Христина Стоева

Голямото историческо събитие - прогонването на тракийци от Източна Тракия заслужава вниманието на обществеността. През тази юбилейна стогодишнина то намира отзвук, както в научните среди, така и в живота на обществените и политически организации.

Не по-малко внимание заслужава и въпросът, как този исторически факт се е отразил и отразява върху личната съдба на потърпевшите тракийци и на потомствата им. Това ще рече да преминем от общото, исторически значимото, към частното, към личностната съдба на отделния тракиец или на негов потомък и на негови потомци.

В това отношение книгата „Приказката на моя живот”, която Надя Чернева е написала и издала на ксерокс, а електронното списание „Литературен свят” публикува, ни предоставя обилен материал за съдбата на едно сираче, което не е склонило глава пред жестоката си съдба, а е водило борба и то не за оцеляване, а за извисяване. До колко тези негови усилия са осъзнати и оценени от обществото ще се помъчим в това изказване да ги откроим и да ги осмислим.

Книгата, която представяме, е искрена изповед на едно сираче, в нашия случай на Надя Чернева, но в нея, като във фокус, е събрана съдбата на много деца, чиито бащи храбро се сражаваха през 1913 година в Одрин, в Бунар Хисар, в Лозенград и Булаир, но не се завърнаха, за да бъдат упора в живота на децата си в следвоенните тежки години.

Семействата им, подложени на жестоко преследване и през 1914 година безапелационно прогонени, дойдоха в майка България бедни и изстрадали, за да заживеят при условия, които широко разтвориха врати и прозорци за нежеланата, но упорито преследваща ги жълта гостенка - туберкулозата - болест, нелечима при оня общественополитически строй и при онова състояние на медицината.

В пет последователни години (1940/1945) един след друг напускат този свят бащата на Надя, тракиецът-бежанец Димитър, трите й сестри: Златка, Калушка и Евдокия, покосени от коварната болест и майка й, Люба, съкрушена от голямата скръб.

Трогателни са моментите, които оставят незаличими следи в съзнанието на малкото момиченце, останало сираче. Смъртта не е пощадила най-голямата й сестра в момент, когато вместо към олтара, закопняла да сключи брачен съюз, тя, облечена в булчинска рокля, потегли към оня свет, от който връщане няма. Много трагизъм има и в утринта, когато малкото момиче разбира, че и майка й вече не е между живите.

Надя остава на грижите на леля си Надежда и въпреки обичта, с която я обграждат, тя се чувства сираче. Колко дълбоко се е врязала скръбта в нейното детско съзнание показва, може би неосъзнатата, но нетактична постъпка на нейната учителка от забавачницата, която на утрото, по случай завършването на учебната година й поставя задача, със стих и песен, да се обърне към птичето, което да й разкаже за съдбата на сираците в света:

Мило птиченце ела, чуй ти мойте теглила.
Нямам майка, татко драг, аз отколе съм сирак.
На сираците скръбта няма нийде по света.
Ах попей ми, ти, попей, тъжни мисли разпилей…

Пее Надя със сълзи на очи, а и присъстващите родители не могат да сдържат сълзите си. Всички ридаят.

Питам се - дали все пак тази тъжна песен, дори подсъзнателно, не е насочила Надя да търси своя път в музиката, в пеенето, където тя среща личности, които трасират понататъшния й път. Решаваща е срещата й с Мара Пенкова, която полага майчински грижи към осиротялите деца, сред които е Надя и приятелката й Цанка.

Бивайки артистка в Музикалния театър “Ст. Македонски”, Мара Пенкова, по време на почивката си в Пампорово, взема и Надя, което предоставя възможността тук тя да срещне и другите си благодетели: Бойка Вапцарова, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Геори Стаматов, варненският тенор Никола Николов и съпругата му Лиляна Василева - все хора, оставили дълбока диря в културната история на страната ни.

По-нататъшната съдба на Надя, разказана искрено и увлекателно, е свързана с родния й град Варна, където е приета, след конкурс, при голяма конкуренция, за хоритка в операта. Надя е не само хористка - поверяват й и солови изпълнения. Поместените в книгата снимки показват нейния живот в един щастлив период, когато тя изпълнява роли от световния музикален репертоар.

Вокалният педагог Мими Димова и диригентът Мирчо Мирчев оценяват качествата й на певица и диригентът на новооснования хор „Морски звуци”, Марин Чонев, я приема не само за хористка, но й възлага солови изпълнения.

Като че ли знак на съдбата е съвпадението на рождените дати на Надя и Марин, 25 октомври, които не рядко те отбелязват заедно. Ще бъде много дълъг списъкът на хоровете, в които Надя е пяла и още пее; невъзможно ще бъде да изброим индивидуалните й участия в концерти на художествената самодейност.

Ще отбележим последната радостна вест - на 13 октомври тази година Надя получава първа награда за соловото изпълнение на песен в конкурса на фестивала „Листопад на спомените”. Това е награда, която за втори път й се присъжда в две последователни години.

Да се заплати хонорар на съпровождащ песните й инструменталист понякога Надя Чернева се е застъпвала, но никога самата тя не е получавала хонорар и не е пожелавала да го получи. Справедливи ли са били тези, които в протоколите дори, са отбелязвали срещу името й - пее без хонорар, а самите те за своята дейност са търсили парично възнаграждение?

Питам се: винаги ли бедният трябва да остава беден? Трябва ли благородният да бъде лишаван от това, което му се полага?

И още нещо: казваме, че скромността краси човека. Това, в днешно време, е заблуда. Скромността обезличава личността. Колко хора с дарования остават незабелязани, защото са скромни да искат пари, не парадират с възможностите си, а са бедни сами да финансират изявите си.

В подкрепа на тези си разсъждения и с риск да се отклоня от темата, ще вмъкна впечатленията си от едно предаване на радио „Хоризонт” наречено „По първи петли”. Там всяка събота в 5 часа и 10 минути народният певец Манол Михайлов има свое включване. На 26 октомври, на Димитровден, той ни въведе в значението и потърси мястото на празника в народния ни календар.

Все съм чувала и чела изказвания, но такова дълбоко познаване на народните традиции и на народопсихологията на българина, ей Богу, не бях чула. Такова умело свързване на Димитровден със следващия го празник - Деня на Народните будители, на фолклора с будителството, което направи той е голямо постижение за всеки творец.

А какво правим днес с народните будители? Кога си спомняме за тях? Още в следващите новини в 6 часа сутринта, пък и на всеки кръгъл час по-обширно, а на половин час - накратко, ни поднасят случаи с убийства, изнасилвания, отвличания, протести, окупации… Информират ни за какви ли не още страхотии. А къде остава Манол? За консумация от будните в 5 часа ли? Той и от нашата тракийска организация, като че ли изчезна. А беше фактор, който движеше културно-масовата работа в Централното ръководство.

Надя Чернева остана вярна на Варненското тракийско дружество. В период от 4 години беше символично заплатен секретар. Възрастните вече, за да не кажа стари, тракийци, помнят нейните посещения по домовете им, за да събира материали, свързани с бита, обичаите и спомените им, благодарение на които уреждахме изложби, ползвахме ги при викторини, черпихме примери за сюжети, разработвани от творците, членове на Клуба на тракиеца - интелектуалец.

Редовно Надя свикваше заседанията на ръководството, на художествения съвет, протоколираше ги, подреждаше архива на дружеството, събран в няколко раздела: организационен (протоколи, списъци на членовете, планове, отчети, сценарии), документален (грамоти, записи на лични спомени, снимки, видеокасети) и библиотечен - подарени книги, книги на местни автори - тракийци.

Тя, Надя Чернева, в качеството си на организационен секретар на дружеството, беше в центъра на дейността му: организирахме екскурзии, събори на Тракийската чешма, посещения на Петрова нива (веднъж отидохме с 23 автобуса!!), до Маджарово, на устието на р. Камчия и мн. др. Самата тя взе авторско участие в списването на сборника „Корени от Тракия”. Включи се и при събирането и подреждането на снимките, поместени в албума на дружеството.

Затова избирането й за председател на Клуба на ветераните бе напълно заслужено и посрещнато с одобрение от тях. Всяка година, в навечерието на Коледните празници и на Нова година, Надя - с помощта на съпруга си Атанас Чернев, а понякога със съдействието на Славка Иванова, посещава домовете на изявени в миналото ветерани, за да засвидетелствува внимание към тях чрез поднасянето на продукти, предоставяни от Управителния съвет на дружеството. Заедно с Дамския клуб организират седенки, здравни беседи, посещение на Златното съкровище, на Евксиноград, участие в Пътуващите семинари, при честване на юбиляри и др.

Най-новата проява беше посещението на Планетариума в туристическия комплекс „Камчия”, което Надя договори с управителя му Красимир Стоянов. Едно малко невнимание, проявено към желанието й да включи на нейно място съпруга си до Маджарово, както и други мъже - ветерани при посещението на Планетариума, й отне радостта, че е направила нещо полезно за ветераните и за дружеството.

Противоборството, което се шири в страната ни и то в най-висшите ешалони на властта, дава отражение и във взаимоотношенията между отделните колективи, между клубовете, между членовете. Нека загърбим тези разрушителни явления и да работим за просперитета на дружеството ни, на града и на страната. Нека да не продължаваме традицията, която Христо Ботев възпя в стиха си:

Свестните у нас смятат за луди.
Глупецът вредом всеки почита.
Богат е, казват, па го не питат….

Или: „Скарали се кой да води/ бащината си дружина…”

Нека продължим борбата за добруването на хората, за свободата на Тракия, защото войводата Георги Кондолов изрече клетвата си: „Проклети да бъдете, ако не продължите борбата!”