Елена Диварова

Есе за Стефка Тотева по повод новата й стихосбирка „Черна трева”

Ако трябва уточнение: Марина е Цветаева; есента е сезонът на Стефка; приятелството е - приятелство.

А планетата - Земя.

Районът - един от полуостровите в Средиземноморския басейн.

Locus anachoresis - Тракия.  

Времето - било е пролетно, всеки е бил забързан в ежедневието, контролиран от диктатурата на младостта, от диктатурата на очакванията … и от други диктатури.

Училището, в което расте Стефрка, нашето Царско село, беше  Руската гимназия в Пловдив. Да бъдем от „нашия клас” - то значи да сме последователи на едни и същи ценности и на едни и същи поети. Някои от тях са тук, други отвъд. А може би всички са на границата, а може би всичко е граница, предел - като огледало, в което познаваш другия:

Хочу у зеркала, где муть
И сон туманящий,
Я выпытать - куда Вам путь
И где пристанище.

Я вижу: мачта корабля,
И Вы - на палубе…
Вы - в дыме поезда… Поля
В вечерней жалобе…

От тези стихове сякаш тръгва един явен и скрит разговор за поезията, за Марина, за есента, за човека.

Стихове и думи  главно за страданието - защото то държи живи сетивата.

Стихове и мълчание - много често е така, думите могат и да мълчат.

И онзи олтар в живота, за който Пушкин казва: „Друзья мои, прекрасен наш союз, он как душа - неразделим и вечен”. Олтар, в който Стефка предано служи.

Изобщо тя е много чувствителен човек, търси взаимност, откликва на всичко с отговорност. Ранима е и някак необръгнала след разни житейски бури. Навярно това е тайнственият резултат от брака на поезията с журналистиката.

А има и още един брак тя - таен. Бракът между поезията и труда на преводача. Стефка съвестно превежда съвременни автори от руски език, за да подкрепя по този начин храбро оцеляващия ни духовен мир.

Съвсем наскоро, през лятото, до нея ме спряха стиховете й, публикувани в „Литературен свят”.  Още не знаех нищо за ръкописа на „Черна трева”. Не знаехме, че книгата ще е факт 2-3 месеца по-късно. И ето - днес вече празнуваме прохождането на тази книга.

„Черна трева”? Искам да знам какво има отдолу, под тревата, в корените - и по-надолу - в пръстта. Там ли е Царското село на детството? Жива ли е още тази пръст, от която никнат жълти цветя,  садени от бабината ръка? Пръстта, от която всичко се ражда.

Всеки има нужда от място за усамотяване - някъде в Тракия, близо до Марица, още по-близо - до младостта, заради която черният цвят е прекрасен и не е липса н цвят, а - смелост. Като черна лента през челото когато си на двадесет години.

Там някъде - на полуострова, на планетата. Навсякъде, където има приятели.

Затова, ако трябваше това есе да бъде в едно изречение, то щеше звучи така:

Чете Марина Цветаева, посреща есента и остава вярна на приятелите.