ДОКОСНАТА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ
Емил Рупел на 75 години
Силно впечатлена от малката поетична книга на Емил Рупел „Животът продължава. Избрано”, ще отразя наблюденията си без излишни суперлативи. Суровата и истинска поезия не се нуждае от гримиране.
Емил е имал волята и строгостта да бъде крайно взискателен към себе от уважение към истинския читател-познавач, посягайки само към най-доброто и, трябва да му признаем, направил го е прецизно до безпощадност. Поднесъл си е сам /и ни е поднесъл!/ най-хубавия подарък за своята 75-годишнина! Само 66 наистина избрани стихотворения. Щастливо число!
Предпочитам цялостната композиция на една книга, но естеството на стиховете е принудило поета да се съгласи с редактора Красимир Георгиев за три раздела: РЕАЛНОСТ, ОБРЕЧЕНОСТ и ПОЗИЦИЯ /хумор и сатира/. Работата на художничката Таня Рупел-Тера внася допълнителен щрих към атмосферата на книгата - неспокойна и драматична.
Това, което открих, за своя радост, като качества на Емил Рупел, е талант, категоричност, яркост, оригиналност, темперамент, първосказаност в мислите и образите и, най-вече, характер:
Подлост
се реже
открито.
/„Жребий”/
Кредо, изповядвано от поета и следвано както в лириката, така и в сатиричната му поезия.
Или:
Понякога човек върви до края,
за да срещне себе си.
/„Манифест”/
Този мъдър стих е изстрадан, когато авторът е бил още много млад /„тогава ние бяхме страшно млади /…/а вътре в нас горяха страшни клади!”, когато идеализмът се сблъсква с практицизма и подлостта, когато в битката между малкия човек и „големите” началства, чиито сърца са „станали бездушни кабинети”, чиито очи „са се превърнали в спестовни каси”… все още има някаква перспектива за успех. Каквато няма днес!
С годините перфекционизмът на този автор се задълбочава. Лирическият Аз на поезията му е един нов Дон Кихот /„Безработица”, „Дон Кихот”, „Бунт”/, който непоколебимо вярва в развиделяването: „По шева на надутите ви пози/ разпуква младата зора./ Такава лека утринна експлозия/ облъчва тежките бюра”.
Емил може да бъде злъчен, ироничен /„Гротеска”, „Миграция”, „Бунт” и др./, но той е по-често горд и бунтовен, носител на една метежност, която очевидно е вродена, генетична, а не придобита и позьорска. Наследена със сигурност от Пиринския край. Оттам са и голяма част от неговите герои. Боли го отчуждението от нашенското, българското - „мъжете си искат хорото” /„Бунт”/, отдалечаването от корените - „По браздите, над които/ хляб се пече/ вече се изпичат тротоарни плочи”. /„Миграция”/
Докато го четеш, в душата ти се набират гняв и болка, а въпросът „Докога ще е така”? те тревожи нощем, тъй както тревожи и автора. Стиховете му, вдъхновени от нашата история, са общочовешки. Там е силата им. Обичам такава поезия! Трите стихотворения за Ботев, Левски и Вапцаров от цикъла „Обреченост”, не случайно откриващ се с „Мама”, /най-свидното!/, са ярък израз на дълбоката ни национална драма. В поантите им се случва това, което поетът си е обещал като клетва пред олтара на отечеството:
А то е:
„…днес от такава дълбока кания/ лъч като меч ще измъкна!”
/„Жребий”/
Каква е безкрайната драма на българина, която, след бесилото, го разяжда и до днес? Да обича Левски, но да не го заслужава - „И всяка сутрин русата глава/ от изток се надига да ни гледа” /„Съвест”/.
Чужди държави и политици ни оспорват герои, територии, исторически победи, а ние „толерантно” и страхливо мълчим, защото, уж в името на голямата политика и европейската интеграция, „още еднооки водят слепи”. /„България”/
Честта обтяга дните ни, заклина ги.
И
нека
Дякона виси
на нашето
сърце
завинаги!”
/„Обреченост”/
Може ли да се забрави лапидарното „Посвещение Ботеву”. Докато в последно време „гениални” глави представят истинския гений Ботев за „обикновен, едва ли не ежедневен”, Емил Рупел с един замах е обозрял необозримото:
Жив е тоя, който тръгна по света -
да убие мъката на пет столетия,
да зарие десет капки кръв в пръстта,
двайсет песни да остави на сърцето.
И Вапцаров е тук, като предизвикателство срещу онези, които искаха да го заличат като поет и герой, но сметката им излезе крива:
Завинаги, завинаги открит -
пред дулото, пред цялата вселена.
Вървиш и търсиш своя нов Мадрид,
а все вървиш към мене, търсиш мене.
/„Елегия”/
Това е мъжката сълза на поета, обручението му.
Колкото и да са житейските сблъсъци в живота му, той е оптимист и знае:
„През всеки кръг на хладната вселена
най-топлия си лъч ще търся аз!”
/„Завръщане”/
Ето защо проявява нетърпимост към крадците на детското щастие /„Измиване на детските рисунки”/, копнее за човешки контакти и искрена дружба /„Покана за рожден ден”/, предизвиква смъртта със смелостта на истинския оптимист:
„Дотук съм - ще й свирна аз, - живей!
Нататък само с Тебе ще живея!
/„Животът продължава”/
В няколко стихотворения Рупел рисува Жената като най-великолепното творение на природата. За мен стихотворението „Жена на пешеходната пътека” е голяма сполука. Един ден ще му направя подробен анализ за собствено удоволствие. Впрочем направила съм го, остава да го запиша.
Емил Рупел е известен най-вече като сатирик. Неговите естествени врагове са измислените величия, перачите на пари, подлеците, самозваните „живи класици”, наивният електорат, хероите на деня.
В този момент си мисля как ми се иска да имахме литературна критика, за да не остават скрити ценностите в поезията ни. Но нямаме.
В заключение искам да потвърдя радостта си от появата на тази книга и да честитя 75-годишнината на автора й. В стихотворението „Ноктюрно” той казва „Ако трепне влага в нечий поглед/ значи нещо си докоснал ти”.
Разбира се, Емиле! Докосна моята чувствителност.
Емил Рупел. „Животът продължава”. Издателство „Фльорир”, София, 2013 г.
