Иван Митев

                            Годините около средата на ХХ век са едни от най-тягостните   
                                    не само в историята на Доганово.  

                                                          М. Кирчев, „Бисер в полите на Родопите”

- Говори! - трясна по масата Герчев. - Искам от теб да чуя.

Кандьо остана с разлепени бърни.

-    Разбира си от работата - продума най-после той, бавно и тежко. - Нали затова го избраха звеновод. Свойто оставя да помогне. От бедните, дето влязоха, само той можеше да пусне права бразда…

- Това ли е всичко?

- Това е. Нали го знаеш, рода сте…

- Значи ти смяташ, че Маганеца няма прегрешения?

- Ако господ има, и Маганеца ще има.

-  Знаеш ли, че у него ходи и Калбера? Тая свиня, дето сложи сол в маста за наряда и не го претрепах заради тебе, че ти е подхвърлял по някой комат, докато му слугуваше.

Дъските изскърцаха под ботушите на Герчев и Кандьо чу гласа му зад гърба си.

-  Знаеш ли, че това стига Маганеца да отиде на разследване? И да се докаже, че е мушкал жегли в снопите?

- Маганеца не…

- Питам те - знаеш ли?

- Знам - Кандьо наведе голямата си глава. - Това знам, но не знам защо искаш да посегнеш на Маганеца. Той оттук нататък ще трябва още повече. А Калбера не ходи при Маганеца. Калбера използва, че вратата на Маганеца е винаги отворена и през комшулука му ходи при Василевата Елена.

- При Елена? Тая шафрантия!

- Не знаеш ли? Всяка вечер ходят там.  И така е, откак се върна от града.

-  Не знам - мрачно рече Герчев и приглади перчема си. -  Твоя работа е да ми казваш, а ти мълчиш. Криеш. Защо?

-  Нищо не крия - рече Кандилото. - Казах ти, че Маганеца е добър човек!

Герчев разтри слепоочията си.

- Ще ги стопя! - изпъшка той. - Всичката опозиция ще стопя на сапун!

 - Елена не е опозиция - рече Кандилото, пристъпи напред и се обърна - приведен, с отпуснати ръце.

- Започнал си много да приказваш, Кандьо - вторачи поглед в месестото му лице Герчев - много да приказваш и много да мълчиш! Разбра ли? 

Ето я къщата - преглътна Стоян Герчев - и слепият ще познае, че е на човек, запрягал вол и крава, но откъде  намери той пари да запише дъщеря си да учи в града? Тя завърши гимназията, след като него вече го нямаше - с чия издръжка? Езиците на хората не се развързваха  от вятъра - един я беше мярнал в компанията на тютюнотърговците от “Роял”, другиго бе подминала под ръка с някакъв големец… Откъде това покровителство над дъщерята на ревностен звенар, който познава така добре пътеките към границата? Ясно е откъде. И сега тя решава да се върне да живее тук сама! Утре може да излезе на работа и в звеното на вуйчо си! Добро прикритие, чак да им завидиш. Нали Маганеца се опитваше да убеждава всички, че тя шиела по цяла нощ за хазайката си и така си плащала наема?  Ами оная изрезка, която още мъкнеше в чантата си: “Тракийската организация посрещна Новата 1947 година в салона на градския театър, където бе изнесена много добре подготвена литературно-музикална програма от песни, хора и ръченици. Свои стихове декламира ученичката от Девическата гимназия Елена Василева.”

Да, декламирала е стихове, когато Стоян Герчев съпровождаше по заснежените пътища областните оратори до селата; и после - когато вземаше участие в подготовката и охраната на всички митинги, и следеше за правилното разпределение на отпуснатите за  празниците захар, тензух, ламбени шишета и фитил, и най-сетне - когато ръководеше зимните помощни акции в селата  и събираше дрехи и обувки за сирачетата, дето бащите им оставиха костите си по унгарските рътове, и когато по лично нареждане на Загоров  работеше за пълното изобличаване на опозицията- тя тогава е декламирала! И е чела книжки!

Стоян плю. Под зеленото око на луната, спряно над къщата на Маганеца, постройките пред него ясно се очертаваха. Той огледа внимателно още веднъж  всеки ъгъл  на двора. Откак бе тук, кучето на Маганеца не бе лавнало нито веднъж - никой не бе дошъл откъм селото.                                          

„Ако се събират само в определени дни, чакането ми тази нощ ще е напусто” - процеди още слюнка  през зъбите си той.

Оттатък зида, откъм обора на Маганеца се чу трополене. Герчев измъкна пистолета, сниши се между двете купи сено и се приготви. Внезапно тъмно кълбо тупна на две крачки от него, заподскача и запищя пронизително. Той едва не стреля в настръхналата кукумявка. Накрая птицата литна, остави го напрегнат и притиснат между зида и сеното. Стоян проследи ниския й полет към покрива на къщата, преглътна тежко и напсува мълчешком, почти разтреперан. Полека дойде на себе си, мушна пистолета в колана, загърна се с късото си палто и продължи да чака. Нямаше закъде да бърза. Жена му се притесняваше за него далеко оттук - в болницата в София, където щяха да я оперират; подобно на Маганеца и тя четеше вестниците открай докрай - страхът изпълваше очите й с влага и я караше да търси рамото му по цяла нощ. “Виж, Стояне - в еди-кое си село въоръжени николапетковисти нападнали председателя на ТКЗС и му нанесли тежък побой. Чуваш ли?” “Или ние тях, или те  нас” - изръмжаваше той, затъкваше пистолета на Загоров в колана си, нахлузваше ботушите на Загоров и като се загръщаше в палтото на Загоров, отиваше в стаята си в селсъвета.Даваше нареждания на Кандилото, сетне поемаше към стопанския двор - там чакаха бригадирите. Разпращаше и тях по нивите, сетне тръгваше сам… По обори, кантари, сеялки, пътища и пътеки, ниви, синори и прикачки над плетовете… И най-после, по тъмно - към новата махала, към дома си -иззидан с любов от бащата, преди да спре да му говори откак го записа в стопанството. Онемя от мъка по разхлопана кола и два вола и забрави името на сина си, организатора на един от най-добрите кооперативи в околията. На собствения си син, търпеливо чакащ в топлата априлска вечер да удари неговият час, на същия този Стоян Герчев, който  мислеше за баща си, за жена си, за стопанството, за съвета, за народната политика, за целия свят!

Откъм къщата се чу музика. Игрива мелодия, като онези, които бе чувал в “Одеон”. Радио ли имаше Елена? Това не бе знаел.

Стоян се изправи, разтри кръста си и погледна небето. Единайсет   минаваше. А може би тази музика е някакъв сигнал?

Скърцането на вратата откъм двора на Маганеца дойде така неочаквано, както кукумявката. Инстинктивно Герчев се сля със сеното, а пръстът му усети извивката на спусъка.

От вратичката се измъкна приведен Маганеца с кош на гърба. Дойде до купата, свали коша и заизмъква с вилата сено. Герчев спря да диша. Той не го виждаше, но чуваше стърженето от другата страна, струваше му се, че чува и пукането на цигарата, която Маганеца запали и сега стискаше между устните си.  Звеноводът напълни коша, заби вилата в сеното, върна се по същия път, провря се през вратата и я затвори.

Музиката секна.

Точно сега беше моментът да се отвори портичката  в горния край на двора - Стоян Герчев я държеше под око - да се промъкне силует през нея, после втори, да тръгнат край дама, край ралото, берящо под сайванта душа, да подадат някакъв таен сигнал, да дочакат отговора му и да се напълнят всички  в стаичката, чието прозорче продължаваше да блещука точно срещу купите.

Но дворът си оставаше все така пуст. Къщите зад него, и още по-нататък - схлупени и мрачни, тъмнееха безлюдни. Стопаните им си бяха построили други в новата махала, край пътя за града, а от тези вземаха кирпич да запушят прозорците на още неизмазаните стаи. В този край на селото, близо до гробището, продължаваше да живее само Маганеца, а от месец насам - и останалата съвсем сама Елена Василева.

Герчев реши да не чака повече. Всеки момент светлината можеше да угасне. Желанието му да застане лице в лице срещу нея, да види уплахата в очите й, за да се увери в предположенията си, го тласна неудържимо натам. Той мушна пистолета в колана си, излезе иззад купите, с няколко скока, снишен, се намери до стряхата и надникна през прозорчето. В тънкия процеп между пердето и рамката забеляза портрета на Сталин на отсрещната стена и ковьорче под него. Стори му се, че в стаята някой въздъхна. Спотаи дъха си, докосна дръжката на пистолета, мина нататък, ослуша се пак и бутна вратата. Прустът беше празен, долапът отсреща - затворен с извит пирон. Дощя му се да погледне какво има в него, но сподави желанието си и потропа на вратата. Отговор не се чу. Той натисна с рамо - вратата не бе заключена - и пристъпи.

Елена, вдигнала глава, седеше на леглото, надвесена над някакво списание.

- Не случих, нали? - тихо, но твърдо каза Герчев, като разтегна мрачно устни и поклати глава.

Тя се изправи, застана пред него, без да крие любопитството в очите си. Майка й ги бе дала заедно със сочните устни, а от бащата бе наследила равните зъби, високото чело и овала на лицето.

- Добре дошъл - каза Елена, издърпа столче изпод масичката и му го подаде.

Той впери поглед в нея. Зелените очи останаха спокойни и бляскави, докато я оглеждаше - от бялата шия до колената под басмената рокля.

- Седни! - каза тя.

Настойчивостта в гласа й го подразни. Спомни си я на погребението на баща й - с мокро от сълзи лице, потресена и отчаяна. Но тя нямаше вече баща, майка, близки, не членуваше в РМС, нито в ЗМС, сигурно не вярваше в правотата на идеалите - на какво разчиташе тогава? На Маганеца или на покровителите си? Увереността, напуснала Стоян Герчев за миг, го изпълни отново.

- Знаеш защо съм дошъл - рече.

Елена се усмихна - той усети горчивината в тази усмивка.

- За каквото и да е, влязъл си у дома и ще седнеш. Когато аз дойда в съвета, можеш да ме държиш права. Но тука не ти е канцеларията.

- Много приказваш - рече той, без да скрива раздразнението си, отмести стола и седна на леглото. Тя се завъртя, отиде до масичката с грамофона, постави плоча и пусна иглата отгоре. Мелодията се понесе отново. Стоян чу възторга на чучулига в синьото небе и видя полето, натежало от клас.

Унесът му трая малко.

- Грамофон? - чу тя резкия му глас. - Откъде у теб? След като едно радио струва толкова хиляди?

 - Един офицер ми го подари. Танцувахме на една вечеринка, влюбил се беше, той ми го призна. Харесваше ме и ми го подари.

- Сигурно е бил най-малко полковник - тежко каза Герчев.

- Не, капитан е. Съвсем млад.

Стоян Герчев не проговори повече. Погледът му обходи стаята, спря на портрета на Сталин. Снимката бе изрязана от списание и поставена в стъклена рамка. Стоян забеляза, че е изкривена към иконата на свети Георги, който довършваше змея  зад дима на кандилцето и стана да я оправи. “Поставена е наскоро, за маскировка - помисли той. - Сетила се е, че рано или късно ще направим обиск.” Щом се обърна, видя Елена затворила очи, вслушана в играта на звуците.

- Стига! - кресна той. - Стига! Нямам време, спри тая музика!

Тя отпусна ръце, изгледа го, сетне отиде при грамофона и вдигна иглата. Далечен кучешки лай се вмъкна в стаята.

 - Кой те озлоби така, Стояне? - запита Елена, като обхвана раменете си с ръце, сякаш внезапно бе станало студено.

- Сега аз ще питам. Защо ги няма тая вечер?

- Кои?

- Знаеш кои. Или свършихте вече?

Елена сведе поглед. Усети, че лицето й потъмнява.

- Какво искаш ти? За какво си дошъл? - прошепна тя, като повдигна бавно глава.

Стоян я изгледа с присвити очи.

 - Имената на цялата шайка. Един по един. Кой идва, кога идва, защо идва! И кога ще дойде!

 - Ти не си с ума си, Стояне - каза тя . - Тук  идват няколко души, с които ми е хубаво, стоят до някое време и после си тръгват. Това е. Идват, защото инак не се трае. Разбираш ли го ти това?

- Още?

 - Какво още? С това, което носят, нито те обедняват, нито аз забогатявам. Носят локум, симид, сусамки. Понякога и ракийка си носят.

- Срещу какво?

- Срещу нищо. Ей тъй - слушат, говорят, гледат. Това е.

- Гледат ли? Само гледат?

- Какво още? И кой ти е казал, че това не може?

- Аз. Аз казвам - рече той. - Тази къща се е превърнала в свърталище на опозицията! На заговорниците! Ясно ли ти е какво следва оттук нататък? Затова и пречукаха баща ти! А ти си се прочула в селото като последната брантия! И ти е драго на всичкото отгоре! Но за всичко се плаща!

Елена пристъпи към него и той видя очите й съвсем отблизо - предизвикателни и зли.

- Ела - рече му тя. - Ела, аз утре ще ги извикам - ще ти ги събера наедно - ела ги избий всичките! Натръшкай ги на земята! Излочи им кръвта! Като псе!… И без това…

“Млък!” - беше му на устата, но не го каза. Тя седна на столчето, покри лицето си с шепи и го зарови в скута си. Той нищо не чу, но видя как извитото като дъга тяло се затресе. Плачът й бе тих, почти като  смях, на пресекулки. Той мълчеше и чакаше. Погледът му шареше из опушените стени, върху рогозката под краката му, по напуканите ъгли. Чак сега осъзна, че в стаята нямаше почти нищо, освен леглото, столчето, масичката и саксията. Само тя я изпълваше с движение, само нейното присъствие я оживяваше.

Някъде лаеше куче - бавно, дрезгаво - като че отмерваше секундите. Стоян дълго слуша лая му и се опита да отгатне от чия къща е.

Елена вдигна лице - от очите й струеше влага, но отчаянието го нямаше там, мека топлина идеше към Стоян Герчев и той усети как гърлото му се стяга и не му дава да каже това, което му се ще.

- Как е жена ти? - чу той и изтръпна при тия думи. Но сподави тръпката и рече тихо:

- Добре е.

- Ще я оперират ли?

- Да - каза Стоян с променен глас. Видя жена си - винаги приготвена да го оплаква и да носи черно за него. “Пази се, Стояне” - чу гласа й. Пази се. Пази се. Пази се! Все това - пази се.

- Или ние тях, или… - неочаквано рече Стоян и млъкна, стиснал зъби.

 - В София са най-добрите специалисти - каза Елена. - А мойта майка си отиде ей така - нямаше кой да й помогне. Късмет има ти, че те хареса Загоров. Сега ти е лесно. За всичко.

- Помага - каза Стоян с бясното желание да прочисти гърлото си и да промени разговора.

“За какво отиде там?” - чу той гласа на Загоров. - „Да я слушаш какво ти приказва ли? На какво те учих аз?”

В това време тя се изправи, отиде  при грамофона и се наведе над него.

 ”И тия  вмирисани на пикоч опозиционери я оглеждат!” - рече си Герчев с поглед, притаен върху кръста й.

После чу отново чучулигата и усети свежия въздух над полето. Пееше тихо, някъде издалече, сякаш се бе издигнала много високо.

Елена се обърна и за сетен път той срещна очите й различни - сега в тях подскачаше пламъчето на стаената детска радост. Тя се приближи и седна на леглото до него. Пламъчето лумна и Герчев усети, че изпепелява жена му, Загоров, Маганеца, Калбера и всичко, всичко наоколо…

Развиделяваше се. Застанал насред стаята, Стоян Герчев не намираше какво да каже на Елена. И когато, свел глава, крадешком хвърли поглед към нея, зад прозорчето се чуха стъпки. Той измъкна пистолета и непредпазливо дръпна перденцето. Очите му срещнаха очите на човека оттатък, после оня се отдръпна и стъпките му заглъхнаха под стряхата. Герчев бе готов да изхвърчи навън, но погледът на Елена го закова на мястото му.

- Видя ме - промълви той. - Кой може да е това?

- Сигурно е вуйчо - каза Елена. - Той храни животните по това време.

Тя стана от леглото, приближи се и надникна през стъклото. Силуетите на купите отсреща избледняваха. Слънцето бе на път да се покаже над селото. Елена дръпна пердето и застана срещу Герчев. Той усети топлината, лъхаща от бялата й плът, но не помръдна.

- Идваше при тебе - каза.

- Стояне…

- Идваше при тебе - повтори високо той.

- Стояне, нещо става с тебе. Ти не си същият. Не си! Някога не беше такъв…

- Кога? Кога? - яростно запита той.

-  На мен няма да крещиш! - прошепна Елена. - На мен - не! Тогава - като минавахме реката…Хайде, тръгвай! Съмна се!

Той се обърна и тръгна - навъсен и приведен, с ръка, забита в колана. Когато външната врата скръцна след него, Елена прихвана пердето, открехна го, дълго гледа навън, после го пусна, сведе глава и прехапа устни.

Стоян  излезе на края на селото, пред гробището и тръгна между разкривените камъни без да търси пътека. Сухата трева запука под стъпките му. Като лъкатушеше между издълбаните във варовика кръстове, той стигна средата и спря до надвесена над камъните дюля. Вдъхна няколко пъти дълбоко утринния въздух, после се огледа, намести пистолета и седна там.

Селото се будеше - пролайваха кучета,  по дворовете мъжете вече кашляха и палеха първите цигари. Зад себе си Стоян усещаше шума на гората, а в краката му лежаха костите на дядо му - от неговия гроб пиеше сила дървото, цъфтеше и връзваше.

Герчев затвори очи и  потри слепоочията си. Съзря най-напред портрета на Сталин, сетне дъхът й се вмъкна отново в гърлото му… Сети се, че веднага щом тя, изхлузила роклята от тялото си, се сви в леглото в очакване на порива на пламналото му тяло, една мисъл го обсеби и не го напусна до сутринта. През всичкото време - когато докосваше с устните си шията й, когато, невярващ, затваряше очи, потопил лице във вълните на косата й, когато ръката му се плъзгаше по бедрото  и попадаше в извивката на кръста й, мозъкът му работеше трескаво, за да не забрави къде е оставен пистолетът и как най-бързо да го сграбчи. Струваше му се, че всеки момент ще дойдат да чукат на вратата; че някой го е забелязал, докато чака,  докато се промъква; че е казал на другите; че ще го чакат пред вратата и дворът ще  е изпълнен с хора; че Загоров ще то потърси точно тая нощ и  ще го намери; премисляше отговорите си на всички въпроси, които щяха да му бъдат зададени и сподавяше един страшен стон, който лудо се блъскаше в гърдите му и искаше да излезе… Кой беше оня, погледнал през прозорчето? Кой? И защо тя помнеше толкова години  как той премина  пръв по залетия с мътна вода мост, когато се връщаха от училище!

Стоян Герчев вдигна глава и видя сребърните шапки на планинските върхове в далечината - утрото бе ясно, денят щеше да бъде хубав - стори му се, че вижда как хората са разпрегнали край нивите, свалили са ралата и са приготвили семето. Звеното на Маганеца сигурно е започнало - у тях е преходното знаме и те няма да го отстъпят лесно другиму. Щом се сети за Маганеца, загорча му. Не плю, не искаше да плюе на гроба, а и не можеше да преглътне слюнката си. “Земята плаче за хора - бе казал Герчев на звеноводите. - Дадох ви хора. Имате ги. От вас се иска да ги пришпорвате!”

Ако са убедени, че посоката е вярна, сами ще се пришпорят - чу той гласа на Маганеца. - Но защо ги караш да газят кал до кръста и да сеят жито? Да хвърлят семето напразно? Кой ти е казал, че през февруари, снегът още нестопен - трябва да се сее слънчоглед? И то на ямки? Защо ги убеждаваш в това? Та те цял живот сеят, а ти вчера дойде от града и взе да ги учиш!

- Млък! - чува и своя глас Герчев. - Щом е наредено, ще сеят. На мен ми нареждат, не го измислям аз.

- Казвам ти какво се питат хората! Защо ги насилваш да сключват договори за отглеждане на памук, като знаеш, че тая земя дава най-хубавото жито? Защо не обясниш на тия, дето ти нареждат това? Защо искаш за една година да оправиш всичко? За да те похвалят отгоре?

 - Ето! Чети постановлението: „Правителството задължава народните съвети да съставят напрегнати болшевишки планове, движещи стопанството на Републиката напред към социализма…” За да се работи така, обстановката също трябва да е болшевишка! Иначе ще ни пометат! Ония, за които гърми радиопропагандата! Които окачваха “Папагал” по стените си!

 - Така отблъскваш хората1 Всичко трябва да се тълкува пред тях, преди да се направи! Не да се изпълнява слепешката!

 - Какво?! - гласът на Герчев преминава в яростен шепот. - Нищо не трябва да се тълкува днес, Маганец! Нищо! Нищо!

- А защо не си продължиш ученето - нали това ти иска душата?

Това вече не е гласът на Маганеца. Стоян Герчев чува  собствения си глас. Поглежда към реката и вижда как жълтее там, като търкулната в тревата дюля, празната халвена кутия. Същата кутия, която за пръв път видя в мрачното априлско утро на четиридесет и четвърта - тя проблесна встрани, до ствола на наведена над водата върба. Спря воловете, взе я. Халвена кутия винаги можеше да потрябва, още повече, че такива кутии не се намираха всеки ден по пътищата. Очука я в ритлата, мушна я в торбата си и тръгна отново. Малко след това чу ръмжене на камион далече зад себе си. Ръмженето се усилваше и глъхнеше, но Стоян разбра, че камионът приближава, затова отби воловете встрани и за втори път спря колата. Камионът изхърка, затихна, миг след това тишината се отмести от топуркане и говор. Иззад завоя се показаха и преминаха край колата бежешком  десетина войници. Всички го огледаха, а един плясна с длан вола по шията.         

“Никого не съм виждал - бе готов да каже Стоян, но не го питаха - завоят ги глътна, скриха ги бухналите глогови и крушови листа.

Загоров пристигна с автомобил от града няколко дни след като ремсистите отидоха у кмета Вълчин, събудиха го, за да му кажат, че властта е сменена, поискаха му връзката ключове и пистолета и го вардиха, докато той продължаваше да спи. Командирът се появи пред очите на слисаното село опасан с патрондаши, с тежък кобур на кръста и фенерче, закачено на горното джобче. Стъпи на масата, която извадиха от кръчмата, и ревна:

- Братя и сестри! Другари! Целият народ е опиянен от радост! Много песни и много сълзи, но всички от радост! Ала най-голяма и чиста е радостта на селото! То има власт, която от години му се отказваше! В управлението му повече не ще има натрапници! Защитата на интересите му е в неговите собствени ръце! Благословеният селски труд ще храни оня, който се е трудил, а не чужденеца и търтея!..

Стоян Герчев бе зяпнал като всички останали, с примряла от възхищение душа. За него Господ в този момент бе човекът, който слезе от масата, отпи от павурчето, което му подадоха, жълта догановска ракия и накичен като кукер със здравец и цветя по рубашката, влезе в общината, последван от своите. Народът остана отвън, възбудено говореше и шушукаше, че кмет ще е Дяко - търговецът на олио, и се питаше защо; през това време Загоров разказваше на Дяко как се косил дни наред, защото на път към планината изпуснал близо до селото вече празната халвена кутия,  а тя била чиста диря към дома му. И тогава Дяко се сети, че някой трябва да я е взел, щом не са я намерили и че в тоя ден, когато преследваха Загоров, само Стоян Герчев бе минал по пътя към тухларната. И надраска на Загоров на един лист: “Стоян Герчев, завършил седми клас, аргатин в тухларната, буден. Баща дружбаш. Майка починала.”

Загоров прибра листа, отпи от бъклицата и преди да тръгне, рече: “Намери го! Нашите идеи трябва да пуснат корени в душите на хората! Такива момчета ми трябват! Проверени, сигурни!”

И както Елисей от плуга бил повикан за пророк, така от тухларната Стоян Герчев замина в Околийската школа за пропагандисти - без да го попитат каквото и да е, без да му дадат да си отвори устата даже. След това остана в града на разположение на Загоров. Дотогава с политика той не беше се занимавал. Написал бе само едно заплашително писмо от казармата до кмета, когато баща му писа, че Ревизионната комисия е описала тяхното даначе. Кметът не посегна на даначето, дали защото се повлия от писмото, или разбра, че са от най-бедните и ги бяха нарочили, но това си и остана единствената им разправия с властта. Властта!…

Нима бе предполагал Стоян Герчев, че пет години след Загоров и той ще говори пред същите хора в препълнения читалищен салон, а те ще се вслушват до премала в думите му, ще тръпнат пред разискрения му поглед, като сам Бог да му бе възложил да учи хората на благочестие, да се застъпва за правдата, да изобличава пороците и беззаконията и да  подканя грешниците да се покаят?

- От векове съществува раздробеността на земята - ечеше гласът му над притихналите им души. - Стотици хиляди синори разделят изтощената селска земя. Синорите винаги са източник на раздори, караници, съдебни процеси, селски вълнения. Те са и развъдник на бурени и пречат на културната обработка на почвата. Животът налага да се изчистят всички плевели, всичко гнило! И да се тръгне напред! С подписване на заявлението вие ще направите първата крачка по новия път…

Дотогава хората само бяха чували за колхозите, за общите реколти, за общия труд. Само бяха чували…

- Как така! Защо всички ще ядем от един казан? Защо ние ще храним мързеливите? Не! Не искаме!…

Стоян чакаше да стихнат гласовете им, но не дочака - юмрукът му за пръв път помете всичко от масата, когато изгърмя върху нея.

- Слушайте! Защо се плашите от хубавото? Докога като роби ще чоплите земята, тая земя, която чака трактори да запорят гърдите й? Нашата земя!

И избута напред агронома, когото водеше със себе си.

- Съгласно  новия закон за земеделските стопанства всеки член е длъжен да внесе всичката си притежавана земя… След формиране на кооперативните блокове останалите в тях земи на некооператори ще бъдат заменени с останалите извън блока земи на кооператори…

После думата взе пак Герчев. Тая нощ той не виждаше друго пред очите си, освен ширнати до безкрая блокове, натежали от клас и не спря да говори, докато не се убеди, че и другите ги виждат и чуват боботенето на тракторите из чернозема.

На следващия ден осемнадесет души подадоха молби. Още никой не знаеше, че Стоян повече няма да се връща в града. Разбраха го, когато Кандилото започна да ги вика по изготвения списък в стаята на кмета. Щом влезеха, виждаха насреща си не уморения поглед и отпуснатите ръце на Дяко, а вдигнатата глава, стиснатите устни и тежките юмруци на Стоян Герчев, под чиито удари масивното бюро стенеше.

- Дотук са петдесет и четири - триеше чело и отмяташе перчем той. - Всички бедни и някои от средните. Кой е наред?

- Каньо Топраков - четеше Кандьо. - Викан е два пъти.

- Не е ли размислил още?

- Не.

- Хм! Докарай го. Не, почакай… Не сега. В три през нощта ще го доведеш!

Герчев потърси с поглед нивата на Каньо Топраков. Тя бе към края на блока, досами гората. Нищо и никаква нивичка, място колкото да обръща тракторът, а колко, колко се опъва Каньо… Стоян си спомни как малкото от децата му се държеше за опашката на кравата, когато я  извеждаха от Каньовия двор, как се влачеше по земята и се давеше от плач.

- То имаше право да плаче - проговори Герчев - защото бе израсло с млякото на тая крава, пасло я беше и се беше топлило до гърба й. То беше дете, не разбираше какво време е дошло, но на бащата умът къде беше?

Герчев се огледа стреснат от собствения си глас - но наоколо нямаше никого. Никого. Хората бяха там - в стопанския двор - тия, които товареха зърното на колите, в блоковете - ония, които сееха, и по нивите си - тия, дето още не бяха влезли.

- Кажи ми - рече Стоян със стиснати зъби, наведен над гроба на дядо си - какви хора са това? Защо не ги интересуваха решенията на международната конференция, която решаваше съдбините на България, а играеха хоро, като излезе постановлението за листниковия фураж и разбраха, че ще могат да изхранят магаретата си? Що за народ е това? Знаеш ли, че татко се срамува да иде да купи от фурната хляб  и ще умре от глад, ако не му занеса? А тия, които още не са влезли,  впрягат нощем воловете, мажат с катран главините да не ги чуя и ходят по другите села за две стиски жито! Пък стопанството е под носа им! Дето може да изхрани всички! Но все отлагат деня за размисъл!… Много ги чаках! Време е вече да заживеят като хора, да тръгнат към равенството, към благополучието и големите успехи! Те мислят, че ги натискам заради голяма служба! Не ща служба, тях искам, тях! Тяхното щастие искам!… И ще вървя към него през всичката плява, дето ми се изпречи… Да!…

Той се изправи, разтри колената си и погледна към селото. Видя слънцето - стори му се като огромна пита слънчоглед, въздигната срещу него.

- Мамицата му! - удари Стоян Герчев с юмрук по камъка. - Където погледна - все сънищата си виждам! И това е от тях - от тия около мене - тях сънувам! Сънувам Маганеца как набраздява и хвърля пепел вместо семе върху земята през март… И сетне пак сее, като цъфне трънката, и слънчогледите му стават като връшници… Кажи ми какво заслужава? Знаме или разстрел? Звеноводът - по-умен от околийския председател… Днес ще е прав, но утре, вдругиден? Той може да види пет месеца напред, а аз гледам години, години… И те трябва да знаят кого да слушат, кой заповядва… А той върши работа на опозицията! На тия, дето всяка вечер ги вардим по пътя за границата… Дето ни плашеха с атомната бомба и казваха, че не било време да се мисли още за република!… Ще ги смачкам! До един! До един…

Той завъртя глава със затворени очи, зъбите му проскърцаха.

Два гарвана се зададоха откъм селото. Летяха бързо и минаха над него.

„Кро, кро” - се откъсна от клюновете им.

Но той не ги чу. Чу друго. Над нивите, оттатък гробището, пееше чучулига. Стоян не можеше да я види, но ясно чуваше песента й и беше сигурен, че тя се издига нагоре… Пое дълбоко въздух, вдигна глава, въздъхна бавно и рече:

- Каквото има да става, ще стане…

И тръгна, без да се обръща назад. Измина пътя до селото и пое по улицата, която водеше до сградата на съвета, без да се оглежда, без да чува ръмженето на кучетата зад плетищата, нито да усеща погледите оттук и оттам. Вървеше, загледан в приведените житни класове пред себе си, на чието място нощем виждаше кални угари, поръсени с пепел, спотаил мириса на хляб в душата си, хляб, от който ще ядат и неродените сега и за който ще има дан и той, Стоян Герчев…

Изкачи стъпалата и без да се оглежда, влезе в канцеларията си. Измъкна пистолета от колана, остави го на бюрото, после седна, разтри лицето си и се замисли. Страхът, че някой може да е разбрал къде е бил снощи пак се загнезди в душата му и той се сепна, когато вратата се отвори и влезе Кандьо, понесъл кал и слама с цървулите си.

 Стоян го изгледа свирепо.

- Вестникът - Кандьо протегна ръка и го остави.

Герчев не сваляше поглед от него. Кандилото пошавна с тялото си и рече:

- Нали ме изпрати да пазя при лозята…

- И ти спа в колибата?

- Не мигнах цяла нощ…

- Е?

- Нищо. Казах ти, че минават по празниците и на малка месечина…

Погледът на Герчев стана още по-лют.

- Ти чу ли какво ти казах вчера?

- Чух. Да мълча.

- Не да мълчиш, а да приказваш това, което трябва. Нещо за мен да си чул тая сутрин?

- Не съм. Нали ме нямаше.

Герчев премести поглед от него, побутна пистолета, притегли вестника и го разгърна. В очите му се наби една бележка:

“Горският ловен милиционер Тянко Тянков изпълни със 154 на сто плана за изтребването на вълците. От спуснатите му по план 15 вълка той  унищожи 23 броя. През месец януари Тянков организира много хайки, заложи стръв на различни места и отрови три вълка. В проведената акция за откриването леговищата на вълците лично той  хвана седем малки вълчета. За унищожените от него вълци земеделските стопани от цялата околия му оказват гореща благодарност.”

Кандилото стоеше, чакаше и дъвчеше между зъбите долната си устна.

- А за нашите кой ще ни благодари, Кандьо? Кой и кога? - запита Герчев с глас, в който не можеше да се скрие умората. И като се сети, че той не разбира за какво му се говори, рече тежко:

- За вълците ми е думата. За ония, дето драпат за душата ми. За моята душа!…

- Маганеца е добър човек - каза Кандьо, преди да излезе.

“Състарил се е - помисли Герчев. - Кожата по лицето му е изсушена, с браздулици, съвсем се е изоставил. И той се е мъчил, мамицата му.”

- Е? - той се приведе над писалището.

Калбера продължаваше да мълчи, погледът му преминаваше през прозореца зад гърба на Герчев и опираше далеч в полето, в нивите, от които се виеше като мъгла рехава пара.

- Чакам да чуя какво си разправял снощи в кръчмата - рече Герчев. - Няма да повтарям повече.

- Щом си ме извикал, значи са ти казали. Знаеш.

- Знам - рече Герчев. - Знам. Откога те чакам да си покажеш рогата, че да ги отрежа.

- За рязане на рога се иска майсторлък.

- Слушам те! - ревна Герчев.

Калбера присви очи и се загледа пак през прозореца.

 - Казах - рече Калбера - че преди две години повярвах, че земята се върти.

Герчев мълчеше със свъсени вежди.

 - Нивите ми за една вечер отидоха от Горица на Кайряка. Но ако смяташе с това да ме откажеш да си работя моето, крива ти е била сметката. Щото тия, дето работеха при тебе, пак от мене искаха заеми.

- Тъй.

- Казах още, че лани разбрах как се стрижат яйца. Овце нямах, ти вълна искаше да ти давам.

- Нямаше, защото ги изкла.

- Това е - каза Калбера. - За тия приказки не можеш ме обеси.

Герчев застана срещу него - една глава по-висок, мрачен и наежен.

- Я ми кажи ти - рече той, все едно, че не чу последните думи - я ми кажи каква работа имаш при Василевата Елена? - и приближи лицето си към неговото, като го гледаше в очите - сиви и помътнели.

- Това няма да ти кажа - рече Калбера.

- Ще кажеш, ще кажеш - ще кажеш, и хоро ще играеш. Аз ти го обещавам. Най-напред ще го кажеш на жена си. Сетне ще кажеш къде държиш скрития памук, сетне - тенекиите със сиренето.

- Да ти ги покаже тоя, дето знае - рече Калбера и се дръпна назад.

Герчев пристъпи и пак долепи лицето си в неговото.

- Дъщеря ти ми каза - изшептя той.

Калбера се дръпна, тоя път настрани, и вдигна глава.

- Лъжеш! - ревна той. - Лъжеш! - и стисна юмруци. - На дъщеря ми няма да посягаш! Ей ма мене - прави ме каквото искаш! Там няма да посягаш!

Калбера се тресеше и не знаеше къде да дене ръцете си.

- Стига! - обърна се към него Герчев. - Стига си викал, гнидо такава! Никой не е посягал на дъщеря ти! Това можете само вие да го  правите - да мърсувате и да се кръстите сетне! Тя сама - в резултат на нашата разяснителна работа - подчерта той - те е разобличила след младежкото събрание и е поискала да играе в пиесата, която се готви сега. И знаеш ли как се казва тая пиеса - “Провокатори”.  Про-во-ка-то-ри - повтори Герчев. - Е?

Калбера мълчеше, дишаше тежко.

- Не ти вярвам! - каза най-после той.

- Ще повярваш, като се качим на тавана ти.

- Те да ми изядат главата! - изхриптя Калбера. - Децата ми!

- Тъй - рече Герчев - А сега ще отидем да дадеш това, което дължиш на държавата - яйцата, вълната и памука.

Калбера въздъхна страшно.

- Нищо няма да ти дам - рече той. - Сам ще си го вземеш!

- Какво? - попита Герчев. - Какво?

- Влизам - рече Калбера. - Влизам в опустелия ви кооператив…

- Какво? - попита пак Герчев.

- Влизам - каза Калбера твърдо. - Дай декларацията.

Герчев се отдръпна, заобиколи бавно, седна на стола, измъкна лист от чекмеджето и го постави пред него.

Калбера взе писалката, топна в мастилницата и написа буквите си. Герчев видя как мастилото се разпои веднага след това и издърпа листа.

 - Какво е това, мамицата ти? Какво е това? - и му тикна листа в лицето. Калбера вдигна глава и Стоян Герчев видя, че от мътните му очи се сцеждаха капки. Извираха от тия тъмни очи и се търкаляха по брадясалото му лице. Калбера вдигна ръка към очите си и цял се разтресе.

- Дай мляко, дай вълна, дай пари - изхълца той .- На ви го!… На ви го всичкото… дано се задавите!

- Стига! - кресна Герчев и измъкна друг лист. - Подпиши както трябва!

Калбера прокара ръка по лицето си и погледна Герчев.

- Аз помня как моя татко - тихо каза той - как моя татко, като продадеше тютюна, с парите от него купуваше два декара земя. Цяла година труд - рече Калбера - два декара! И помня още - как караше каруците в Стралджа да му ги шарят!

- Подпиши! - рече Герчев.

Калбера подписа пак.

- Вие ще разсипете всичко - рече той. - Всичко ще разсипете.

- Има кой да ни съди - каза Герчев. - А тебе - изправи се той - те искам довечера в кръчмата. Аз ще почерпя.

- С моята пита ли помен ще ми правиш?

- Запомни какво ти казах - рече Стоян Герчев.- Аз ще почерпя.

- Нещо се е случило - каза Елена. -  И сигурно само аз не знам какво е то.

- Повиках гайдаджии,- рече Стоян Герчев - поръчах им да свирят, докато има хора в кръчмата. Да свирят, да ги веселят. Вече  всички сме ЕДНО. Даже и събрание не правихме. Пуснах момчетата по къщите да  разяснят новия устав на хората и да им кажат, че Калбера е подписал. И тръгнаха. Като овце тръгнаха след него!

- Какво му направи на  Калбера?

Герчев се навъси. Не искаше сега да си припомня отново онова, което се случи. Реши да дойде тук, защото след като огромният товар се смъкна от плещите му, душата му закопня за живота, който бе зарязал отдавна; душата му поиска своето - щом го усети, той се промъкна през плетищата, докато хорото се люлееше в кръчмата - сега вече имаше право - докато там играеха, плачеха и псуваха, защото толкова им беше умът; дойде при Елена, не за да се връща в мислите си назад, а да намери отговора на последния въпрос, който пареше и гореше напрегнатото му съзнание: къде е нейното място във всичко това?

- Нищо - рече той и замълча. В настъпилата тишина се опита да долови мислите й; стаята бе изпълнена с миризмата на рибата, която се печеше във фурната на печката; бяха сами, седнали край масичката; струваше му се, че някой ще надзърне през пердето и  все поглеждаше натам; когато извърнеше глава, виждаше сенки на двамата върху отсрещната стена и се питаше за какво ли  мисли тя сега. За Калбера! - отговаряше си. Та нали за него пита!

- Нищо не съм му направил - повтори Герчев с пропит от горчивина глас. - Сам подписа. Подписа и ревна.

- Стояне - каза тя със сведена глава - ти не познаваш хората. Това е лошо. Много лошо. Защо говориш така? Срамно ли е да плачеш за това, което си наследил или си го събирал цял живот?

Какво искаше да каже тя? Калбера ли защитаваше?

- Той смучеше години наред потта на аргатите си - рече тежко Герчев.

- Та той не ги е молил. Те отиваха да се спазаряват при него.

Герчев учудено я погледна.

- Кой те е научил да говориш така?

- Че не беше ли така? Кажи, не беше ли така? - попита го тя.

- Това е вражеска пропаганда - той стисна чашката в пръстите си;  стиска я силно и продължително, сякаш душеше някого. - Това, което говориш, не е вярно!

- Стояне! Погледни ме, Стояне! - тя вдигна обжареното си лице. - Къде си ти, Стояне? Ти къде си? Нека властта да говори чрез тебе, но там, на събранието! Там, в канцеларията! Защо тук ми говориш така?

- Това е истината.

- Това не е истината. Не е - и ти знаеш това.

- Сега това е истината - преглътна тежко Герчев.

- Откъде знаеш? И защо искаш всички да мислят като тебе? Защо го искаш това наведнъж?

Никой не беше разговарял  с него така. Кръвта му кипна.

- Това не е измислица на властта - рече рязко той. - Това не е заповед. Това е идея. Идея, за която се умира. И всеки, който е против нея, е враг. Това е идеята, която ще спаси човечеството. Ще му осигури мир и спокоен труд. Идеята, която ще даде хляб на хората. Хляб и радост от труда им. Ще ги направи щастливи!

- Това, което вършиш ти, е лудост! Ако си сигурен, че това е истината, защо не  я оставиш да узрее в душите на хората?

- Защото те не знаят кое е хубавото за тях. Опозицията им мъти главите! И защото сега се води борба за душите им! За техните души, които се страхуват от новото, защото са свикнали да аргатуват, да робуват. Страхуват се!

- Стопанството щеше да ги привлече и без да им смесваш кръвта с мастилото - рече тя. - И тогава те нямаше да станат копачи в мините, а щяха да са ти опора.

Герчев трепна. Тя повтаряше думите на Маганеца!

- Слушай - каза той почти не на себе си. - Ти или не искаш да разбереш какво ти казвам, или много си слушала речите на ония. Ударил съм двама-трима, които псуваха и заплашваха. Но те се отърваха с малко, на съд трябваше да отидат! А на тия, които избягаха по мините и строежите, не им се работеше тука. Смятаха, че там ще е по-лесно!

- А моят баща? - попита изведнъж Елена. - Той нито псуваше, нито заплашваше някого. Той искаше да има  думата, да говори, да обясни на хората в какво вярва! Защо умря? Само за това!

- Не знам - каза Стоян. - Не знам за твоя баща.

- Намериха го във върбалака - продължи Елена. - С три куршума в гърба. А той не беше замесен в нищо!

- Така ли мислиш?

- Мога да се закълна - рече Елена. Гласът й трепереше и преди да сведе глава, Герчев видя как проблесна сълзата в окото й.

- Не плачи - каза той. - Няма да го върнеш с това. Но като сме отворили дума за всичко, кажи ми, защо питаш за Калбера? Защото ти прави подаяния ли?

 - Стояне - погледна го тя с навлажнените си очи. - Няма да ме заболи от твойто ухапване. Знам, че делиш хората на свои и  чужди. Аз не ги деля - този човек ми помогна, когато се върнах, без да съм го молила… Помогна ми тогава, когато всички си затваряха очите, защото се страхуваха.

“Тъй - рече си Герчев. - Никой не помага залудо”.

- Помогнал ти? А оттука нататък? Как ще я  караш? Все у дома, сама?

- Стояне, - каза тя - искам да се  посъвзема малко. Искам да дойда на себе си и някой трябва да ми помогне. Малко, мъничко. Но теб това не те интересува; ти се чудиш при кои да ме отделиш. Защото в това, което наричаш своя истина, сигурно няма място за такива като мен.

- А твоята истина коя е? Кажи да чуя най-после!

 - За мен тя е хубавото в живота! Аз вече получих всичко лошо! Получих го наведнъж! Сега си искам другото. Искам го и ще го търся!

- Хубавото - повтори той. - И то ще дойде…

- Не! - каза тя. - Сега го искам. Сега искам да си до мен, сега!

- Затова ли ми наговори всичко това?

Елена отвори вратичката на фурната и завъртя тавата. Стаята се изпълни с аромат на джоджен; миризмата влезе в ноздрите на Герчев и се притаи в него като предчувствие за нещо непоправимо.

- Да - каза Елена. - Защото теб те няма. Защото това не си ТИ! Мен не можеш да излъжеш. Къде си, Стояне?

„Върху колата съм - помисли си Герчев, - върху колата, в оня сумрачен априлски ден, по пътя към тухларната. И гледам натам, откъдето всеки миг ще се покаже слънцето. Кутията я няма още, кутията е някъде другаде - може би в долапите на Дяковата къща или Загоров я отнася в раницата си, отнася я далече, далече и ще я хвърли в  дълбокото тъмно усое, където никой никога няма да я намери…”

Елена постави гозбата на масичката - две шепи рибки, разхвърляни из ориза  - сякаш бяха плували из вдремето, за да се появят пред Герчев със застинали очи, изгърбени в мълчалива закана.

- Къде си, Стояне?

- Тук съм.

И поднесе към устните си рибата, която държеше в  ръката си.

- Някой друг яде вместо тебе - рече Елена и той за втори път потръпна; задушаващата го парливина се премести към стомаха, рибата се стопи в устата му и потече в гърлото… Той взе друга, изяде и нея, после и трета - но си бе все същото… Герчев загреба  ориз и не усети и неговия вкус; тогава, презрял предчувствията, които го душеха, той посегна, взе каната с виното,  хвана я с омазнените си пръсти, вдигна я и пи дълго и мълчаливо, докато усети как се прояснява главата му и идва на себе си. И вече знаеше: щом й я подаде, ще каже: Да бъде твоето - ще остана тая вечер, па ако ще… Но колата вече бе стигнала онова място и Стоян съзря кутията - жълтият й блясък се метна в очите му. “Ти си Стоян Герчев и аз съм ти гласувал доверие” - каза Загоров с безмилостен глас. И сякаш със същия тоя глас Стоян изрече, преди да се изправи:

- Ще бъде така.

- Остани - каза Елена. - Той не може да те види - и посочи портрета. - Проклет да си, ако не останеш.

Когато стигна гората, Герчев поспря за миг. В ушите му още ечаха думите на активистите от ДСНМ, скупчени около новия агитационен кът пред читалището:

- Готвим се за събранието, другарю Герчев! Довечера ще разясняваме решенията на Световния съвет на мира - ще агитираме за подписване на обръщението за мир!

- В чест на мира ще поведем борба за високи добиви от памука!

- Ще продължим разяснителната работа!

- Добре, добре, момчета - бе казал той сухо. - Но не забравяйте - наред с разяснителната, трябва да се води и разобличителна работа! Докрай!

-  Разбира се, другарю Герчев! Смело ще изобличаваме недостойните членове!

Сега се укори, че толкова малко постоя при тях - те сигурно имаха нужда от присъствието му. Но бързаше - искаше да се изкачи горе на билото и оттам да погледне полето - да види разположението на бригадирите, хората, добитъка и всичко друго с тях, да види ентусиазма на тези, които вече бяха едно - заедно ще орат и сеят, заедно ще окопават и заедно ще се веселят, и така, крачка по крачка ще вървят към оня строй, който е светлото им бъдеще. Сега  повечето от тях не могат да си го представят още, но той - Герчев, го вижда добре - времето, в което нивите ще светят от златен клас, в тях ще плуват комбайни и песни ще се носят отвсякъде, а трудът ще бъде радост за хората… За синовете и внуците на тези, които още не можеха да повярват, че поставят началото на велико събитие - пътя към комунизма в изстрадалата им родина, за което дял има и той - изкачващият се по кози пътеки и камънак нагоре - Стоян Герчев…

По тези пътеки бе вървял неведнъж - знаеше накъде води всяка и с коя се слива, всички кладенчета и дъбове столетници край тях; сега си ги припомняше и се отклоняваше от пътя си, за да се увери дали са там - толкова дълго не бе идвал в тази гора, толкова дълго - сякаш само я бе сънувал - дъхът на изпръхнала шума му се струваше чужд, крясъците на свраките, които се люлееха по върховете, му звучаха като предизвестие за някаква среща… И така, като потъваше и потъваше все по-навътре в гората, сам и унесен, той стигна голяма поляна, позна чешмата на нея и разбра, че бе вървял не натам, накъдето бе искал. Оттук се виждаха блоковете на съседното село, хората пъплеха по тях, разпрегнати волове пасяха по краищата, пърпореше “Зетор” - но тези хора не бяха  неговите, а чужди и някой друг Герчев се бе трепал да ги убеди, че ТОВА е пътят за тях, и някой друг бдеше над тях и мислеше за тях - и още много, много като него, за които никой не знаеше, вършеха същото - убеждаваха с едничката цел да покажат вярната посока,  не се спираха пред неверието и работеха от тъмно до тъмно, без да жалят себе си и без да искат нещо за това… Защото времето бе време на безкрайно напрежение, което цедеше силите им и накрая, когато нямаше вече да има какво да дадат, за тях щяха да останат само усмивките на хората - най-висшата благодарност и награда, която може да получи убеденият в правотата на делото.

“Идеята ми е скъпа - бе казала Елена - но искам да чувам как бият сърцата на другите и те да чуват моето. И да си избера едно от тях. Да си го избера и да го имам; и да можем да постояваме покрай всичко останало, което иска времето… А ти си хукнал - бързаш ли, бързаш… Та дюлите не узряват през юли, ако ще земята да се разпука от жега… Спри, Стояне, обърни се, послушай!… Ти си сляп и глух!…”

Щом думите й отзвучаха, той сякаш се събуди от сън. Видя бухналите в жълтевина дрянове наоколо, високи като ябълки, видя и безкрайния низ около себе си - иглика, теменужки, синчец и минзухари бяха изтъкали най-чудния килим, който бе виждал досега; високо в небето пееше чучулига, а отстрани ромолеше водата. Над върхарите светеше слънце - за него - на тази поляна, високо над угарите, над браздите и волските впрягове, тук, където той бе сам и я бе открил неочаквано! Кой ли му бе посочил пътеката?

- Елена - прошепна той. - Елена…

Стоян Герчев коленичи, после седна и полегна върху тревата, с отворени към небето очи, заслушан в ромона до себе си и в оня, извиращ от висините глас… Лежеше и усещаше как всичко онова, което бушуваше непрестанно в съзнанието му и което насочваше действията му, бавно изчезва оттам. Изчезваха трасираните линии за електрификация, изкопаните дупки за стълбовете, бакърът, събиран за изработка на жици, ремонтираните училища и пригодените театрални сцени, вълненията от ненавременното изплащане на парите от тютюневата реколта, вечеринките и събранията, изкланите биволици, коне и магарета поради недостига на фураж,  разчистваните пътеки в снега към каракачанските кошари, подвързването с тел на читалищните столове, вагоните, натоварени с павета и купеният с изкараните пари радиоапарат, сравненията между цените на млякото, бозата и лимонадата, въодушевлението от пристигането на всеки нов трактор, всяка жътварка, вършачка и редосеялка. И най-накрая - премалата от вслушването в говорителите по улиците, които гърмяха: „С такъв народ като нашия и при такава народна власт като нашата - Отечествения фронт - при планова работа, при добра организация и правилно насочване средствата на трудовия ентусиазъм и трудовата инициатива на масите, ние действително можем да направим чудеса и да изградим дружно една нова България - силна, демократична, независима и стопански благоденстваща! За това са необходими само единение, бдителност и труд - благодатен, творчески, съзидателен труд!…”

Стоян Герчев усещаше, че всичко това се е изместило от душата му и в тая душа сега се разхожда едно велико тайнство, което го изпълва с трепет и плахост, и което му се иска да продължава безкрай… И очите му потъмняха от тъга, спомни си всички обидни думи, които бе казал на Елена; и всички съмнения, които бяха глозгали душата му, си спомни; усети, че е  жаден, много жаден… Погледна водата - тя ромолеше досами него и той най-сетне почувства неизмеримото удоволствие от това, че ще пие след малко, ще пие, докато се насити…

Изправи се на лакът и чу гълчавата. Гласовете идеха отгоре, откъм гората, спускаха се в полукръг, заобикаляха го и се усилваха. Герчев скочи мигновено, хвърли поглед натам и видя - понесли своите пръчици, обвити с памучни парцалчета, напоени с газ, децата от училището търсеха гъсенични гнезда и след миг щяха да се изсипят на поляната.

С няколко скока той се озова в листака и хукна през него надолу. Но някой го видя, и през пукота на драките около себе си той чу виковете им:

- Сърне! Вълк! Дива котка!

Децата хукнаха след него, провираха се бързо под заплетените храсталаци, решени да го видят на всяка цена, а той полетя направо през клоните и бяга дотогава, докато не свърши гората, докато не видя пред себе си къра - и оттам - задъхан, потен и разярен, като заобикаляше хората по пътя си, се прибра в канцеларията.

Още щом влезе, видя оставеното от Кандьо писмо на бюрото му, разпечата го, извади сгънатия на две лист и зачете, обгърнат от топлата вълна, притиснала тялото му.

“По време на следствието, което се води по дейността на разкритата нелегална николапетковистка организация, задържаните участници, всички членове на опозиционния ЗМС, признаха, че са работели за създаването на въоръжени групи за саботиране на селскостопанските планове по зърнодоставките. Разбрали, че нищо не ще спре масовизирането и укрепването на стопанствата, те са дали линия на вражеските елементи да навлизат в ТКЗС и отвътре да ги разлагат. Главна задача, която си поставят, е да настройват селяните чрез лъжи и клевети срещу нас. След арестуването на ядрото, останалите се готвят да потърсят убежище при своите подстрекатели в Гърция и Турция.

 Възможно е преминаването през землището на Доганово на членове на опозиционния ЗМС по новоизграден канал.

Вземете мерки за  пресичането на дейността им.

Бъдете нащрек!

ЗАГОРОВ”

Герчев сякаш чу тоя глас - гласа на човека, който никога не грешеше и знаеше всичко - и забравил омърсените  дрехи и драскотините по ръцете си, усети как сигурността му се връща - представи си как Загоров е диктувал писмото лично до него, защото знаеше, че той - Стоян Герчев, ще се справи най-добре със задачата! И като си спомни горчивината в устата си преди малко, той плю на пода зло и с отвращение, плю и ревна:

- Кандьо! Влез и затвори!

Кандилото застана пред него, провесил едрите си ръце, отпуснат и приведен.

- Кога пристигна това? - Герчев посочи плика.

- Донесе го шофьорът на рейсовата кола.

- А вестникът?

- Тук е - Кандьо кимна към стаята на секретар-бирника и архиваря. - Четем го. Пише за нас.

- За кои вас?

- За нас - за селото…

- Тука - посочи Герчев масата - тука да дойде! Бързо!

Кандьо донесе вестника и излезе. Скърцането на вратите ядоса Герчев и той събра въздух, за да напсува, но видя това, което търсеше и се наведе над него:

“Виждайки преимуществата на кооперативния труд, където се прилага машинното обработване на земята, селяните от Доганово масово навлязоха в ТКЗС. Сформирани са три нови бригади с по 5 младежки звена от по 12 души - пишеше там. - Под вещото ръководство на своя председател Стоян Герчев стопаните очакват да постигнат още по-големи резултати през тази година.”

-  Така - каза. - За тях пишело… Пише за Стоян Герчев! Който не вярва, да дойде да види. Това е… И никога няма да има връщане назад!

Привечер, щом воловете, върнали се от нивята, бяха навързани пред яслите, Калбера напълни коша със слама и го занесе при поставения на два камъка бакър, в който подгряваше вода. Опита водата, стъкна огъня, сетне измъкна чесало от близкия долап и влезе в обора.

- Затвори вратата - властно каза Герчев.

Калбера се обърна  и го видя - със светнали очи в полумрака и с ръка под палтото, върху дръжката на “Токарьова”.

- Да влезем вкъщи - рече той. - Срамота е при добитъка да се крием.

- Млък! - рече Герчев  и измъкна пистолета. - Че тук ще те пречукам! Пусни това!

Извъртя се, бутна с крак вратата; в полумрака Калбера отново видя съвсем отблизо безпощадните му очи, докато протягаше ръка да остави чесалото на гредата.

- Кажи ми - бавно и тежко каза Герчев - кой ти заръча да влезеш в текезесето!

- Ако смяташ да ме плашиш, няма да е тая - рече Калбера. - Ако пък някой ти е казал нещо, да го повтори  пред мене и тогава да приказваме! Инак е лесно - ръгаш с желязото в корема и чакаш да чуеш това, дето искаш!

- Не викай! Не в корема, в лъжливата уста ще те прасна! Слушай добре какво питам и отговаряй, че този път няма да ти се размине…

Калбера погледна животните, заслуша се в мляскането им, сетне изправи мъчително глава и погледна вдън очите Герчев, където освен  бяс не можа да види друго.

- Слушам - каза той.

- Защо си помагал на Елена? Само не ми казвай, че е заради тоя, дето духа! Ти, дето цепиш косъма на две!

- Добре… - рече Калбера. - И ти знаеш, че като помогнеш на един човек, сетне и той може да ти помогне… Един ден все ще може…

- С какво може да ти помогне Елена? С какво?

- Тя и да не може, тия, с които е свързана, могат…

- Какво? - зина Герчев. - С кого е свързана тя?

- С тебе - рече злорадо Калбера. - С тебе - повтори.

- Лъжеш! - викна Герчев. - Лъжеш, гадино!

- Ти знаеш, че не лъжа - каза Калбера. - Много добре знаеш това!

- Куче… ти ли беше оная утрин?

Калбера кимна.

- Ще те смачкам, ако продумаш на някого… Знай го това - рече Герчев. - Куче… Та ти си й помогнал, преди да я видя аз…

- Да - каза Калбера. - Знаех, че рано или късно ще прескочиш плета.

- Откъде си знаел? - побеля Герчев.

- Знам - каза Калбера. - Който има власт, не може да не стигне дотам…

- Куче. Да не съм те чул да продумаш повече… И кажи ми - какво щеше да искаш от нея?

Калбера замълча. Слънчев лъч просветна между двамата и те се погледнаха през него.

- Кажи! - повтори Герчев. - Кажи да чуя, нали заради мен си ходел там!

- Децата ми - изрече бавно Калбера - трябва да продължат да учат.

- Какво?

- Децата ми трябва да учат - каза Калбера. - Те го заслужават. И ти много добре знаеш  това.

- Куче с кучето му - процеди шепнешком Герчев, загледан в сивата мрачина пред себе си; облачно бе и небето се снишаваше, падаше ниско, сливаше се със земята, сякаш искаше да се отрие в нея; нощта се цедеше по дърветата, чието нетърпение да пукнат и се протегнат докрай се усещаше и в сумрака. Залегнали бяха с Кандьо пред повален орех край пътя, блеснал стръмен и разкалян надолу към реката и селото, чиито прозорци светеха в ниското; зад гърбовете им тъмнееше планината - оттам вееше хлад - откъм върховете, между които лъкатушеше граничната бразда. Опрял манлихерата на ствола, Кандьо  сумтеше в дрямката си, но Герчев знаеше, че само при едно докосване щеше се надигне като пружина. Той дори не бе извадил пистолета си - полегнал на хълбок, опрял лакът на дървото, се мъчеше да открие прозореца на дома си сред светлинките долу. Взираше се дълго, присвил очи, но там където трябваше да е - точно там бе тъмно. Струваше му се, че усеща миризмите на гозби, които извират от другите прозорци; Великден бе - Великият пост бе свършил и макар че поп не бе пял и не бяха обикаляли църквата, навсякъде се усещаше нетърпението на хората да седнат най-после на софрата. Чуваше се дрезгаво лаене на кучета, някой се провикваше откъм горния край, откъм новата махала.

Цялото село е по домовете си, само Стоян Герчев е тук, в росата, снишен и слят с тревата, която пука, расте около него и напира да го покрие. Той ще изпълнява нареждането, изпратено му от Загоров, а те ще ядат и пият, без да мислят за нещо, без дори да се сетят за него тая вечер - или не, ще го споменат, когато напсуват; той ще лежи тук за тях, докато времето се изнизва, ще лежи и ще усеща влажната кора на сухия ствол, която се рони под ръката му и става на прах като всичко земно… Ще лежи с душа, закопняла за готвено; за оня аромат, която всяка вечер обикаля къщите, прескача дуварите и подлудява разбунената му душа. Спомни си как, преди да тръгне насам, седна пред синията и яде - баща му, щом го видя, се вдигна нанякъде и макар че не продума и дума, той усети всичкото му кашляне и пъшкане като проклятие срещу себе си - синът, който седеше пред парче саздърма, хляб и лук, дъвчеше силно и злостно с натежала от мисли глава, преглъщаше силом и се взираше в очите на тези около себе си - припомняше си думи и погледи, мълчания, неизречени закани и се мъчеше да подреди всичко, да го надвие и укроти, за да приближи по-бързо към себе си отговора на оня страшен въпрос, усукан около същата тая душа, стенеща и вопиюща да го чуе: ЗАЩО? Защо Калбера, който довчера сънуваше американците и англичаните на софрата си, заради децата смени кожата си, а баща му не може да му прости? Защо такива като Кандьо са предани до гроб на всеки господар? Защо на Елена й се щеше да се весели сега, когато времето искаше напрягане на силите докрай, за да заработят всички като един?

Стоян Герчев въздъхна, подпря с длан челото си и дълго, дълго го три, а ръката му тръпнеше, и раменете му тръпнеха, и пръстите на краката му тръпнеха, сякаш изстиваха - цялото му тяло жадуваше почивка - колко още щеше да издържи така? Герчев не знаеше, но усещаше страха към гърлото си, усещаше го и нямаше да прости никога на Елена, че бе смесила тоя страх, заседнал в стомаха му, със смеха и желанията си. “Твоята биография трябва да бъде образцова, за да ти вярват хората!” - Герчев си припомни деня, когато Загоров го заведе у Дяко, после дните след него, мекото тяло на Дена, тогава още почти дете - какво ли е било в душата й! - когато е разбрала, че ще трябва да изживеят живота си заедно…

“Чувствам се добре. Мъничко съм отслабнала. Иначе съм същата, и белегът от операцията зараства. Ще ме изпишат скоро”.

Белегът… Защо точно неговата жена ще има белег?… А Елена ще се смее безсрамно пред него и ще му казва, че го чака и ще го чака; и че не иска нищо друго, освен да го вижда понякога!

Той отново чу далечния лай на кучетата в селото, страхотното крякане на жабите откъм реката и проумя за сетен път, че докато чакаше тук някого, който можеше и да не дойде, неговият - на Стоян Герчев живот, неумолимо се измества нанякъде…

- Хм! - изръмжа той. И веднага след това  бутна Кандьо, защото ясно дочу стъпки отзад, откъм гърба си - някой шляпаше и се приближаваше към тях - и щом се обърнаха - Кандьо с насочена пушка, Герчев с пистолета в изтръпналата ръка - го съзряха - висок и черен, над тях - продължаваше да върви, без да ги вижда и щеше да ги отмине, ако Кандьо не беше ревнал:

- Стой! - и не бе се изправил с пъшкане.

С един скок Герчев се намери до оня и още неотърсен от изненадата и смущението протегна ръка да опре пистолета в гърдите му, преди да нареди на Кандьо: “Претърсвай!” - и в същия миг разбра, че това е поп - стар и брадат - и гласът му, както бе тръгнал да излиза, спря в гърлото му! А попът застана пред тях, слят със сумрака, потънал в настъпващата нощ, мълчалив и със стиснати устни, изненадан и кой го знае още какъв - можеха ли да го видят добре! Докато Кандьо се опитваше да запали фенера, Герчев запита: Откъде идеш? - и не можа да познае гласа си - дрезгав и мрачен, като да дойде изпод пръстта.

Попът каза високо и ясно името на село, в което Герчев знаеше, че има поп и каза още, че е тръгнал към друго село в съседната околия, защото там се поминал неговият брат - един ден преди Възкресение господне! И сякаш предугадил мислите им, разпери ръце: в едната държеше кожена чанта, в другата калимявката, която бе свалил:

- Това е всичко, което нося. Никакви пари.

- Ние не сме разбойници - каза Герчев. - Но времената са такива, че трябва да се знае кой къде отива и защо.

Попът не проговори повече - стоеше и  чакаше, Кандьо държеше фенера срещу очите му и Герчев видя, че те са сини, бистросини и свежи, и че няма никаква умора в тях и си помисли, че попът сигурно вижда неговите очи и в тях прозира онова, което вече се бе насъбрало толкова, че едва ли можеше да се скрие. И усети, че му се гади; и че може да повърне - и вместо да попита за документи, най-неочаквано изрече, все така тихо и дрезгаво:

- Попе, в какво вярваш ти?

Свещеникът вдигна глава, брадата му се отметна и Герчев разбра, че го гледа учудено и се пита сигурно дали той иска да чуе истината; и се пита още за какво е всичко това - и точно сега.

- Да - каза Герчев.- Искам да чуя в какво вярваш ти? И ако не излъжеш, ще те пусна да вървиш закъдето си тръгнал.

- В онова - рече попът, - което ще бъде, синко! В него е моята вяра!

Герчев изтръпна. Това бяха думите на Загоров!

- Какво е твоята вяра? - попита той. - Кое наричаш ти така?

- Вярата - рече попът и го прониза със светлите си очи - е увереност в невидимото като във видимо, в желаемото и очакваното като в настояще. Тя прави действително онова, което се очаква и видимо невидимото.

- Кажи го просто - избоботи Кандьо. Герчев мълчеше, навел пистолета.

- Вярата - продължи попът - е най-надежният наш спътник до гроба. Трудно е да живеем на света без вяра, а да умираме е още по-трудно. Тя направлява нашите действия. Тя и любовта са животът на сърцето.

Герчев посърна.

- За каква любов ми говориш? - запита той с отмалелия си глас. - Към бога ли?

Но преди да каже нещо попът, в листака запя славей. Запя силно и чисто, накъса тишината с цъкания и извивки и Стоян Герчев усети как му става студено и мрачно от тия хора, как го дразни светлината на фенера и се събира горчива слюнка в гърлото му - и като плю, викна:

- Чу ли какво те попитах!

- Човек се ражда от любов - каза попът - и за любов. И към бога, и изобщо.

- Махай се! - процеди изведнъж Герчев. - Махай се!

Попът вдигна отново глава, наложи калимявката, благослови и тръгна с широка разлюляна стъпка надолу, към светлините и кучешкия лай, а на Герчев му се прииска да изпразни пистолета нагоре, към снишеното небе, после да тръгне, да отиде да седне на някоя трапеза и да каже: Псувайте, вашта мама! Псувайте, колкото можете! И да ги слуша, да ги слуша, сетне да се умие, да се хване на хорото и да го заводи - както той знае… Но затъкна пистолета и рече: “Кандьо! Оставаш и пазиш! Ще изпратя да ти донесат ядене. До видело да си тука!” - и тръгна по следите от широките стъпки на попа, взрян нататък, към последните къщи откъм гробището, където светеше онова малко прозорче, през което бе гледал неведнъж…

Спускаше се по калния път - сляп за всичко около себе си, пътят се провираше под надвиснали над него орехови дървета, залиташе насам и натам, криволичеше из храсталаците и се хвърляше към моста над реката, зад който се бе спотаило селото, започнало тихата си и тайна веселба. Вървеше Герчев - приведен, с пламнало чело, без да се ослушва и оглежда - направо по пътя, по който трябваше да дойдат ония, които чакаше… И чу кукувицата - рязък и отсечен, гласът дойде откъм гробищата, оттатък реката! “Кукувица посреднощ! Все се случва нещо по тоя път”- като сянка премина през него. - „Все се случва нещо по пътя, по който съм тръгнал!…” И продължи да крачи, без да се крие от никого - натам, към нейния глас, към последните къщи в изоставената махала - и колкото приближаваше, п? се усилваше страхът, от който душата му малееше, и тоя страх се смеси с предчувствието за онова, което го очакваше - припомни си всички нейни жестове, усмивки, думи: ” За кого се пестиш, Стояне? За кого и за кога?” и после: “Искам те! Искам те!” - заедно с вопъла, попил в себе си болката и несъгласието, че най-хубавото се случва и ще свърши, защото всичко на тоя свят свършва! Вървеше Герчев, а мисълта му стигаше преди него до боядисаната в зелено врата на стаята, той я отваряше и… виждаше стаята ту празна, ту пълна с хора - защо са тия хора, защо са се скупчили там? После това изчезваше, той чуваше хрускането на чакъла под стъпките си, които приближаваха към нейните ръце, ласкави и нежни.

… И когато, изтръпнал от предчувствия, с овлажняла коса и залепнал на челото перчем от зной и мъглива роса, прекрачи плета, извървя пътеката до къщата през буренясалия двор и застана до прозорчето, въздъхна облекчено, защото разбра: тя беше там!

Стоян Герчев отвори полека вратата към пруста  и когато направи първата от двете крачки до другата врата, потръпна - изведнъж като вихрушка го обхвана желанието да завърти извития пирон, притиснал капака на големия долап срещу него и да надзърне там - усети студения дъх на някого друг под кожата си, който бе дошъл с него дотук и му посочваше какво да прави! Но преглътна, пристъпи нататък, потропа, бутна вратата и я видя: застанала над разстлания на земята месал, на който бяха наредени хлебчетата, закичени със здравец, и яйцата, боядисани с лучени люспи - видя всичко това и усети дъха на тамян  и очакване - и най-после - видя как блесна огънчето в очите й, как трепнаха ъгълчетата на устните и разбра, че това е мигът, към който бе вървял и че нищо не ще го спре да премине на оня бряг, на който никога нямаше да бъде сам; и нямаше защо да бърза -  вече бе стъпил на моста.

- Добре дошъл - прошепна тя и той усети как радостта изпълва тялото му със сила и трепетно очакване.

Тогава чу изтрополяването. И се вкамени. Защото бе сигурен, че падна керемида от зида на горния край на двора - и че е съборена от човек!

- Стояне! - прошепна уплашено Елена, прозряла внезапното отчаяние в очите му и прекрачи към него - Стояне!

А той видя, че по реката бяга студена и висока вълна, върбовите клони трещят под нея и всичко ляга по пътя й - и трябва най-после да пристъпи, защото тя приближава към моста, на който е застанал! Трябва да направи само една единствена крачка!

- Каналът - прошепна Герчев, усетил страшния хлад в тялото си. - Там има някой!

- Стояне!

Бе сигурен, че този, който се прехвърли през зида, е вървял по улицата и е видял пред себе си нещо, което го е уплашило - и е прескочил през най-високото, защото не познава дворовете. И е чужд, тръгнал нанякъде! И пътят му е този, по който дойде Герчев! Но нали Кандьо е горе и ще го срещне!

- Кандьо е заспал - каза Герчев.

- Стояне! - изкрещя тя и политна към него; преди да я отблъсне, той видя как горяха очите й - неговото предчувствие с всичката си неизбежност я беше завладяло - тя - в същия миг по-добре от него чу шума на водата, която заплашваше да го отнесе!

- Каналът… - рече той, впил безнадежния си поглед в нея; измъкна пистолета, завъртя се, скочи навън и като се сниши, стигна до сайванта. Огледа внимателно, преди да се провре край разсъхнатата каруца и кошовете. Слухът му се напрягаше до изнемога да чуе стъпки, скърцане, дишане в топлия мрак - небето се бе издигнало, налепено с мигащи оченца - и когато стигна до зида, видя, че откъм дама се надигна тъмна и слаба сянка - на десет крачки от него, и се втурна нататък - към светлия прозорец, зад който чакаше премалялата Елена с душа, изтръпнала и сломена…

Герчев скочи - без вик, като безмълвно видение, и настигаше оня вече, и щеше да го прилепи към земята с всичката сила на своя удар, така, както беше научен - щеше да го псува и пита: Къде си тръгнал, твойта…, къде си тръгнал точно тая нощ? Сега ли намери, верицата ти!, когато човекът залитна към пруста, тялото му се удари във вратата на стаята, тя се отвори и той влетя вътре! Стоян се забави - не бе очаквал това - когато след миг бе там, първото, което видя, бяха пробляскващите  кръгли очила на оня - вчепкал се беше  в ръката на Елена!   И докато се взираше в него, пръстът му натисна спусъка -  Стоян видя как главата на непознатия се отметна  и тялото се свлече  на пода -  смачкано, черно и дребно, как Елена коленичи след него, закрила очите си с ръце - тогава той -  изтръпнал и оглушен, направи тази крачка, която тя чакаше, прихвана да я изправи - и усети, че трепери, че се тресе цялата, и чак сега чу вика й: Не! - който миг преди да стреля, се бе откъснал от устата й…

- Не - повтори Елена - не…

Герчев я привдигна.

- Мъртъв е - каза той. - Седни. Седни.

- Не… - повтаряше тя, докато димът бавно се свличаше като саван върху скупченото тяло.

Стоян се наведе, обърна тялото върху напоената с кръв черга, попипа джобовете на куртката, измъкна оттам тефтерче - когато го разлисти, видя, че е изпълнено с имена, и срещу всяко от тях има цифри - ситно изписани с червено и синьо мастило.

- Той искаше да те удуши - каза Герчев.

- Не!… Не… Защо го уби? Пак смърт в тая къща! Господи! Защо на мене пак! Защо на мене всичко!…

- Искаше да те убие - каза Герчев. - Чу ли? Запомни го това!

- Защо? Защо?

- Ще има следствие…

- Не!  Не искам никой да стъпва тук! Никакви хора! Не! Вземай си го!

- Ти си луда! - каза той и не помръдна, дори когато видя как тя, с пламнало лице и треперещи ръце измъква пистолета от колана му и го насочва срещу него.

- Стояне, ще те убия! Ще те убия!

Най-после  видя черната дупка на цевта, която сочеше неговото око - знаеше колко е необходимо, за да изхвърчи оттам късчето олово, видя и треперещата ръка на Елена и безумния блясък в очите й, и ненавистта в същите тези очи, които сега не можеше да познае, и съвсем сломен рече:

- Зареден е… Махни го!

- Вземай го! - викна тя и се дръпна назад.

Герчев се наведе, зави тялото с чергата и го повдигна - стори му се толкова тежко, че се олюля - понесе го към вратата и спря там, на прага.

- Какво да го правя? - попита сякаш себе си той.

- Каквото искаш - рече тя - носи го у вас, на гробището или където щеш!

Тя млъкна, защото видя как чернее погледът му, зъл и мътен, и когато той, преди да излезе, каза: Пистолетът! - го мушна в колана му и усети твърдата му и студена плът, и как продължава да се тресе тялото му! Обърна се, видя тефтерчето, което бе забравил той, опръсканата с кръв стена, стисна зъби и изстена: Господи!…

Стоян Герчев не бе допускал дори, че след гърмежа оня ще се строполи в краката й и няма да е повече жив! Струваше му се, че той просто ще изчезне, ще се върне там, откъдето бе тръгнал и те - двамата - ще бъдат, ще останат пак - сами! И чак когато видя тъмното дуло срещу себе си, разбра, че се бе случило непоправимото, че тя наистина може да стреля, докато крещеше: “Ако идват хора, поне да има за какво!” и той може да се свлече в краката й - и през всичкото това време -  докато бе там, и после - когато се опитваше да се свърже по телефона с града, не бе помислял нищо друго… За нея мислеше и когато всичко свърши - изяснено бе, че този дребният, небръснатият, черен в сумрака и объркан мъртвец, който не промълви нито една дума пред Герчев, докато бе жив, е бил учител в  близко село и дявол го знай къде бе тръгнал в нощта, след която много хорски уста наред с мълвата щяха да промълвят: Христос воскресе!

“Несъмнено е, че се е движел по новоизграден канал - установи човекът, когото Загоров бе изпратил да разследва случая - и вие сте се справили много добре. Жалко е само, че го нямаме жив!” Името на Елена Герчев не спомена - всичко бе станало малко по-нататък - към гробищата - и когато най-после свърши, той тръгна посред бял ден към нейната къща, защото бе решил да й каже това, което не му бе излизало от ума през тези дни - но още по пътя усещането за нещо непоправимо се промъкна в потресената му душа и щом стигна там, видя - вратата бе заключена отвън с голям катинар и разбра, че докато той бе обяснявал, говорил и премислял, тя е взела решението, което единствено можеше да го довърши: беше заминала, без да пожелае да го чуе повече… И мисълта, че не знае къде да я потърси, че не знае колко още няма да я види, измести всичко друго от главата му - а беше последният ден на април и след мъгливите и влажни дни най-после бе светнало слънце и огряваше зеленината, покрила всичко около него. И сред тази зеленина, от която лъхаше здрава сила, той стоеше мрачен и разбит и се питаше кой би могъл да му каже къде е тя! На него, който знаеше всичко! Сигурно Маганеца? Кудкудякаха кокошки в неговия двор, пчели залитаха около цъфналия люляк, но никой не се виждаше там - Маганеца бе излязъл още сутринта на нивата с хората - а дори и да беше тук, нима можеше точно него да пита за Елена? Въпросите налитаха и се сплитаха в душата му, разпъваха я и той не знаеше какво да мисли - искаше само да я види, да й каже онова, което бе решил - и това желание го задушаваше - и презрял най-после гордостта си, забравил я, той реши да отиде при Калбера, да го намери на нивата или в дома му, или в стопанския двор, или където и да е и да пита него - но в никакъв случай Маганеца, който би попитал: “Душата ли те боли, Стояне? И тебе ли?”

Обърна се и тръгна с подкосени крака - и докато вървеше по улицата, разбра и изтръпна за сетен път - разбра, че никога не бе му изглеждало всичко около него такова, каквото го виждаше сега - къщите, скрити зад овошките, разкривените и разкапани плетове, миризмата на тор, скованите от груби дъски нужници в задните дворове, напуканите и разкривени керемиди на покривите - бе виждал и хората други, съвсем различни…

И изтръпна за сетен път, когато видя,  че Калбера стои до портата си, подпира се на нея и го чака, а Герчев нямаше сили да каже нещо, нито да поздрави, нито да пита, искаше да го отмине, да не го вижда, защото този, който вървеше по улицата, не беше Стоян Герчев, а някой друг и кой го знай кой беше. Но Калбера стоеше и пушеше, брадясал, нисък и черен, отриваше длан в мазния крачол на панталона си - ръката ли го сърбеше или що - и пак дърпаше от цигарата, мляскаше, преглъщаше и чакаше.

Герчев приближи, спря, вдигнал измъчения си поглед към него и кимна. Кимна и Калбера, не проговори и това още повече стегна гърлото на Стоян - лицето му се сгърчи и брадичката му се затресе, но той прехапа устната си, наведе глава и като я изправи, попита с глух глас:

- Знаеш ли къде е?

- Кой? - сепна се Калбера.

- Елена.

- Не знам - учудено рече Калбера - не съм я виждал… не знам. Счупи се окът на една кола, дойдох да взема теслата и тръгвам… Изчаках те, ако има нещо да наредиш… каквото трябва да направим.

Герчев усети, че пропада някъде, че още малко - и светът ще изчезне от очите му; разбра, че Калбера не лъже - че те чакат да им каже какво да направят - и винаги ще чакат така, подпрени на едната си ръка и смучещи от цигарите, защото той - Стоян Герчев, ги беше научил, той го бе искал да е така - и сега трябваше, и винаги щеше да трябва той да им казва какво и как да е - и после, един ден те щяха да отсъдят… И като пое дъх, със сетни сили, преди да тръгне, рече:

- Поправете го тоя ок… и карайте нататък… внимателно.

И без да дочака кимването на Калбера, тръгна.

В тоя край на селото нощта настъпваше по-бързо - мракът пропълзяваше откъм гората и се настаняваше между полегналите плетове, за да пролази оттам навътре в селото. Тъмнината идваше заедно с нощния майски хлад, от който всеки би потръпнал. Но не и Стоян Герчев, седнал на каменния валяк в двора на Елена. Седеше, навел глава, без да се вслушва в шумовете около себе си, без да напряга тялото си за скок, седеше отпуснат и замислен, мачкаше живото стъбълце на една тревичка между зъбите си, дъвчеше го и го късаше, а стипчивият сок му напомняше нещо отдавна невкусено, нещо забравено и вече неподвластно нему. Ходил бе в мрачината до гробищата - сам и без нищо, стоял бе до дюлята на дядовия си гроб, застлан от нейния розов цвят, напрегнат да си припомни по-добре онова, което бе говорил старият… И след смъртта му го проклинаха всички от селата наоколо - горски надзирател беше - днеска ядеше и пиеше с тях, утре ги удряше в носовете, събаряше и мачкаше с ботушите. Колкото пъти го бяха причаквали, толкова пъти ги караше да изплезват езици и да забравят пътища и пътеки. Привързал бе само Стоян към себе си - разхождаше го с коня из гората и гърмеше с карабината край ухото му, а сетне му даваше да пие кладенчова вода. “Има два пътя - говореше му той, докато отпиваше от павурчето мастика - само два са, запомни, Стояне - да си налегнеш парцалите и да мирясаш, или пък да чуеш що иска сърцето ти и да тръгнеш подир него… Среден път няма.”

“И твоя камък се рони, както се ронят на ония, дето си налягаха парцалите…” - прехапа устни Герчев.

“Аз не живях заради гроба си” - сякаш избоботи дядото и тоя глас накара Стоян Герчев да стане и да тръгне между кръстовете, изпод които избиваше зелена трева и се силеше да целуне върховете им, да извърви тъмното гробище и щом наближи оня двор, да скъса канапчето на портичката, да тръгне по неутъпканата пътека и да приседне срещу рамката на прозорчето, което тъмнееше като избодено око срещу му. И тогава пред погледа му сами се появиха блясъкът на зъбите й, мъхчето над устната, усмивката й - тялото му полека се изпълваше с безумие - силата напираше в пръстите му, те се притискаха болезнено в белия камък и при докосването собственият му глас го стряскаше: “Той искаше да те удуши!” Усещаше как в него зрее мисълта да влезе в тая стая, да разбере какво бе взела със себе си - искаше да види там ли е грамофонът - започваше да мисли, че и тя може да е там, че този катинар не е поставен от нея, искаше да погледне стаята, да я запомни от сетното си виждане без кръв и да вкуси от оня въздух, в който вечерта се бе къпало голото й тяло преди да се случи онова!

Стана най-сетне, отдели присвитите си пръсти от студения гръб на камъка, направи десетте крачки дотам и спря - халката на катинара притискаше здраво мандалото и той разбра, че няма сила, която да го отдели - и попипа над гредата за ключ - пръстите му докоснаха студен и сив прахоляк; отръска ръка - прахът се посипа по дрехите му, а той неволно попипа колана си - пистолетът му лежеше заключен в чекмеджето, където бе натъпкал и всички писма от последните дни, до едно неотворени.

Стоян Герчев се обърна, тръгна покрай къщата, потъна в катранения търбух на дама, измъкна ръждива жегла оттам, върна се с нея при вратата и я подпъхна в отвора на мандалото. После я хвана с две ръце и с всичката останала му сила напъна и натиска дотогава, докато усети, че страшният вик на безсилието ще се изтръгне от гърдите му и ще проечи в нощта, и точно тогава мандалото скръцна, пропука и той пусна изкривената жегла на земята, за да разтрие премазаните си ръце. Вдъхна дълбоко, въздъхна, огледа се - каква бе тая глъчка в къщата на Маганеца? Сигурно се веселяха там?… “Нека!” - рече и пристъпи навътре. Вратата на стаята не бе заключена и поне тук, в коридора, всичко си беше така, както го помнеше - газената лампа на стената, двете изнесени отвътре столчета и портретът на баща й над долапа, който толкова време мамеше Стоян Герчев… Най-после - сигурен беше, че не трябва да го подминава - той приближи и завъртя извития пирон, притиснал едната вратичка към другата; отвори я, потръпнал от рязкото й скърцане - като някой да изписка вътре! - и се отмести, за да пропусне светлината, която идеше отвън. Отдръпна се половин крачка назад, извъртя се леко и погледна. И почувства как дъхът му спира, как се губи всичко от погледа му, как мракът се сгъстява пред очите му - и как той - за първи път в живота си - се свлича без звук на земята! Не успя - в последния миг пристъпи, опря се на стената, преглътна, затворил очи и когато ги отвори, видя я пак -  там, от ъгъла на долапа, лъскава и нова, украсена с тънки червени надписи, го гледаше вселената завинаги в сънищата му халвена кутия…

Тръгна - с широко отворени очи, без да усеща тежестта на крачките си - мина край камъка, търкулнат под акациите, свели бял цвят над него в уханната нощ, отвори вратичката в зида, влезе в чуждия двор, мина край гласовете, идещи от осветения прозорец и ясно чу, че говореха за него; и най-накрая, когато погледът му се избистри, видя се седнал под сайванта на Маганеца, опрял гръб в едно от буретата там. Седеше, протегнал крака, като да почиваше на нивата след тежък ден,  заслушан в гласовете, които достигаха до него:

- Бедата е там - каза Маганеца, - че той не се страхува от нищо. Хора, у които няма капка страх, не могат да уважават други, освен себе си.

- Че от какво да се страхува - рече друг - с тоя парабел на кръста…

- Времето е такова - продължи Маганеца, - че трябва да си с хората, не над тях…

- Стопанството  забогатява - намеси се третият. - Най-добре сме в околията.

- Стопанството забогатява - рече Маганеца, - но тия, дето хайлазуваха, пак си хайлазуват. Напълнихме ги всички вътре.

Да, това бяха хората от звеното на Маганеца. Жените им предяха мълчешката, а те гребяха с канчетата от бакъра и говореха ли, говореха… Знаеха всичко как трябва да стане, знаеха и това, което той не знаеше - до шушка им беше ясно какъв е Стоян Герчев и къде му е мястото; и грешките му виждаха, и работата му оценяваха, и можеха да му кажат какво още не им е казал, какво още не е свършил, какво не е разбрал… Всичко можеха да му кажат, трябваше само да стане и да отиде при тях.

Протегна ръка, взе оставеното върху бурето тасче и го подложи под канелката; знаеше какво ще се случи оттук нататък - знаеше, че канелката ще скръцне и няма да отцеди капчица, защото никой не би оставил виното си, опазено до май, под сайванта; знаеше, че ще се надигне, ще стане, проклел всичко и всички и ще тръгне през лая на кучетата към дома си, в който баща му кашляше сам; и знаеше още, че никак не му се прибира в този дом, и че няма място, където му се ще да отиде, и че няма нищо, което  му се ще да чуе, освен оня чучулигов глъч, който би го спасил сега, точно сега, защото това бе краят на всичко - и добре заеше, че освен унесеното жабешко квакане и гласовете отвъд стената, отвъд всички стени, друго няма да достигне до него и затова най-после въздъхна; после пак и пак - и след третата, най-дълбоката въдишка, от гърдите му се изтръгна:

- Докога!…

Вместо отговор чу гласа на струйката, която пълнеше тасчето, а пред погледа му отново изплува кутията - същата, която той отдавна бе смачкал, продънил и смалил и която, отново цяла-целеничка, се беше спотаила в долапа в безмълвно очакване - както тогава…

 Вдигна таса и с треперещи устни пи от сламенозеленото вино, а в главата му се блъскаха ония незабравени никога думи: “Тръгнеш ли по един път, ще трябва да го извървиш - сам си го избирал…” И когато свали тасчето без капка на дъното, Стоян Герчев го пусна на земята, сведе глава, прокара грапава длан по пламналото си лице и заплака - горчиво и силно, като триеше челото си и въртеше глава, като да разказваше някому нещо…

Когато сутринта Маганеца влезе в сайванта си, видя подгизналата от вино червена пръст, търкулнатото край бурето тасче и разбра, че някой дълго е седял там, докато виното бе текло. Защото когато се бе опрял на земята да стане, отпечатъкът от ръката му бе останал - вдълбан и ясен, с пръсти, свити в юмрук. Дълго гледа тая застинала следа Маганеца и накрая продума:

- Ще се случи нещо… 

За първи път, откато помнеше, Герчев спа до късно - спа уморен и безпаметен, отпуснат и обезсилен, заровил глава във възглавницата, и когато се събуди, не скочи като друг път, а продължи да си лежи - светът плуваше в съзнанието му далечен и мъглив, с приглушени шумове - все едно, че го нямаше. Най-после стана, изми слепналите си клепачи, изтри лицето си с шарения пешкир и когато се върна в стаята, чу ясно и отчетливо: тиктакаше часовник. Погледна дървената кутия над леглото - часовникът беше повреден, никой не го навиваше отдавна, но сега Герчев ясно чуваше, че той тиктака… Този звук се вмъкна в тялото му и го освежи - вгледа се в календара на стената и учуден откри, че днес, точно в тоя ден, трябва да се върне жена му - как бързо се беше изнизал цял месец - вчера още Загоров е изпратил човек да я придружи по влака и днес на обед тя ще пристигне с рейсовата кола от града.

Той се разходи из стаята, застана до прозореца и се вгледа навън - слънцето отдавна се беше издигнало в синьото небе и светлината му караше очите да се присвиват - представи си я на още неоправеното легло - здрава и нежна, с едва видимия белег на тялото - бяла сред белите завивки, сгушена сред гънките им, очакваща… Усети как тялото му се изпълва с желание, усети и силата на ръцете си, пое дълбоко въздух, изпусна го прецеден от дробовете - долната му устна затрепера… Седна на леглото и пак чу: ясно и отчетливо тракаше часовникът… Вдигна глава: едната стрелка се бе отлепила от другата и беше почнала да обикаля около нея… Стори му се, че всичко това е сън - не можеше да повярва и когато на обед най-после я видя, след като дълго бе чакал; рейсът вдигна прах покрай тях, той взе куфара, излязоха от облака и тръгнаха редом… Тя се хвана за ръката му, а той, вгледан в бялата й шия, пламна целият и завъртя глава да види гледат ли другите… Вървяха бавно - в душата му се смесваха вълнение и трепет - като ученик пред дъската, който очаква следващия въпрос…

Дена наистина бе отслабнала и сега изглеждаше по-пъргава; той не я остави да говори, да му разказва; дори да отвори куфара и да му покаже какво е купила оттам, където животът е съвсем друг; да му спомене за всички тия неща, които бе чула и видяла. Дръпна пердето, както го бе дръпнал сутринта и пое ръцете й; после притисна лице до гъстата й коса, вдъхна дълбоко, но не отрони въздишката…

- Стояне…

Но той вече не виждаше и не чуваше нищо, освен учестеното си дишане, търсеше с ръката си извивките на тялото й и разкопчаваше с треперещи пръсти… Така не беше я любил никога; неговият плам я смути и зарадва и тя, отметнала глава, без да усеща игличките на наболата му брада, впити в кожата на шията й, примряла от блаженство от тласъците, които сякаш стигаха чак до сърцето й, остави тялото си да се сгърчи в последната, най-силна и сладка болка; и му бе благодарна за нея. Ръката й се протегна да го притисне и задържи, да спре отзвучаването на тръпката, която се разливаше по телата им, но той се отдръпна и стана; стана и започна да се облича бързо, с наведена глава, без да поглежда към нея; и когато набута ризата в панталона, посегна, взе пистолета и го пъхна в колана си. Тогава понечи да се наведе към нея, но срещна очите й и се видя там - изпит и отмалял, с поглед трескав и тревожен. И чу онова, което бе предчувствал, че ще чуе и което не бе искал никога да чува:

- Стояне, страх ме е…

Тогава той се изправи мрачен и зъл, погледна я още веднъж, а ръката му увисна отпусната и тежка, защото преди да се завърти и да излезе, беше разбрал: часовникът на стената - оня часовник, бе спрял отново. 

Все така мрачен и със стиснати челюсти Стоян Герчев обходи целия стопански двор под хвърляните крадешком погледи на онези, които имаха работа там - мина през приготвения за зърното хамбар, чуха екота на стъпките му в полумрака - той видя как от гредата пред него се посипа прах и нещо претича по нея, но продължи да върви, без да вдига глава, усетил дъха на паспала в ноздрите си, свъси лице още, излезе, спря се при тракторите и жетварките, мина край банцига, седна на повален ствол с обелена кора и дълго седя там - срещу него работниците подтичваха и работеха бързешката с блеснали от пот вратове - а когато се върнаха бригадирите от полето, събра ги в тясната стаичка на кантара и рече с глас, който отдавна не бяха чували:

-  Всяка сутрин хората идват тука и ви чакат да им кажете какво да правят. Докога? Още утре да се направят месечни и седмични планове и да се реши каква работа ще се извършва от всеки! Да се планува датата, инвентарът, добитъкът, който ще е нужен на хората! Да не се оставя непредвидена работа! Плановете да се приемат по звена и бригади и всеки да знае какво ще върши един месец напред! Това е!

Те пуснаха фасовете под пейката, на която седяха, прибраха тефтерите в провесените от рамената си чанти и излязоха мълчаливо, без да видят как потъмнява лицето му след тях и той прихваща главата си с ръце…

Сетне се обърна към кантарджията:

- Ракия имаш ли?

- Как? Ня… имам, другарю Герчев.

Бръкна припряно под прашния дюшек на леглото,  извади шише с дълго гърло, щракна тапата и му го подаде. Герчев подуши, отпи една глътка, ракията го парна, изпълни душата му с миризма, която бе потискаща и чужда за него. Понечи да остави шишето на масата и видя малка мишка, скупчена в дъното на един буркан, затворен с напупчена капачка.

- Защо си я затворил там? - с погнуса попита Герчев.

- Прилеп е това - отговори човекът и се засуети. - Прилеп, влезе самичък в стаята, как се обърка, не знам. Влезе и го хванах, и го храня сега…

- Храниш ли го? Как го храниш?

- С мухи го храня - потърка човекът наболата си брада и намести каскета си, - мухи му хващам…

Герчев се загледа в притиснатия към дъното прилеп, въздъхна нечуто и рече:

- Даааа… Така ще е… Така ще е оттука нататък.

Щеше да се прибере след малко у дома си, Дена щеше да му нареди синията, той щеше дълго да сърба приведен… Сетне щеше да чака утрото, и другото, и онова след него, та дано дочака това, в което ще се събуди с възвърната сила - а дните щяха да растат, плодът на земята - да зрее, напрежението в душите на хората щеше да расте и да ги завладява, те щяха да прекарват от тъмно до тъмно там - при памука и слънчогледа, щяха да окопават, провесили торбите под дивите круши, а на обед щяха да изваждат от браздите стомните със студена вода и да присядат по края, а той, когато наближеше това време, щеше да гледа да се отдалечи оттам, щеше да бяга от тях жаден и със залепнала на гърба риза, защото щяха да го викнат да си отчупи от хляба им, от сиренето им, от всичко онова, скътано още от вечерта - той нямаше да се приближи, защото знаеше - там, измежду наредените на месалите съдинки можеше да просветне онази кутия, която нечии ръце щяха да му поднесат да си подслади душата и никой нямаше да разбере защо потта се стича така по брадата му и откъде струи тая влага по лицето му, сякаш извира от очите…

А сетне щеше да почне жътвата. И когато тракторите и жетварките навлезеха в нивите, когато хората се наведяха над житото и колите тръгнеха към приготвения харман, той щеше да вземе  сноп, вързан от Маганеца, щеше да се опита да провре ръката си под въжето, после да го покаже на другите и да рече: Ето така да се връзват!… И щеше да отиде да провери как са нагласени вършачките - защото всичко това него чакаше - да провери има ли по двама развързвачи на снопи, има ли достатъчно гориво - и щеше да скърца със зъби сред прахоляка и воя на машините, да си дере гърлото, а те щяха да го гледат, докато той реве: Защо край каците няма кофи? Защо оставяте воловете разпрегнати да ходят по хармана? Защо не е почистено мястото както трябва? Защо? Защо? - а юмрукът му щеше да се стовари върху главата на някой вол, посегнал към снопите, сетне с него щеше да свали на земята и коларя, който го беше пуснал; щеше да види как някой сваля кърпата от главата си и я хвърля на земята да скрие оронено жито, с помътнял поглед щеше да обхожда навсякъде - от напрашените жени, които изтикваха сламата в гърлата на машините, до ремонтиращите в стопанския двор - щяха да бягат от него, да го заобикалят и да не се мяркат на пътя му, но той щеше да се появява среднощ при тях и когато видеше как някой не може да нагласи бързо колата пред вършачката, щеше да изтръгва поводите от ръцете му, да го блъска настрани, да оправя колата и като го хване за ризата, да го смразява с гласа си: Ако всеки е като тебе, за сто коли по пет минути колко загубено време прави това? Колко, тебе питам?

А те, те нямаше да се учудват, щяха да мълчат, докато беше там, после да псуват зад гърба му и да се подпират на вилите, зли и замислени. А той щеше да изникне пред фаровете на трактора в някое отдалечено стърнище, да измъкне тракториста от кабината и да го пита:

- На колко сантиметра подмяташ? На дванайсет? На дванайсет и нарушаваш постановлението на министерския съвет!…

- По-плитко не може, другарю Герчев!

- Не може ли? Ти казваш така!… А аз казвам, че може! Аз казвам, че може!

И щеше да бърза да тръгне и оттам, защото знаеше, че в кабината се подмята онази кутия, пълна с бурмички, и тракторът я разнася над целия блок, над цялото землище и над цялата земя…

И щеше да нареди още: Никакви сватби и веселби по време на жътвата! Никакъв хоремаг! Работа, само работа!

А звеното на Маганеца щеше да свърши определените му площи преди другите, да се включи във вършитбата и да работи денонощно, докато не бъде оронен и последният клас. И тогава Маганеца щеше да рече: “Има да се издължим и на държавата, има и за нас! Мойте хора - утре на трапеза в двора ми! С гайда и курбан!”

И пред всички щеше да покани Стоян Герчев, а докато неговата мрачна душа скимтеше от обида и злост, Маганеца щеше да чака отговор, а другите щяха да мълчат и да се радват, да се радват… на това, че всичко става по-добре, отколкото го е намислил председателят Стоян Герчев… И тогава щеше да дотича Кандьо - той винаги идваше, когато трябваше - да дръпне настрани Герчев и да му рече запъхтян:

- Димо Митрев се върнал!.. Какво да го правя?

- Защо се върнал? - щеше да изръмжи Герчев.

- Да умре!… Да умре се върнал, така каза…

Да, Димо Митрев щеше да се върне - в това Герчев бе сигурен - той го каза, преди да прокълне, когато го качиха на камиона заедно с рогозката, на която лежеше, на камиона, понесъл го към Добруджа - там трябваше да бъде изселен, защото синът му бе минал границата и пращаше писма на баща си от Канада. Герчев помнеше разногласията по време на закритото събрание, на което бе решено изселването на всички, които имаха избягали оттатък междата, помнеше топуркането в нощта, завардените им къщи, изпитите лица на мъжете, пушещи в утринта, докато камионите чакаха, за да ги натоварят с багажа им и да ги понесат нататък, към другия край на страната, където щеше да им горчи до края на дните им, не само на тях, но и на ония, които уреждаха живота си другаде.

 ”Нека им горчи - мислеше тогава Герчев, - нека…”, а Димо Митрев клатеше глава и всички чакаха да извади револвер или нож, или да заплюе някого, всички чакаха да се случи нещо страшно, но стана най-страшното, което никой не бе предвиждал: изведнъж видяха как лицето му се изопва, от окото му се отцежда бляскава сълза и залъкатушва бавно надолу, сетне се спира на бузата му и все не се отлепя, а всички през това време малеят, стискат със зъби цигарите и чакат да капне, защото това е първата му сълза от седемдесет години насам, и тя наистина капва, когато той разпознава в мрачината Стоян Герчев и му казва:

- Проклет да си… Проклет.

Стоян Герчев плюе, а край него жените в черни забрадки товарят кошовете, приготвени за тютюна, товарят мотиките, приготвени за онова, което са сели, товарят всичко, само цветята не могат да натоварят, къщите си не могат да натоварят, гробовете на майките и бащите и на децата си не могат да натоварят, и сред всичкия тоя плач и безсъние се чува гласът на Димо Митрев:

- Ще се върна един ден… помни, Стояне… мойто място е там, от другата страна на дядо ти, той ми е побратим… Ще се върна, проклет да си…

- Да - повтори Герчев - така ще е… И докога ще е така?

- А? - скочи кантарджията, който бе седнал на стола и наблюдаваше втрещено Герчев.

А Герчев се изправи с натежала глава и тръгна към дома си. Вървя по пътя като дете, навело глава да търси болтче, паднало от някоя машина, като дете, което върви по дирята на волска кола, пълна до канатите със златни пити слънчоглед и нищо друго не вижда… Прибра се, към синията и хляба на нея дори не погледна; Дена не го попита нищо - остави го да мине мълчаливо край нея, да влезе в другата стая - мрачната и хладната, където спеше, докато я нямаше; сви се сама оттатък, на постелята за двама, заслушана в кашлицата на свекъра си, с примряло от горчивина тяло и като отметна тежката си коса, промълви:

- Докога… Докога, о, боже, ще е така…

А Герчев, проверил пълнителя на пистолета и поставил го на масичката, опряна на леглото, излегнат по гръб, каза дрезгаво на себе си за сетен път:

- Да - така ще е…

И заспа както беше легнал, а тя го покри с одеалото и донесе стомната с вода, ако се събуди среднощ, да му е наблизо. Но той дори не помръдна, не се обърна на другата страна, спа без желания и без да очаква каквото и да е през другия ден, и затова душата му изтръпна, когато се събуди от чукането по прозореца, видя, че там стои Кандьо и разбра, че това не е сън.

Купа ли се беше запалила, вол ли беше преял или кола се счупила, лозунг някакъв ли бяха надраскали или се беше повредила машина, откраднато ли беше нещо или какво?

“Какво още, какво?” - мина му през ума.

- Загоров пристигна - каза Кандьо.

Тези, които бяха подранили, видяха как джипът стои пред кметството, а в него седи и чака Загоров, и после - как излиза, когато Стоян Герчев се появява на площада, ръкува се с него и се усмихва под мустаците си, и как двамата тръгват по стъпалата - изпънати и високи, а стъпките им отекват по цимента, докато навън се ражда денят и слънцето наднича иззад камбанарията. Защо бе пристигнал Големият толкова рано? - това се питаха и тези, които пушеха мълчаливо, докато отваряха портите да пропуснат добитъка, и тези, които впрягаха, и тръгналите вече към нивите… Чак вечерта щяха да научат - Кандьо беше изтървал някъде, че двамата стояли вътре цял час - Загоров говорел, а Герчев мълчал - и така - докато излезли навън, и Герчев пак не продумал нищо, стиснал мълчаливо силната длан на Големия, а той тръшнал вратата на джипа и заминал все така усмихнат! Но Кандьо чул - било взето решение там горе Герчев да замине на работа в околийския комитет. Управителният съвет щял да се събере и да предложи нов председател.

Като научиха това, хората въздъхнаха и не продумаха, помълчаха като за мъртвец, сетне заговориха за работата, за едно-друго, но говореха тихо и свъсени, макар че Герчев го нямаше наоколо… Тоя навик си остана у тях и след като той замина заедно с Дена и остави новата къща на баща си, който изкарваше сутрин трите овце и по цял ден лежеше по синорите далеч от хората, лежеше и отпиваше от шишето, затъкнато в пояса - без да чува това, което се подхвърляше за сина му из селото - че се обличал вече по градски и водел жена си на кино. Когато разказваха, хората не го наричаха по име, а казваха: оня. Оня счупил масата в читалището на еди- кое си село, като тряснал по нея, оня свалил колана си и пребил един шофьор, който отказал да го закара донякъде с камиона…

А дните бягаха - с тях и страховете на хората и на тяхно място идваха други. Хлапетата, които обикаляха препълнените волски коли и се търкаляха в праха над хвърлената пита слънчоглед, отидоха да учат в града; тия, които не бяха родени, когато се основа стопанството, вече тичаха подир тракторите и чакаха да пристигне автобусът да се возят на ремаркето му…

После дойдоха други времена. Земята остана, едни правди бяха забравени, други - не.

Изведнъж се чу: Стоян Герчев се разболял и си дошъл.

Хората се споглеждаха: Защо се е разболял, когато си има всичко? Не знаеш ли? - питаха Маганеца.- Не знам - отвръщаше той.

И отиде да види Герчев.

Дена бе плакала много и още сълзи имаше в очите й. Щом му отвори вратата, се вкопчи в ръката му и го погледна така, сякаш сам господ бе решил да надникне в дома им, а от гърдите й се изтръгна глухо: Батьо, батьо, защо трябваше да ходим там, защо..

 Какво му е на Стоян, попита Маганеца, боли ли го нещо?

 - Не знам - рече през сълзите си тя - дни наред трошичка не е сложил в устата си…- и  заплака с глас, а той й каза: Недей, недей! и пак попита: Кажи какво стана, как стана? - Не знам, не знам - продължи тя - нищо не ми казва… Чувах го насън да повтаря: Димо Митрев умрял, къде е гробът на Димо Митрев… Все това. - Това ли? - попита стреснат Маганеца. - И още: Не съм виновен, не съм виновен… Все това. Колко доктори се смениха, искаха и в болница да го вземат - не щя и не щя. На село, рече, искам да си ида…

И сълзите й скокнаха пак.

Маганеца пристъпи в тъмния коридор и преди да отвори вратата чу: в стаята, където беше оня, тиктакаше часовникът.

Отвори вратата и го видя.

Стоян Герчев лежеше с изпито лице, неподвижен. Нищо не продума, макар че Маганеца постоя доста. Само обърна глава и вторачи поглед в него. Маганеца преброди очите му и си тръгна, а щом се прибра, влезе в сайванта, където държеше лопатите и мотиките, намери измежду тях копача, наби му кама и го изправи до стената.

След седмица се разнесе мълвата, че Герчев умрял.

И че тези от града казали на Дена да не плаче силно, защото ще има много големи хора да го изпратят в последния му път.

Бе сух есенен ден и при всяко изправяне, за да изхвърли с лопатата пръстта от гроба, Маганеца съзираше отрупаната с плод дюля до камъка на стария Герчо. Тя раждаше всяка есен и дюлите й оставаха да светят чак до първия сняг, после падаха на земята, сбръчкваха се и посивяваха там…

Щом  гласът на Загоров отзвуча между короните на черните дъбове и хората си тръгнаха, Маганеца откъсна едра дюля, избърса мъха й, занесе я у дома си и я сложи в шкафа. Сетне си легна с натежали от умора рамена и заспа. Спа, без да се буди и чак сутринта сънищата накараха душата му да потръпне. Маганеца видя оня свят - и уж си го бе представял много пъти, а едва сега разбра, че той е същият като този, само дето всичко в него е потопено в полумрак и сенките са лилави. Крачи Маганеца по пътя към гробището, стига първите камъни, килнати на разни страни, сякаш да запазят тия под тях от нечие посегателство. Навлиза навътре в мрачината и се стресва изведнъж - на три крачки от него тъмнее разкривено дърво с лилави плодове, а старец с дълга брада и разпилени коси загребва с дългите си нокти пръст, меси я и хвърля към върха на дървото. Не може да улучи, пръстта се разсипва, шумоли в клоните и пада върху му. Когато вижда Маганеца, той се обръща и остава вцепенен, с вдигнати пред лицето си кокалести пръсти и светещи в мрака очи.

Маганеца се вглежда в него и настръхва - това е Стоян Герчев - окъсан и окалян, с изкривен нос и хлътнали страни, бос и неумит.

- Гладен съм - чува жалния му глас Маганеца. - Откъсни ми плод, човеко!

Дюлите са нависоко и Маганеца се навежда, за да потърси камък. Когато се изправя, вижда, че Герчев е застинал с вкаменено лице и от отворената му уста струи лилава пара.

- Не ме удряй! - проплаква той. - Не ме удряй, моля те!

Маганеца стои пред него, стиснал камъка в ръка и не смее да мръдне. Пуска го в тревата и казва без глас:

- Напразно преследва хората, Стояне. Напразно им трови живота. Защо трябваше така? И без това всичко щеше да стане…

Герчев примигва няколко пъти над жълтите си кръгли ириси.

- Знам - казва той.

- А защо ги преследва тогава? - извиква Маганеца и на земята започват да тупат лилави дюли, да подскачат в краката им и да се притаяват в тревата. Герчев се навежда, сграбчва ги една след друга, пълни пазвата си.

- Защо, Стояне? - извисява глас пак Маганеца.

- Не съм! Някой друг е бил, Маганец! Друг!… А те ме проклеха!… И ме държат гладен…

Лицето на Герчев се затриса, устните му треперят и Маганеца чува как се удрят един в друг извитите му зъби.

- Лъжеш! - виква той. - Лъжеш!

- Не лъжа!… Питай я… Тя знае, ще ти каже…

- Кой?!

`Виолетовата пара продължава да излиза от устата на Герчев, той се тресе, тъмните дюли започват да падат изпод ризата му на земята.

 Маганеца се стресна и отвори очи. Слънцето бе погледнало в стаята, радиоточката над шкафа гърмеше, а под нея искреше нежно златната дюля.

Стана Маганеца, дълго три челото си, стана и се облече, свърши това-онова по двора, издои кравата, яде, сетне взе дюлята и тръгна към гробището. Тръгна по същия оня път, дето го бе сънувал и докато вървеше, все гледаше напред, към онова място, сякаш очакваше да види някого там и се страхуваше да не се сблъска с него. Вървеше той и си повтаряше думите, които чу в съня си, повтаряше ги да не ги забрави, като да бе тръгнал да провери дали са верни. И колкото повече наближаваше, толкова п? се стягаше душата му и сякаш сърцето му се обърна, когато приближи и видя, че там - под дървото, се навежда някой и събира дюли.

Маганеца дълго стоя с подкосени крака преди да се реши да пристъпи сред камъните. До пресния гроб, бе коленичила жена и триеше мъха от дюлята в ръката си, триеше я, преди да му я даде на него - гладния.

Маганеца закри с ръка очите си. Видя се да се приближава до нея и да я пита: Вярно ли е това, дето ми каза Стоян?

В този миг чу смеха на Оня. Същият хрипкав смях, прекъсван от хълцане.

Изтръпнал, Маганеца свали ръката си бързо, прекръсти се и погледна натам.

Наведена над гроба, Елена плачеше.

Той се обърна и тръгна между камъните, излезе на пътя и закрачи бързо към селото. Щом пъхна ръка в джоба си, напипа дюлята. Извади я и впи зъби в нея.

1996 г.