Мартен Калеев

Което и обръщение, написано или изказано по повод издаването на книжнина, започва обикновено с „Уважаеми Читателю!” Следват и още натруфени думи, които имат за цел да смекчат предварително критиката или недоверието на точно този читател.
Не смятам, че това помага! Или не помага в достатъчна степен. Пък и не иде още на първата страница да сложим табела „Не стреляйте по писателите, пишат колкото могат!”

Днес като че ли не Читателят, а „уважаемият” Писател го няма в Монтана!

Как писателите да говорят и отстояват творческото си его, когато материалната нищета подава ръка на духовната мизерия в национален мащаб. Вече не ни учудва, че от кофите за боклук се излюпват мургави хора, клошари, котки и кучета! А след тези гледки олекваме откъм човечност!
Времето е стъпило отгоре ни и ние бавно се смаляваме в залъка хляб, който не носи вече нито същата ситост, нито същата радост, нито същата надежда. И най-малкото - опрощение.
Именно по този повод - залъка, се разделяме, преди да сме се срещнали истински. Подозрителни сме до отчаяние. И се чудим коя от двете думи е по-страшна, ако ни пресрещне или застигне - „Завинаги” или „Никога”? Болката ли се храни със спомени или спомените - с болка? Дали пък не е поличба, че вече се усмихваме най-вече само насън? Само …понякога. Защото истината само понякога ни прави свободни, по-често… цялата истина ни убива на място!

Днес сякаш невидима сила ни тласка да следваме златната жилка на човешкото безумие! Комай дошло е време да се разплатим даже със себе си, но нито си знаем цената, нито пък имаме нужните сребърници! Освен страхът от смъртта ни преследва и страхът, че ще бъдем забравени насред потопа от повсеместен кикот и евтина врява. А Ной отдавна го няма, навярно е емигрирал я в друга държава, я на друга планета. Дори молитвите ни не завършват с блажено смирение. Защото се оказва, че днес можеш да съгрешиш… с добродетел.
Много въпроси, дилеми, подозрения, подходящи за безсъници… Много е изписано!
Тогава?
Наясно съм, че разсъжденията върху въпроса какво носят в шепите си мравките по своята лунна пътека нямат пряк практически смисъл. Както и дали духът на поетите дори и под земята събира луковици на цветя, които да засажда из нашите сънища.
Нямам претенции и не танцувам култово с вълци. Но правя по-опасни неща - все още се доверявам на хората! А после кърпя живи рани, и се опитвам да… пиша. Не ми остава време за омраза, макар да ме е изкушавала неведнъж. Разбирам, че в лабиринта на дните всеки май е преследван от хлевоуста тълпа, която тръпне да те види на ешафода. Нима някой вярва, че Господ наказва с любов?!?
Все по-често мълчим. Премълчаваме комай живота си. Не забелязваме, че е внезапно и оглушително тихо, и все по-тихо е от мен до теб, Читателю! Не сме и единствените, оглушали от тишина…

Но нали надарените с душа, когато гледат листопада, чуват музика? Няма да затихне копнежът в човека към нежността и тайнството, при което си способен да усетиш как дъждът нагазва в храстите, а между смокините влюбен се стаява залезът. Как не ние, а прозорците се озъртат, защото живеем като в будна кома и светът, и хората са объркали своите полюси.
Да, вярно е, че на писателите понякога светът им отеснява. Но и те съвсем по човешки се страхуват от прокобния вик на заточения в провинция Понта Публий Овидий Назон „Талантът ми донесе гибелта!”
Писателите предизвикват съдбата с… писане.
Ако спрем да четем и пишем очите ни ще загубят своите зеници!

Наясно сме, че всяко издание на алманах „Огоста” ще има своите „изкушения” и „грехове”. Но нали и манастирите са направени от изкушения, грехове и скали? А са променяли и времето, и хората, че и вярата им.
За писателите, родени край Огоста, вечерите тук пристигат като икони. А кога и къде другаде се шепнат най-големите откровения? Писателите наивно се осмеляват и да ги опишат. Който както може, и доколкото може.
Може би всеки автор счита, че едва ли не той пише с перо от буревестник. Че именно той не може да пише по друг начин, освен… талантливо. Но това е „сложен” въпрос…
Ето, Читателю, опряхме до теб. Не друг, а ти ще отсъдиш! Ние ще сме насреща.
Нека да се събираме край Огоста. Тя ще ни примамва край себе си, все така нарамила върбите си и поела към Дунава. Във водите й само за миг ще можем да зърнем своите отражения. А за да не се забравим, да не се разминем с теб, Читателю, ще драснем върху хартията и по някой ред.
После пак по Огоста ще пускаме думи. Пък ако е рекъл Бог, все някой ще ги намери. И прочете.
Думи, извадени от раклите на душите ни, които се надяваме да не потънат даже във времето! Думи с дъх на горски малини и на прехапани устни.
Ти, драги Читателю, не хвърляй по тях тежки упреци. От тях думите ни наистина ще потънат, приказката ще секне.
А без дума помежду ни как ще се гледаме в очите?

алманах „Огоста” - 2013