Златимир Коларов

„Сол, со-о-л, до, до-о, си, си-и, ла, ла-а, сол, сол, фа, фа-а, ми, ла-а, сол, со-о-л, фа, фа-а, фа, ми, ре, ла-а-а, со-о-л…”
И пак:
„Сол, со-о-л, до, до-о, си, си-и, ла, ла-а, сол, сол, фа, фа-а, ми, ла-а, сол, со-о-л, фа, фа-а, фа, ми, ре, ла-а-а, со-о-л…”
И пак…
В каскетчето тупна жълта стотинка. Гошко кимна за благодарност и още по-енерично натисна клавишите на акодреона:
„…фа, ми, ре, ла-а-а, сол…”
Преди шептеше нотите, после си ги пееше наум, накрая пръстите му сами намираха клавишите, докато той си мислеше разни неща. Като например: Това куче защо е седнало срещу него и се облизва? Още е рано за обяд. Когато слънцето се вдигне над короната на дървото, под което Гошко свири и курортистите тръгнат от плажа да обядват, тогава Гошко ще си купи кифла или хамбургер от близката лавка - зависи колко стотинки ще изкара до тогава. И тогава чак може да отчупи една хапка от хамбургера или от кифлата и да ги хвърли на кучето. Сега е още рано - слънцето не е стигнало до короната на дървото… - огледа се Гошко и примижа срещу светлината.
И други неща си мисли Гошко, различни, всякакви, докато свири… Защо тате го няма? Мама каза, че е заминал в командировка в чужбина да спечели малко парички да си купят къща със стая и за Гошко, а не под наем, както досега, но леля Тина, дето живее през няколо къщи от тяхната, но не под наем, а изобщо, каза, че в чужбина татко му намерил някаква друга жена - парясница и отишъл да живее при нея, каза тя. Не знае какво означава „парясница” Гошко, не знае и на кой да вярва, на мама или на леля Тина. На мама, разбира се, защото много му се иска на Гошко един ден тате да се върне от командирова в чужбина и да му донесе един подарък - един голям камион, ТИР, като този на Васко, сина на леля Тина, с фарове и платнище. Той, Гошко, ако свири по-дълго може пък и да си събере пари за един голям камион, ТИР, като този на Васко, сина на леля Тина, с фарове и платнище и да не чака тате да се върне от командировка от чужбина и да му донесе подарък…
Такива и други неща си мисли Гошко, докато свири под сянката на дървото в края на алеята пред плажа:
„Сол, со-о-л, до, до-о, си, си-и, ла, ла-а, сол, сол, фа, фа-а…”
- О, Санта Лучия, бра-а-во, бамбино, бра-а-во! - усмихна се широко и се надвеси над Гошко едър зачервен мъж с потник и къси панталони. - Брависимо! - потупа го той по бузата и пусна едно левче в каскетчето в краката на Гошко.
Гошко кимна с глава за благодарност и още по-силно натисна клавишите:
„…фа, ми, ре, ла-а-а, сол, со-о-л…”
И продължи да си мисли Гошко. Трудно ще го излъжат те Гошко, защото много е печен Гошко, много неща знае той… - поклати глава Гошко и продължи да свири:
„…фа, фа-а…”
Като се умори Гошко може да седне да си почине на пейката, но за малко. Трябва да свири защото тате е в командировка в чужбина, а мама е болна и не може да работи, не може да печели парички и да купува разни неща за ядене, за обличане, за… - замисли се Гошко за какви други неща са нужни стотинките, не се сети, и продължи да свири без да мисли:
„…ми, ре, ла-а-а, сол…”
На тази пейка може да седне Гошко и да си почине, но не и на съседната. Там свири Петя, по-нататък Галя. Всеки си има пейка, до която свири и на която може да седне да почине като се умори. Не са като циганчето Яшо, което проси по цялата алея и си няма пейка, защото баткото го гони далече от Петя, Галя и Гошко. Едно обаче никой не трябва да прави - да сяда на чуждата пейка, дори и Петя или Галя да ги няма. Така каза баткото, дето мама го помоли да пази Гошко, докато той свири. Той ще пази Гошко, а вечерта мама ще му даде стотинки от каскетчето на Гошко, баткото ще си тръгне, а те двамата с мама ще се приберат пеша вкъщи. И тогава Гошко може да си поиграе със старите кубчета и счупения автомобил и да си ляга рано, че на другия ден ще трябва пак да дойде с мама на алеята и да свири до осем часа. Защото, каза баткото на мама, курортистите излизат да се разхождат по алеята между шест и осем часа, а след осем отиват да вечерят. Каквото изкара друго през деня все е берекет! - засмя се баткото и потупа Гошко по врата…

- Колко е часа, господине? - попита Гошко.
- Четири и половина - отговори мъжът и отмина.
- Благодаря - кимна след него Гошко.
В осем часа ще дойде мама да го вземе, ако не закъснее. Рядко закъснява мама, тогава Гошко чака на пейката с акордеона до него, гледа мигащите реклами на отсрещния ресторант и се озърта в разноцветния искрящ сумрак. И го хваща малко страх Гошко, защото баткото го няма, няма ги Петя и Галя, но много е печен Гошко, притиска акордеона да себе си, стиска зъби и продължава да чака - знае, че рано или късно мама ще дойде и ще го вземе, защото мама винаги го взема и никога не го оставя сам през нощта, като циганчето Яшо, дето някога спи през нощта по пейките, а сутринта баткото го гони далече от техните пейки. До осем часа остават… - замисли се Гошко и спря да свири, не му се щеше да мисли, че мама ще закъснее днес и започна да брои и смята. Можеше да смята той, на пръсти, и започна - осем без един пръст, без два пръста, без три пръста, без четири пръста, преброи останалите - бяха четири, и още по-дълбоко се замисли - как да я сметне тази половинка? Винаги му беше трудно с половинките - ако сметне осем без четири, остават му четири часа докато мама дойде да го вземе, ако сметне осем без пет му остават три часа - раздвижи пръстите си Гошко… После тръсна глава Гошко и продължи да свири - след малко ще попита друг чичко, после друг, докато стане пет часа и тогава ще знае Гошко, че докато мама дойде да го вземе ще остават още три часа.

И продължи да свири Гошко:
„Сол, со-о-л, до, до-о, си, си-и…”

През три преки млада жена с грим по клепачите и сенки под очите се разхождаше между хотелите. Гледаше слънцето, което потъваше зад хоризонта и се ослушваше - тихо и на пресекулки откъм морето звучеше ръждив звук на акордеон: „…ла, ла-а, сол, сол, фа, фа-а…”
- Буона ноте, сеньора…
Жената се сепна. Едър мъж с потник и къси панталони стоеше срещу нея. Между пръстите му прозираше ръбчето на двайсетлевова банкнота.
Жената се поколеба, мъжът се усмихна и раздвижи пръсти, тя го хвана под ръка и двамата се сляха с почиващите, тръгнали към ресторантите. Откъм морето все по-тихо звучеше ръждивият звук на акордеона:
„…до, до-о, си, си-и…”
Залезът очертаваше по тротоара бледите сенки на изкуствените палми.