Небесната следа пронизва като слънчев лъч подкуполния сумрак в огромния храм на моята надежда за утрешния ден. Приютени зад волните криле на самолета сигурно пътуват всякакви хора: непознати мои братя, двойници и потомци. Към изгрева летят. Живи и здрави. По-високи от всякакви рисувани богове и светци по греховната земя…
А какво е храмът с иконите?! Той не е убежище за молитви и огнище за изгаряне на свещи. Храмът е светилище за вярата ни „и нине, и присно, и вовеки веков”. Нашата Вяра не е празнична дреха за показ. Тя е светлина за всеки ден.
Трънливи са пътищата за най-важната човешка мисия. Не ламти за благините на онова, което нямаш! Мечтай за благословението на това, което имаш. Всекиму е отсъден час за просветление. Стига да го търси с душата си. И сега, и всякога, и завинаги…
2011
