Иван Митев

Сутринта на Коледа догановките, които излязоха от къщите с притиснати до хълбоците панери, се спряха изпосталели пред вратниците. По снега край тесните пътеки в дворовете чернееха стотици гарвани - гарван до гарван - матовочерни, неподвижни; стояха и гледаха с вдигнати глави и само стъкленият блясък в очите им подсказваше, че са живи. Редом с въпроса „защо” в душите хорски нахлу усетът за нещо непоправимо, дебнещо отнякъде, за нещо, идещо след тях. И реката бе отнасяла моста на селото, и бяха горели, и сняг ги беше затрупвал, и болести поваляли - но така не бяха се стъписвали. Защо точно на Коледа? Защо в нашите дворове? Откъде, след като  повече от два гарвана на ден не са прелитали над селото?

Жените се обърнаха плахо, върнаха се се и влязоха обратно в къщите; след малко наизлязоха мъжете, триха очи, плюха, кашляха и мълчаха; накрая пропсуваха; заизмъкваха сопи и ги заразмахваха. Гарваните не помръднаха; някои обърнаха глави и пригладиха перата си. Мъжете нагазиха в снега и заудряха; гарваните ловко отскачаха, а снегът глътваше нагазилия - тогава той виждаше отблизо как го пронизваха очите им и ужасен се отдръпваше. Накрая хората тръгнаха, разскърцаха пътните врати и се заоглеждаха, събираха се и мълчаха, разбрали, че навсякъде е така. Гарваните стояха и чакаха неподвижни. А хората усещаха, че най-после нещо трябва да се случи. И когато почти им спря дъхът от очакване, откъм двора на Манегата се чу изстрел и всички обърнаха с надежда очи нататък, а той в това време, потънал в снега, гледаше мрачен кървавото петно под изтърбушения корем на гарвана, пушката в ръката му още димеше, кръвта топеше снега и аленееше, аленееше и потъваше надолу към земята, отваряше пролука като фуния, през която изтичаше, а гарванът искаше сякаш да влезе в тази фуния или тя го искаше - притегли го да го глътне , смали го да му отвори път занякъде. Манегата продължаваше да стои и гледаше - все така прав и с димяща пушка го свари Гайганата. Погледнаха се в очите и нищо не си рекоха. Манегата се обърна, излезе на пътеката, след него тръгна и Гайганата; влязоха в къщата, седнаха, но нито вино се пусна, нито колачета се сложиха да си отчупят; само се заслушаха в мърморенето на старата. Дори и на Манегата, който беше свикнал с него, сега то се струваше зловещо и мъчително. „Стига” - искаше да каже той, но се тропна на вратата, влезе пребрадена с шал съседка и избута  напъхано във ватенка момченце пред себе си. Кимна към двамата, сетне погледна Манеговица, която тъй си и стоеше гърбом и си говореше пред портрета на Достоевски, окачен на стената от Теменуга.

  - Да му побаеш за уплаха - рече жената - спуснало се да гони една от тия църни чуми, пък другите наскачали срещу него, накокошинили се, та му изкарали акъла… накарах го да се изпикае, ама две капки пусна, уплашено е.

Детето не мърдаше, втренчило сините си очи в Манеговица, която се обърна най-сетне, побутна им две столчета да седнат, издърпа стара кошница  изпод леглото и отвори вратичката на печката. Разбута въглените, отзе няколко пъти пепел с дилафа и го сипа на оголения изпод запретнатия  хасър под. Сложи върху  купчинката кръгчето за месене на хляб, извади от кошницата дебел дървен масур, хвана края му в шепата на едната си ръка, изправи го, сипа вода в него, запуши го с другата шепа и като го обърна, изсипа водата в паничката. Като потрети това, прекара детето по кръга; изтърсваше го с метлата отпред и отзад. То се въртеше около нея, хванато за ръката й. Сетне тя го дръпна към себе си, измъкна ловния нож на Манегата от долапа - лицето на детето се изопна. С един замах старата задра с върха на ножа линия около ботушчето му, очерта стъпалото. Взе пръст от мястото, пусна я в паницата, пръстта прошумоля във водата. Вдигна кръга, в пепелта тъмнееше малка фуния. Заби върха на ножа в нея, заотзема, запуска в паницата; малко след това се чу как съскат въглените във водата и бягат на различни страни; а после - докато детето пиеше от водата, докато Манеговица му мокреше челото и пръскаше в пазвата му, а Гайганата отиде да улови котката си, жената извади кокоше яйце от джоба на фустата си и се проготви да го даде на старата. Гайганата пусна котката пред прага, Манеговица лисна водата върху нея. Котката хукна по пътеката, спря се и се изтръска - очите на детето светнаха. И тогава жената изпусна яйцето, то пльосна върху червената пръст. Всички погледнаха надолу - видяха между черупките да лъщи черно смачкано пиле; непоносима миризма изпълни в миг цялата стая; вкупом изскочиха навън - а там слънцето галеше гърбовете на гарваните, все така неподвижни, с вдигнати глави към жената, която повтаряше:

- Боже, какво се случи!… На нас се случи…

Нощта погълна гарваните. В тъмното те не се виждаха, но острият нюх на двамата ловци ги усещаше; струваше им се дори, че чуват хорските думи по къщите:

 - Вълци са слизали от планината, чакали са кръстосвали из село, прасета са влизали в дворовете… Но такова нещо?

- И не мърдат… Като петли големи, ще речеш, че са избирани. Стоят и чакат. Какво чакат?

- Котките ни умират, кучетата се изпоразболяха, кокошките снасят мътни яйца… сега и тая чернотия… За такова нещо и в песните не се пее.

- Не са дошли току-тъй. Гарванът налита на мърша, знае къде да иде.

- Успокоиш жената и децата - какво толкова, гарги; пък пак ги погледнеш, теглиш им една и се пипнеш за снагата - тупа ли още…

- Стига - рече Гайганата. - Приказките край нямат. Да дочакаме да се съмне. Или тях няма да ги има, или нас.

Манегата го погледна учудено. Изобщо не беше продумвал.

На другия ден дойдоха още гарвани.

След още четири дни нямаше двор, улица, мегданче, пътека или каквото и да е местенце в селото или около него, незапълнено от тях.

На петия ден слънцето се появи късно. Заедно с лъчите му над селото се посипа и гласът на камбаната. Вслушаха се хората, напразно чакаха нов звук да догони ехото на първия. Когато то заглъхна, пак се чу:

- Дан!…

От това по-лошо не можеше да има.

- Кой? - изрекоха много уста в тоя миг. И веднага след това: - Тука ли са още?

- Тука са. Тука са и са дошли и други. Гарван до гарван - дворът е изпълнен докрай…

Малко след това през комшулуците се промъкна новината, че е умрял старият Калбер. Знаеха, че беше здрав и ако можеше да умре от нещо, то беше от ината си. През целия ден гонил гарвани с тоягата си - газил снега, удрял, пъшкал, плюл:

- И в моя двор ли, вашта мама!  И в моя двор ли!

Те подскачали около него без звук, заобикаляли го, подхвръквали и пак се спускали; и пак - един до друг, неподвижни, като изваяни от оникс - не помръднали дори когато кръвта му шурнала от носа, стопила снега и той забил лице в него, сякаш искал да я изпие, да я върне обратно…

На Гайганата, Манегата, Ради Железарят, Каргията и Бикогледача се падна да изкопаят гроба.

Тракторът им разчисти пъртина до гробището.

Мястото беше навътре и те трябваше дълго да разгребват снега, докато стигнат до него. После направиха лъкатушна пътека между камъните до навесчето, където беше сухо, имаше дърва и можеха да запалят огън. Когато трапът беше готов, събраха се там да отдъхнат; Гайганата и Ради стъкнаха огъня, а Манегата , Бикогледача и Каргията отидоха в гората да отсекат гредички за над ковчега.

Гайганата извади от окачената над главата му торба бутилка с вино, отсипа и я подаде на Железаря.

 - Имаше Калбер, няма Калбер - отрони Ради. - Видяха му сметката…  

 Ради наведе гърлото към снега.

  - Гарваните ли?

Железарят помълча, сетне източи дългия си врат, отцеди капките от висналите си мустаци. Той се наведе към Гайганата със светнали очи.

- Някога - рече, - като си идел от нивата, в Дълбокия път Калбера срещнал човек, облечен по градски и с капела. Оня поздравил и бръкнал под сакото си. Калбера изтръпнал. Но той измъкнал едно шишенце, пийнал и му го подал. Дръпнал и Калбера един гълток, па като го парнало в гърлото, като му спрял дъхът… А оня се засмял и му рекъл: „Това е американско питие, ха-ха!” Калбера тъкмо искал да го запита що ще той по тия места, и оня рекъл: „ Чуй, досега живях заради СЛАВА. Но вече се наситих, стига толкова. А тебе мога да ощастливя. Ако ми донесеш селски дрехи и храна за един ден, ще ти кажа как да се добереш до нея.” Калбера по това време беше луд по Ласковата Слава, че и напоследък тя никаква не му се била показвала. И като чул това, за втори път му спрял дъхът и се разтреперал. „Ласкова Слава ли?” - едва мръднал бърните си той. „Да - казал  човекът, - БЛЯСКАВА СЛАВА. Ще те следва до гроб. Хайде, рекъл, иди ми донеси дрехи и хляб, тук ще те чакам. И ще имаш това, за което всеки мечтае.”

Калбера си тръгнал, застъпял отвисоко с отмалели крака, мил се на реката да дойде на себе си, но не би. Мозъкът му горял. „Значи тя ме лъже - мислел си - и него харесва. Все към нея напирали мислите му, нали тя му била запалила сърцето, и през ум не му минавало да погледне по-инак, да премисли… Извадил това-онова у тях си, вързал го в бохча, мушнал нагана в пояса и тръгнал. Оня го чакал и му излязъл на същото място. С разтреперана ръка Калбера му светнал едно олово в стомаха; но оня не умрял - извадил книжле от джоба си, разлистил го, седнал ничком и захванал да чете. Калбера - аха да хукне надолу по пътя, когато оня се изтегнал на една кълка, прибрал книжлето до гърдите си и като да заспал. Калбера стискал нагана и не смеел да мръдне - нито да се приближи, нито да обърне гръб. Оня си спял сладко, затворил очи и усмихнат. Чак като видял, че кръвта бличи изпод ризата му, тогава дошъл на себе си; завлякъл го в шумата, покрил го и се върнал. Взел копач и червен пипер, наръсил мястото, изтеглил го на полянката и там, в ровината, го закопал заедно с книжлето. Посипал мястото с шума и като се изправил да си върви, видял, че два гарвана го наблюдават мълчаливо от клоните на старата круша. Подплашил ги, сетне си тръгнал. Гарваните гракнали над него като наближил селото; влязъл у дома си и пак ги видял - накацали в градината  - не два, а двайсет. Извадил нагана, гръмнал срещу тях. Дошли, набарали го и в околийското - бой, бой, бой! Откъде наган, защо гърмя и както те си знаят. Пък на него, колкото повече го биели, по му олеквало. Излязъл оттам роден. Но насетне, като видел гарван - душело го, душело го и на…вчера не издържа. От какво мислиш умря? От тях.

- Истина ли е това?

- На! - вдигна ръка Ради и посочи снежните шапки по камъните. - И моите лежат тука, мога ли да лъжа пред тях? Той ми го е казвал.

- Откога го знаеш?

- Отпреди четирийсет години - каза Ради.

- И досега мълча?

- Мълчах. Защото знаех какво му е.

- Та той е убил човек! Жив човек е убил.

- Имал ли е вина?

- Че как!

- Нямал е вина, Гайгана. Вината е била у оня, който го е оставил неграмотен. Вината е била у Слава - драго й е било да го слуша как мяука под прозореца и събира студ по цяла нощ само за да я зърне веднъж… Вината е била и у оня, дето му е изкарал акъла…

- Какъвто и да е бил той, както и да се е държал, вината си е била у Калбера - рече Гайганата.

- Не си прав, не, не, не си прав - Ради заби палеца под мишницата си и разтри гърдите от лявата си страна. - Аз не го съдя. Не се наемам да го съдя, защото знам как живя сетне… Когато се върнах от фронта и си донесох наковалнята от Унгария, всички ми се смяха. Някои и рекоха: Крадец! И прякор ми остана… А ти как мислиш, защо я мъкнах от Кистелек чак до Доганово?

- Знам ли? Искал си занаят да захванеш…

- Ей на, утре ако и аз се скрия, и няма да има кой да каже. Да… Когато там, в окопите - бяхме се притиснали към земята, - немците чешеха с мини - нещо трясна над мене и  една ръка - цяла ръка - от рамото, с ръкава заедно и два пръстена на нея - пльос! - пред устата ми! Пръстите се свиха - и досега ги виждам, и аха да ме хванат за гърлото! Скочих, вдигнах се и веднага един куршум ме перна в рамото… Свлякох се в окопа. А когато се свестих, около мене - празно, нашите тръгнали напред; рамото ми тлее, балката ме къса, привдигнах се леко и гледам - ръката под мен, сякаш е моята и съм я подложил под бузата си, лежал съм на нея… Ааааа!… - Ради разтри очите си.

Гайганата угаси цигарата на нокътя си и я пусна в огъня.

- Недей сега за това - рече той.

- А кога? Кога? Защо недей? Нали го имаше! Че аз не съм спрял да мисля за това - гласът му издрезгавя и премина в шепот. - И затова нарамих наковалнята… Мерака си за живот го изповръщах още там, на оная поляна. Метнах желязото на гръб, да ми тежи, да ме убива, да усещам, че съм жив, че ме има… и го влякох дотука… и после хванах занаята, цял живот се въртя около тая наковалня - отърваване няма… Кой е виновен за това? Кой?

- Калберовци, дето са пердашили с мините - рече Гайганата наежен. - Тия, неграмотните, дето в акъла на всички им е само СЛАВА!

- Стига, Гайгана!

Гайганата стана.

- Стига! - Манегата и Бикогледача подпряха гредичките до стената на навеса, отръскаха снега от крачолите си и дойдоха да се сгреят.

- Къде загубихте Каргията? - попита Ради.

Гласът му, плах и неспокоен, разлюти още повече Гайганата.

- Ще погледне пътя да види идат ли и ще дойде - Бикогледача допи виното от шишето, извади другото.

Замълчаха.Манегата набута с ботуша си шума в огъня, вдигна се пушек, вейна се насам-натам, после опашката се възви право в очите на Гайганата.

 Бикогледача хвърли съчка  към най-близкия гарван.

- Чакат!- рече Ради, загледан в черния му гръб. - Чакат.

- Аз няма да съм - избухна Гайганата. - Няма да съм аз.

- Хайде - аз ще съм! - викна Каргията и чуха скърцането от стъпките му зад гърбовете си. - Аз ще съм! Само мир да е!

- Докато не се стопи снегът, нов гроб не копая - подхвърли мрачно Манегата. - Ако искаш - с багерчето…

- Не ща такъв гроб. Искам на ръка да е копан и хубаво да го подравните. Нашите са ей там, до дъбчето…

- Няма ли да ти е все едно?

- Няма - сигурен съм. Пък като минаваш покрай мене, Манега, бучни две-три минзухарени луковички - ще горят като свещи. И здрав камък да се тури - изкарвам хиляда години. Докато се родя пак.

- Тъй ли?

- Тъй, тъй. Най-ме е яд, че един от нас може да се роди по-късно, друг - по-рано и няма да се съберем.  Ще трябва да свиквам с други хора…

- Забавиха се - прекъсна го Бикогледача, - времето напредна, денят е къс…

- Ако ще се умира, да е през април - Каргията ливна вино в гърлото си. -  Пфу - арррр! - задави ме…

- Все за гроба ти ли ще приказваме? - Гайганата изплю тютюн в огъня.

- Ами за какво друго? Не видиш ли, че цялото село се е изпоразболяло? Да ти се отще да дишаш, камо ли да ядеш и спиш, като видиш тая черна сган, дето е напълнила селото! Станах сутринта, отидох да пикая - те надничат през вратата на нужника! При кравата  влязох - подскачат около нея. Пуснах прасето да се разходи, докато му очистя кочината - на гърба му кацна един и му поще ухото! Ей на - люлее се на кръста - виж го! За какво да приказваме?

- Гарван не значи гръб - рече Манегата. - Гарванът си е гарван, птица и толкоз. Само тя ли е черна?

- Птица, ама сама ти тика мислите в главата! Ти така ли нямаш един грях, че да се сетиш за него?

- Манегата грехове няма - смукна дълбоко от цигарата си Гайганата, - ама за твои сигурно се сеща…

- За мои? Аз за него лоша дума не съм продумвал…

Гайганата подаде шишето на Ради и рече:

- Помниш ли, като купи Манегата колата и дойде да черпи в кръчмата, ти какво го попита? „Оня илач, дето ти го дадох, като се разболя магарето ти, пазиш ли го?” Ха-ха!

- Вярно, тая приказка не съм я забравил - кимна Манегата.

- Ама наистина ли? - стъписано го изгледа Каргията.

- Оставете приказките, ами хората се забавиха - рече пак Бикогледача. - Май по мръкнало ще го пускаме в гроба.

Гайганата стана и се отправи по пътеката между гарваните към пътя.

- Манега!  - Каргията разбута огъня, пушекът се совна и влезе в неговите очи. - Спомням си, да! Ти тогава влезе засмян до ушите, ако можеше да се видиш само… Ние, притиснати от грижите си, ти си отворил ей такава уста… И на всички им загорча черпилката… ама на мене не от това, че си купил кола на сина си, а че и през ум не ти минава нищо друго, освен тая кола. Ако беше го рекъл простичко, ей така: „Една грижа имам повече от вас - кола купих” - щяхме да се зарадваме. Пък ние те гледаме - ти хич, ама хич не ни усещаш - дойде, като да си избил цяла армия и ще те коронясват за цар… Затова ти го рекох… Щото и в твоя двор ги има, нали? Не се плашат от голямата ти брадва…

- В моя двор са най-много - каза Манегата. - Теменуга ги храни с бисквити и кашкавал… Може да съм бил крив тогава, но и ти можеше да премълчиш.

- Ами за какво сме ти такива, дето уж се радваме, а ни е криво?

- Знам ли? - Манегата протегна ръцете си над огъня. - Ти радвал ли си се на нещо чуждо досега?

- Аз съм се радвал - каза Бикогледача. - Ти като удариш прасе, се радвам. Или който и да е друг.

Гайганата сe върна.

- Никой не се вижда - каза той. - Много се забавиха. Да не се е случило нещо?

Замълчаха, замислиха се.

- Ами, радвам се - промърмори Бикогледача. - Иска ми се аз да ударя.

- И какво - излиза, че никогаж всички не могат да се радват на едно? Ами на хорото? - попита Каргията?

- Хоро ли? - Бикогледача пийна, протегна ръка и бучна бутилката в снега. - Кога си играл за последен път? И там един го води - и уж сърцето ти прелива от хубаво, пък завистта си стои. Така е при хорото. Виж, тая орда - кимна към стърчащите изпод снега камъни, на които гърваните подреждаха перушината си - няма предводител. Не можеш да ги отличиш един от друг…

- Пак ли за… - Гайганата измъкна шишето от снега.

- Пак. Виж какво вино съм направил - кръв! Като вдигна да отпия, все виждам кръвта на Калбера върху снега. Нали мен повикаха да го вдигна…

- Ради казва, че Калбера е умрял от тях - подметна Гайганата.

- Вятър! Да не би да е живял цял живот с гарвани? Хората, хората… Ей на, Манегата помни вече шест години оная приказка. И се сеща за нея, като види магарето си, колата като види, мене като срещне… Да не мислиш, че и аз не помня? Помня! Главите ни са пълни с такива неща - тежи, тежи…всичко, дето е минало пред очите ти, сякаш е залепнало за душата. И чакаш, чакаш да олекне - и какво? Дочакахме ей това - сто хиляди гарвана! Все едно, че всеки ден от живота ми е станал гарван! - плю той. - Защо се чудиш, че всички са болни? Болни ще са! Тях не ги е еня кой къде ще е хванат на хорото! Досега грижа ни беше, че някой ще се умори, ще се пусне, та ще минем по-напред. Ама гайдата си свири и аха! -  май и ние сме се пуснали! Така е, Манега! Хоро се играе с душата - почнеш ли да мислиш къде стъпваш, пускай се навреме. Пък мен ми се чини, че и аз бъркам вече стъпките…

- Май всички ги бъркаме, та не ти личи - рече Манегата и отпи от виното с цвят като кръвта на Калбера.

- Аз не съм съгласен - каза Бикогледача. - Нали…

- Съвсем се забавиха тия хора - прекъсна го Ради.

- Стана тя, каквато стана… - Гайганата запали нова цигара.

- Нали живеем като всички? - продължи Бикогледача. - Ей на, както живее Даньо Банев, Таргата, Капалията, и аз така живея… Хорото, та хорото… И съм крал, и съм лъгал, и съм псувал на майка… Това грешна стъпка ли е?

- Всички не правят така.

- Като не правят точно това, правят друго. Мен като ме е яд, излизам на двора и псувам. Почвам наред, през всичкия добитък, накрая жената - докато ми олекне. Таргата взима брадвата и отива да сече дърва в гората, ти и Манегата грабвате пушките - и по деретата; Каргията тегли ножа на един петел, сам пие, сетне ляга и спи… Ама всички ги е яд, нали? Защо ги е яд? Защото не е на тяхното. Ей това е - все не е угодно на един, на друг е. И тоя, първият - типа, типа, докато стане на неговото. Сетне другият почва. Какво има да се умува по това… Не сме равни и толкоз… Ама сега на главите на всички ни се изсипа. Не знаеш срещу кого да типаш…

- И се притесняваш - обади се Ради. - И не знаеш за какво.

- Кой се притеснява? - свъси вежди Гайганата.

- Аз се притеснявам - рече Каргията. - Ама на кого да кажа? Ако гарваните бяха дошли преди двайсет години, хич нямаше да ми… Ама сега никой не върви след нас, Гайгана, никой! Колко челяд се народи през тия години - оттогава досега сме си все петстотин души в селото. За какво хвърлихме толкова семе? Къде е на майната си? Избягаха, разпръснаха се като диви зайци. Тай чернотия трябва да иде да им накаца по терасите, не тука да стърчи! Ей старата - като е ревнала от два дена: като умра, при мама да ме заровите, да си приказваме двете. Хубаво, там ще я заровим, сетне мене до нея, сетне - кого ще заровят там? Не ме е страх, че ще умра, не, от това не ме е страх - страх ме е , че няма да имам човек до гроба си! Няма да има кой да ми сипе две глътки вино!

- Нали имаш внуци - каза Манегата. - Я какви ластари е пуснал коренът ти…

- Внуци имам, но мен ме няма, мен! Какво от мене има в тях? По едно криво зъбче имат всичките - и то ще се изправи при децата им! Сетне? Какво от мен ще пренесат нататък? А? Обадих им се, че е пълно с гравани - те ме питат каква била разликата между врана, сврака  и чавка. Разликата е, рекох, че и трите не са сойки. Виж ей тоя, най-близкия - черен, лъскав, пригладен, като намазан с брилянтин. Същински съдия! Като че му се ще да ме попита: Кому даде занаята си, Петре? Защо никого не научи да отглежда животни, да ги лекува, да им се радва, когато го гледат в очите? Кого да науча? Виж, Ради показа на синовете си как се правят медни джезвета и канички - винаги ще печелят от това… Той може да каже, че ще живее поне още един живот… Че не е хвърлил семето си напразно.

- Стига - рече Гайганата и се изправи, - четири часът е, жива душа не се е мярнала насам. Събирайте лопатите и ида идем да видим.

Изминаха забързани покритата с тънък лед пъртина и влязоха в селото. Освен хрущенето на снега под стъпките им никакъв друг звук не се чуваше наблизо. Наоколо гарваните продължаваха да стоят като замръзнали.

Манегата бутна вратата към двора на Капалията, извървя пътеката до къщата, отърси краката си, почука и влезе.

Останалите свалиха инструментите от раменете си, подпряха се на дръжките им и запалиха по цигара. Мина се време. Бяха готови да помислят, че  вътре са се запили, когато той се подаде и се върна.

- Никого няма - рече. - Топло, печката тлее, мирише на тютюн и яхния, хляб на масата, вино - а хора никакви…

Спогледаха се.

- Вижте, подреждат си перушината - посочи пред себе си Каргията. - Готвят се за нещо…

- Всичко иде от тях - избоботи Манегата. - Няма ли да си идат най-сетне?

Нямаше никого и в съседните къщи, макар че комините размахваха опашки.

- Къде, мама му стара, са се дянали тия хора? - спря се внезапно Гайганата. Каргията едва не се блъсна в гърба му.

- Духнали са, къде… - и той огледа снишеното над тях небе. - Като се уплаши човек, гледа ли къде върви…

- Пфу! - плю Манегата. - Стоим като загубени деца, а в Калберови не сме били… нали са там, може да се е случило нещо. Как тъй ще изчезне цяло село - да не е петел, лисица да го грабне? Ама че сме!

Нарамиха пак търнокопите и тръгнаха към Долната махала, като не спираха да оглеждат дворовете, но освен стотиците притиснати един до друг и спокойни в очакването си гарвани друго не зърнаха. Ни куче излая, ни крава промуча. А когато високата Калберова къща се изпречи пред тях, видяха капака на ковчега да тъмнее, опрян на стената; следи от много стъпки личаха наоколо. И нищо друго.

Приближиха, стовариха инструментите до оградата, прокашляха се, влязоха през отворената порта и тръгнаха навътре.

 И петимата не помнеха кога за последен път им е бил лят куршум за страх, но сега и Ради, и Бикогледача, и Каргията, и Манегата, и Гайганата усетиха как олекват краката им и как горещината избива по челата им на ситни капчици - странна тишина владееше къщата.

Бикогледача се отдръпна, стори им път да минат и се упъти към задния двор, където беше нужникът.

Другите пристъпиха прага на полутъмния салон.

 Преди да поемат първите глътки въздух, напоен с тежкия мирис на стопен восък, тамян и говено, видяха ковчега. Поставен на четири малки столчета, беше отрупан с чемшир и борови клонки.

Гайганата полека повдигна края на одеялото откъм възглавницата.

Там, където трябваше да лежи човекът с лице, белязано от печата на вечния покой, имаше само вързопчета с дребни неща - за отнасяне и предаване на ония, с които той щеше да се срещне оттатък. До вързопчетата - бутилки с вино, с ракия, кутийки локум, чинийка с дребни монети, джобно ножче - забравил го беше някой и сега му го пращаха.

- Е? - прошушна Манегата.

Стояха неподвижни един до друг и усещаха как в телата им неусетно се вселява най-после и умората, за която досега не бяха имали време да помислят. Гайганата пръв догади, че не бива да дават на мислите си да хукнат по незнайни пътища. Натисна дръжката на вратата до себе си, влезе в стаята и се огледа; после измъкна няколко бири от подредените до казана с яхния каси, отвори ги със забравена на близката маса вилица и им подаде бутилките. Отсипа глътка бира и надигна шишето. Пи дълго и жадно. Отри устата си с ръка, отхапа от месото и го подаде на Манегата.

- По лошо от това я стане, я не - рече. - Ако не бях видял, и ти да ми беше разказал…

- Да се измием, - продума Ради - от гробища идем…

Излязоха, без да си кажат нещо повече.

- Селото го няма - разпери ръце Гайганата, след като ги отри със сняг, - виждате всички, нали?

- Селото го няма, но те са тук - посочи Бикогледача. - И едни идват отнякъде, други отиват натам. Колкото се се върнат, толкова и отлитат.

- Тъй ли? - попита Гайганата, въпреки че вече нямаше място за почуда в душата му. Отиде насред двора, застана разкрачен там и завъртя глава след прелитащите над оградата гарвани.

- Кацат съвсем близо - през три-четири къщи оттука. Някъде към тополата се спущат.

- Че там живее дядо Банко - възкликна Каргията. - Да не му се е случило нещо и сега да му кълват очите?

- Точно на сто и третата му годишнина ли?

- Нима дядо Банко си е дома? - размачка врата си Бикогледача.

- А къде да е? - вдигна брадичка Гайганата.

Излязоха бързо на пътя и хукнаха натам.

Отдалеч личеше, че разкривената порта не беше отваряна, откак е паднал снегът. В двора му нямаше и пътека, по снежната кора синееха само следите от ноктите на гарваните, които тук като че ли бяха най-много. Стърчаха и под чардака на протегната пред тях пропукана къщица.

Вратата на стаята, в която живееше дядо Банко, беше отворена.

Спуснаха се към нея - снежната кора захрущя под ботушите, гарваните неохотно се отдръпнаха да им сторят път.

Изкачиха трите каменни стъпала и спряха, гласът му - тих и равен, идеше към тях.

-    …защото той се лута - говореше дядо Банко - и неуспял още да се закрепи, проваля  се, загива. Пламва като огън и се превръща на пепел като стъбло. Издига се нагоре като пламък и изчезва като дим. Разхубавява се като цвят и изсъхва като сено, разстила се като облак и се умалява като капка, надува се като воден мехур и загасва като искра. Лута се и заминава, без да вземе със себе си нищо от онова, за което толкова е безумствал…

Вкупом погледнаха към вратата.

Стиснал изгасналата луличка между зъбите си, дядо Банко, беловлас и изпит, седеше до масичката, на чийто край бе кацнал огромен лъскав гарван. Сенките им паднаха върху него, но той дори не погледна към тях - само седефеният блясък в очите му леко помътня.

Гарванът се навеждаше към протегнатата шепа на стареца и кълвеше варено жито - зърно след зърно.

- Улисан в кроене на планове за  утре, той забравя, че както миналото е в днешния ден, така е в него и бъдещето. Не вижда в яйцето всички вас, в жълъда - дъбовата гора. Забравя, че трябва да скъпи времето, да не изпуща нито миг, в който може да насади стръкче от доброто и от любовта, да разхубавява хубавото, грозното да вади с корените. Пленен от желанието си да удвои това, що има, той не намира време да оплеви зърното, което е посял…

Гарванът клъвна последното зрънце и погледът му прониза струпаните на вратата хора. Дядо Банко обърна  глава натам.

- Само вие ли останахте? - попита той.

- Дядо Банко! - викна Манегата. - Ние копахме гроб…

- На хубаво място ли е гробът?

 Не можаха да продумат.

- Те чакат - кимна към гарвана дядо Банко. - От Коледа чакат да ме изпратят… А утре е Сурва, не бива да стоят повече…

- Побъркал се е - въздъхна Ради.

 -  То гробът не е за тебе! - извиси глас пак Манегата. - Дойдохме само да те попитаме…

Не довърши - гарванът припляска с криле и се стрелна към вратата. Не свариха да се отдръпнат, само затвориха очи. Но той не ги докосна - сякаш премина през тях.

- Искахте да питате… - започна дядо Банко.

- Кажи ни - ревна изведнъж Гайганата, - кажи ни какво ще остане след тебе? И след нас! Има ли нещо вечно?!

Дядо Банко разви кърпата пред себе си, извади питка и я разчупи.

-  Страхът - каза той. - Страхът пред неизвестното. - И поднесе късовете от питката на дланта си. - Ето… ако сте гладни. Хапнете и идете да си починете. Те ще ви известят кога да дойдете.

А като погледна към тях, видя, че не бяха се помръднали.

1985 г