Илия Василев

Петър Ненов е човек, когото много обичах, човек, за мене - велик!

Ще ви разкажа как се запознах с него. Бях отишъл при директора на Радиото във връзка с моето предстоящо назначаване за редактор на предаването за Народната милиция. Докато бях при него, в кабинета му влетя някакъв научен сътрудник и с крясъци разказа, че в Младежката редакция има хулиган, който го изгонил. Полюбопитствах след това и разбрах, че “хулиганът” е Петър Ненов - тогава отговорен редактор в Младежката редакция на Българското радио. Та този научен сътрудник му занесъл своя статия, в която доказвал, че Балдуин не е хвърлен от кулата на хълма Царевец, както всички знаем. Петър прочел това “откритие” и хвърлил в лицето му папката с думите: “По-добре е да се махнете оттук и да помните, че това, което от дете знам за нашата история и за българите, не може да бъде променяно от всеки. Докато аз съм тук такава глупост няма да бъде пусната по Радиото!…”

Затова изгоненият автор се жалваше пред ръководството.

Такъв човек беше Петър - до болка прям. Така за пръв път се запознах с него. Скоро след това станахме приятели, защото намерихме много допирни точки и в живота, и в работата, и в творчеството.

Веднъж казах на Петър, че за мене той е като вулкан, който изригва непрекъснато и добрина, и талант, и скръб, и тъга, и радост, и хумор… Той се възпротиви на тази квалификация, но я е запомнил. Веднъж бяхме на гости на един младежки литературен кръжок във Велико Търново. Вечерта, след срещата, отидохме на Балдуиновата кула, за която стана дума по-горе. С нас бяха Лъчезар Еленков, Петър Парижков и двама-трима млади местни поети. Времето беше чудно: прекрасна лунна нощ, луна, блестящата Янтра под нас. Не мога да опиша обстановката така добре, както би го направил Петър. Разнежиха се поетите, започнаха един след друг да рецитират свои стихове. Беше много вълнуващо и красиво. В един момент Петър помоли за малко тишина и издекламира няколко свои стиха, които накараха всички да онемеят, а след това заръкопляскаха впечатлени.

На другия ден го запитах има ли някъде записани или публикувани тези стихове. Отговори ми отрицателно.

“Как така? Защо?! - възмущавах се аз.

“Нали каза, че съм вулкан, изригнах снощи и ето ти…”

Винаги оригинален, винаги точен, този човек умееше да те омае със своята простичка човечност и неподправен талант.

*

Петър много обичаше да се “зарови”, така да се каже, в моята служебна работа. Редакция “Полюси” изготвяше предавания за служителите от Народната милиция и Петър ми стана редовен сътрудник. Веднъж се запознал с един квартален отговорник, който му разказал за някакъв апаш по прякор “Шилото”. Вършил той разни престъпления и накрая се озовал в затвора. Шилото нямал никакви близки и останал потресен, когато на свиждане в затвора ми отишъл кварталният отговорник. Това преобърнало душата на Шилото и след излежаване на присъдата отишъл най-напред при него с молба да му намери работа, за да започне нов живот.

От тази история се роди разказът на Петър Ненов “Шилото”, който бе записан в Радиото от народния артист Кирил Янев и остана в Златния фонд.

Петър беше автор и на много истории за “Старшина Варадин” - едно предаване, създадено по идея на Тоно Лазаров. Благодарение на Пепи то стана много популярно сред слушателите, за него получавахме стотици писма. Забавните случки от ежедневието на старшината Варадин се изпълняваха пред микрофона от актьори като Саркис Мухибян, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Васил Попов, Стоянка Мутафова и др.

Решихме един път двамата да направим радиопиеса. С една пишеща машина и малко багаж потърсихме спокойствие за работа на Слънчев бряг. Настанихме се и си казахме - една седмица никакъв алкохол. И спазихме обещанието си. Тогава написахме “Втората хипотеза на майор Андреев”. Беше интересна радиопиеса, и тя остана на постоянен запис в Златния фонд на Радиото. Когато свършихме работата, отидохме да изпием бутилка бяло вино с чирози в казиното на Слънчев бряг. Заведението беше пълно с гости. В един момент обявиха конкурс за най-добре танцуваща двойка. А Петър ми казва: “Геносе, сега ти е времето!” Бях добър танцьор, станах и поканих една дама от съседната маса. Понесохме се във вихъра на валса и спечелихме. Не си спомням нейната награда, моята беше една метла и също й я подарих. А Петър взе да ме подкача: “Геносе, ти сбърка, и на нас ни трябва метла. Ще се върнем в София, има много за измитане около нас…” ***

***  /Бел. Пaвлина Павлова/: Случката, за която си спомних, щом стана дума за командировки и за танци, е твърде комична. Но участниците в нея разбират това чак към финала.

И така: четирима журналисти от популярната тогава “Радиостанция “Младост” /името й е измислено от Петър Ненов, но по-късно е харесано от ръководството на Националното радио за име на новата програма “Хоризонт” и Радиостанцията става “Младост”/, поемат в командировка до далечната Силистра. Това са Стефан Симеонов, Петър Ненов, Илия Василев и Борис Вулжев. Стефан Симеонов предварително се е обадил по телефона на кмета с молба за съдействие - да им организира срещи с млади хора в тяхната работна среда, да ги разведат из окръга…

Когато самолетът с четиримата каца на летището в Силистра, за тяхна изненада там ги очакват посрещачи с букети и с леки коли ги водят в салона на театъра. Поканват ги на трибуната и започва окръжна среща на учителите. Нашите герои са малко изненадани, проектирали са да пообиколят насам-натам, а не да киснат на някакво съвещание, ала бързо се окопитват и скоро от трибуната зазвучават авторски стихове от Борис Вулжев, Петър Ненов разказва как е написал книгите за Боян Чонос и Александър Димитров, Стефан Симеонов и Илия Василев пък дръпват прочувствени речи.

След съвещанието гостите са настанени в хотела на “Балкан-турист”, след което са поканени в най-големия ресторант на града на вечеря с танци. Купонът тече, учителките са луднали по младите, красиви, талантливи и много духовити софиянци, които и така хубаво танцуват.

И точно в разгара на веселбата, някъде към 23 часа, пристигат трима писатели, водени от Георги Караславов - истинската писателска група, поканена за участие в окръжната среща на учителите. Ала те, горките, изпуснали самолета, а с влак до Силистра се пътувало над 12 часа. Та пристигат те: здравейте, значи, извинявайте за закъснението, но вече сме тук и сме готови за литературното четене.

“Какво четене? Нашите хора си дойдоха навреме, съвещанието свърши, не ни трябвате!…”

Завихря се малък скандал, в който се намесват и четиримата - те, впрочем, са приятели с писателската група и бързо изясняват грешката - взели са ги за други. Да, ала учителите отказват да се разделят с тях и така на другия ден злополучната писателска тройка заминава към някакви далечни села, където ги развеждат из кравеферми и свинарници, а писателите псуват под сурдинка лошия си късмет, но нищо не могат да променят. Смеят ли?

А четиримата правят интервюта с учителките и се връщат в София. Случаят, обаче, е толкова занимателен, че се превръща в любима тема из писателските и журналистическите среди. Пък и самите участници в него го разказват увлекателно, с пикантни подробности и неизбежните доукрасявания и комични акценти.

Ех, спомени, спомени, които предизвикват и смях, и тъга…

Забравих да отбележа, че Петър Ненов беше единственият, който не искаше да ме наричат бай Илия, а “геносе” - на немски - “приятел”.

С усмивка си спомням и за един случай с моя приятел на морето. Бяхме във “Воденицата” на Златни пясъци. Седяхме върху едни чували с брашно и разговаряхме над чашка питие. С нас беше и един млад поет, който се беше лепнал като лепенка за Петър. По някое време излезе навън и се върна с подуто лице - беше се сбил с някого. “Защо не седиш мирно тука? - смъмри го Петър. - Ако не - извикай  и мен.” По-късно, когато останахме сами, го попитах кой е този млад творец, Петър ми отговори: “Един младеж, който е избягал от себе си.” С тези няколко думи той обрисува обърканата душа на това момче.

Същата вечер пак седяхме във “Воденицата”, когато на една съседна маса започнаха да се веселят много шумно, дори неприлично, група чужденци. А ние искахме да попеем. Петър много обичаше песента “Стройна се Калина вие”. Той започна тихо да пее, аз ентусиазирано му пригласях. Групата в ъгъла обаче се разсърди. Шумно изразяваше недоволството си, а един глас се извисяваше към нас с истеричното “Тише!”. Ние, разбира се, не спирахме да пеем, докато над нас не се наведе един мъж  и изкрещя силно “Тише!”. Внезапно Петър го хвана за брадата, поиска ми запалката, след което щракна и я поднесе към брадаткото, заплашвайки да я запали. Сред чужденците настана паника, а Петър помоли да преведат на изплашения поляк, че в България никой чужденец няма право да казва “тихо” на хубавите български песни. ***

Такъв беше Петър - оригинален, прям, честен, неповторим. Помагаше на всеки, дори с цената на лишения за себе си. Много млади се учеха от него, той им вдъхваше сила и увереност. До него тогава бяха поетите Матей Шопкин, Лъчезар Еленков, Петко Братинов, Кирил Гончев, Петър Парижков, Воймир Асенов, Иван Бориславов, Евтим Евтимов… Всеки от тях е обогатявал своя талант с истината, извираща от богатата душа на Петър Ненов.

Голям човек с голямо сърце. Такъв беше, такъв си остава Петър за мен, за моята съпруга и за дъщерите ми, които много го обичаха.

*** /Бел. Павлина Павлова/ Когато години по-късно се запознах с Петър Ненов, тази история обикаляше из артистичните среди в доста по-пикантен вид: чужденецът се беше превърнал в грамаден швед с брада до кръста. И Петър тъкмо се канел да си запали цигара, когато разяреният швед приближил тяхната маса и тропнал с юмрук по масата с думите: “Тише!”. Петър нищо не му отвърнал, само лекичко преместил ръката, в която държал запалка, към надвисналата в близост брада и тя мигом пламнала. Шишкото започнал да я гаси с ръце и избягал уплашен навън. А когато на сутринта Петър и приятелите му слезли в ресторанта на хотела, шишкото закусвал в компанията на младата си партньорка, ала вече с ниско подстригана брада. Но щом зърнал Петър, бързо се изнизал навън…