ПЕСЕНЕН КАТАРЗИС
Петранка Божкова. „Време за песен”, издателство „Българска книжница”, София, 2012 г.
Всред шумното преекспониране на социалните проблеми в съвременното ни общество един нежен, напевен и благороден глас ни казва: „Време е! - да изтрием праха от мислите, / за да чуем по-ясно песента на авлигата.” Посланията на Петранка Божкова в новата й книга са идентични с представата ни за модерни молитви, изречени в Храма на човечността - там, където се отлива вярата в духовната сила на праведния човек, черпещ енергия от прототиповете на природното начало, от автентичната жизненост на любовта. Като цяло поезията на Петранка Божкова представлява един апостроф към самата нея и към раняващата я с агресията си действителност. Сякаш най-важните акценти от своите идеи тя е успяла да събере именно в стихотворението „Апостроф”: от пространствения ареал на улицата, през времевия прозорец от делници и празници, до абстрактния свят на изкуството - тези координати на човешко обиталище са жадни за присъствие, свободна воля, съпричастие, прегръдка:
Има такава улица -
с няколко бели къщи
и няколко стари дървета.
С празни гнезда между клоните…
Има такава музика -
с няколко ноти насъщни
и няколко звука по-светли.
С много печални тонове.
Има такава поезия -
с няколко стихотворения
и няколко мъдри куплета.
С много сол върху раните…
Има такава проза -
с няколко тъжни прозрения
и няколко страници цветни.
С празни от чакане погледи…
Има такива делници -
с няколко часа бързане
и няколко срещи с приятели.
С думи, неказващи нищо.
Има такива празници -
с няколко чаши вино
и няколко стари песни.
Със свито сърце изпети.
Има такъв живот -
с няколко глътки щастие
и няколко глътки забрава.
С много години самота…
Стиховете от „Време за песен” греят с една изящна носталгичност - едновременно тъжна и просветлена, където страданието не иска да се примири с черногледството, отхвърля апатията и егоистичната омраза, а паметта на лирическия персонаж регистрира онази мотивация за живот, която е самовъзраждаща: „да влизам с песен в битката за хляба”… Поетът в наше време изгражда около себе си броня от лирична красота, въпреки нещастието, което не спи, въпреки пустинята от неслучващото се, въпреки парадоксите на битието, проектирани в символите на човешкото оцеляване: „Странен е днес вкусът на хляба./ Някой открадна душата му.” („Спомен”). Интересното във възприемането на тези класически песенни внушения е в позицията на авторката: уж поетесата говори за най-съкровените си трепети, идеи, случки, а всъщност под емоционалната прозрачност на метафоричните картини тя съпреживява Другия - човека до нея, срещу нея, пътуващия непознат, нацията като езикови, топографски, битови и исторически детерминанти, а не на последно място - цялата се потопява в диалога с новите поколения, особено драматични са посланията към децата й („Рожден ден”, „… Но още тичам”). Спокойно мога да кажа, че Петранка Божкова с цялата си трепетна и всеобичаща душа е възприела вероятно несъзнателно едно класическо определение на акад. Михаил Арнаудов за въздействието на литературата: „Единствено ценно е човешкото съчувствие, милостта; никаква природна красота не може да се сравни с красотата на душата, особено с величието на страданието.” („Психология на литературното творчество”, 1965 г.).
Видим акцент в лайтмотивните повторения в доста от стихотворенията е темата за предателството. Това като че ли е болестта на нашето време, но поетесата не търси реванш… Достойнството и любовта към всяка жива твар е нейният катарзис.
Родната попмузика само би спечелила, ако композиторите ни намерят адекватна музикална интерпретация на тази поезия - плътна откъм универсална образност, приливно настроение, диалогична интонация, изповедна искреност и непреднамерена хармония - единство на дух, тяло, Бог и социум. Не случайно поетесата съзира взаимовръзката: „Щом дочувам песен - значи Бог е наблизо.”
Петранка Божкова не страда от манията на постмодернистичното оригиналничене - болестно състояние на доста от съвременните ни поети, които халюцинират и влизат в пошли роли чрез най-първичните същности на човека. Тя не игнорира света, който видимо е „потънал в суета и мрачна слава”, а се опитва чрез ласката на песента да отключи непробиваемата му инертност. Читателят отгръща страница след страница на „Време за песен” и не се чувства тероризиран от апокалиптични картини или егоистична ярост, а се отпуска омагьосан от цветния сън на една изпълнена с красива самота, пречистваща и облагородяваща реалност - там властва жената на 21 век, която интелигентно преглъща неуспехите на делника, запазвайки в стъкленицата на душата си Любовта. С релефните детайли - врабче с обгорено крило, мокрите листа по асфалта, прозорецът, който намига, и река без лодка… Съвременникът ни е жаден за ренесанс на обикновените човешки отношения, на класическите ценности - семейни, морални, етно-исторически, социални. Маската на преситен и индиферентен индивид вече е свалена. И Петранка Божкова успява с тази книга да го изведе от лепкавата информационна преситеност и да му напомни: „Жив си! Страшно няма…!”
