Пелин Пелинов

Откъс от незавършения роман „ПРЕЗ ОГЪНЯ” - посветен на Руско-турската война от 1877 - 1879 г.

1. До първата атака на Плевен от отряда на генерал Шилдер - Шулднер, станала на 20 юли 1877 г., градът беше само едно географско понятие. Освен че се намираше по средата на главния път от Русчук за София и имаше около 17 хиляди жители смесено население, с нищо друго не беше забележителен. За него знаеха само собствените му обитатели и търговците на храни и добитък на север от Балкана. След третата атака обаче, станала на 11 септември с.г., той се превърна във военно-политически възел и стана известен в цяла Европа. След този трети щурм възелът Плевен постави под съмнение Балканската кампания на войната. Тук Дунавската армия на Русия удари на камък и застави отчаяното и командване да обмисли въпроса за отлагане на похода и оттегляне на войските на север от Дунава.
Плевен е стар град с многовековна история. Той съществува като селище още от VI век преди Христа. Неизвестно е какви точно са били неговите тогавашни обитатели. Пък и това не е чак толкова важно, защото през вековете тези обитатели са се сменяли - едни са изчезвали, а други са ги замествали, след което и те са изчезвали в дебрите на историята. Чак през I век от н.е. тук са дошли римляните, които са оставили писмени белези и които са дали наименованието „Мизия” на земите на север от Балкана.
Първоначално селището се е наричало Сторгозия и е било разположено на запад от днешния град, където сега е едноименния нов квартал. През Второто българско царство (1186 - 1396 г.) селището се е изместило на юг, където днес е красивия и уникален парк Кайлъка. И се е превърнало, съобразно природната даденост на местността, в силна крепост за охрана от северозапад на тогавашната столица Търново.
След турското нашествие на Балканите, Плевен, както и всички други български градове и села, попада под чуждо владичество. От тогава - 1396 г., започва дългото и безпросветно иго, което трае до Руско-турската освободителна война от 1877 - 1879 г.
Турското владичество прекъсва историческото развитие на българите и ги лишава от феодалното средновековие, през което време свободните европейски народи постигнаха своя геополитически и културен възход. Когато в Италия Микеланджело и Леонардо да Винчи рисуваха своите шедьоври, в Англия великият Шекспир представяше в „Глобус” своите гениални драми, във Франция творяха Корней, Расин и Молиер, а в Германия Мартин Лутер превеждаше Библията на родния си език, на Балканите малоазиатските друговерци превърнаха местното население в работен добитък. И с това обрекоха българите на вечна изостаналост.

2.
За разлика от Дунавските крайбрежни градове Силистра, Русе, Никопол, Оряхово и Видин, Плевен не бил гарнизонен град. В него не били разположени редовни войски, както например в Шумен и други вътрешни градове със стратегическо значение за отбраната на империята. Той е бил извън тази стратегия. Затова разполагал само с трийсетина заптиета, които се грижели за реда и порядъка в града и окръга.
Щом до града достигна вестта, че руските войски са форсирали Дунава на 27 юни и са завзели Свищов, йеродякон Евтим Тодоров, който служеше в делната църква „Света Параскева” тръгва за Свищов, за да се срещне с ръководителите на руското военно разузнаване, които предната година го бяха вербували за агент и му поставили задачата да ги осведомява за турските военни сили в този район.
Как се стигна до това вербуване?
През лятото на 1875 година плевенчанинът Евтим Тодоров завършва Семинарията в Самоков и още есента постъпва като дякон в Троянския манастир. През пролетта на следващата 1876 г. избухнало Априлското въстание, което обхванало и части от Северна България. Богатият габровски търговец Цанко Дюстабанов оформил чета и я извел в Севлиевския балкан. Дякон Евтим Тодоров напуснал манастира и се включил в четата. Но след десетина дни тя била разбита и разпръсната, а главатарят Дюстабанов - заловен и обесен. Дякон Тодоров, като много други оцелели въстаници, избягал в Румъния. А след това се прехвърлил в Русия.
През есента на същата бунтовна година той се записал в Киевската духовна академия. Искаше му се да стане висш духовник, за да прокуди гърчеещите се натрапници, които все още, въпреки Екзархията, се подвизавали в българската църква. Около три месеца след началото на учебната година, преподавателят му по омилетика /1/- отец Серафим му съобщил, че в Киев е дошел полковник Артамонов, който се интересува от него и иска да се срещнат.
- Какъв е този полковник? - попитал българският студент.
- Началник на руското военно разузнаване - отговорил му академичният преподавател.
- И защо иска да се срещне с мен?
- Не зная - сви рамене духовникът. - Той сам ще ти каже.
Още същата вечер Евтим беше представен на полковника и на още един цивилен господин, който се представил като българина Тодор Велков.
- С оглед на бъдещите намерения на Русия за освобождаването на България се нуждаем от вашата помощ - казал му направо Артамонов.
- В какво се състои тази помощ? - попитал Евтим Тодоров.
- Трябва да станете наш разузнавач и да ни осведомявате за турските военни сили оттатък Дунава!…Приемате ли?
- Кога трябва да стане това? - попитал студентът, като вътрешно се зарадвал, че най-после Русия се е решила да се бие за България. Като четник в Дюстабановата чета през пролетта, той разбрал, че свободата на Отечеството не може да се постигне със собствени сили. Необходима е намесата на велика държава, която може да побуди Турската империя.
- Веднага! - отговорил му Артамонов.
- Но това означава… да напусна академията?
- Ще продължите следването след това, като наш стипендиант!
- Академията няма да ви избяга! - допълнил го Тодор Велков.
- Може ли да си помисля малко? Да се посъветвам с моите преподаватели!
- Колко малко? - попитал полковникът.
- До утре!
- След два часа г-н Велков ще ви чака тук, на това място, за отговор - заявил Артамонов, станал и си тръгнал. Но на изхода на стаята се обърнал и добавил: - Знайте, че Русия има нужда от помощта на българите!
След два часа Евтим Тодоров и Тодор Велков се срещнали. Студентът се съгласил и поискал разяснение как точно да става това разузнаване.
Тодор Велков, който бил главният агент на руското военно разузнаване от Тулча до Видин му разяснил, че той трябва да наблюдава пътя от Русчук до Орхание и да съобщава за турски военни сили около този път. След това му казал, че неговият агентски псевдоним ще бъде - „Чучулигата” и той трябва да „пее” своите сведения на Христо Ц. Бръчков от Свищов, който ще ги препраща през Дунава на руския генерален щаб.
След около две седмици, малко преди Коледа, Евтим Тодоров напуснал Киев и се прибрал в родния Плевен. И веднага постъпил като свещеник в долната църква „Св.Параскева” за прикритие на неговата разузнаваческа дейност…
А сега, щом научи, че русите са форсирали Дунава и са завладяли Свищов, той възседна своя кон и се отправи за този град. Възнамеряваше да се включи като доброволец в руската армия.
В село Българене, което се намира на пътя за Свищов, той срещна един казашки отряд, начело с полковник Тутолмин. И веднага му се представи като пратеник на плевенското гражданство с поръчението да му съобщи, че в Плевен няма турска войска и трябва веднага да бъде зает от русите.
Тутолмин му отказа, като му обясни, че неговата задача е да отбранява левия фланг на Западния отряд на генерал Криденер, а не да завзема градове и села. Освен това - Плевен е далеч, той не може да го задържи със своя малък отряд при евентуално нападение от страна на турците.
Разочарован Евтим Тодоров продължи към Свищов, с надеждата, че там ще убеди по-големите началници да влязат веднага в неговия град…
И докато той докладваше в щаба на генерал Криденер за положението в Плевен и за необходимостта да бъде веднага зает, за да се предотвратят евентуални посегателства на турците срещу местното българско население, в града влезе, без предварителна покана, друг казашки отряд от 38 конници, начело с капитан Афанасиев. Тези казаци бяха от Предния отряд на генерал Гурко и имаха за задача да охраняват десния фланг на настъпващите към Търново руски войски…
________________

1. Омилетика - /гр./ наука за църковното проповядване.