Петър Анастасов

Ако за човека телепортацията във времето и пространството е все още невъзможна работа, за поезията това е детска игра. За мене момичето, на което посещавам тези редове, в момента се намира на две места едновременно: в редакцията на вестник „Комсомолска искра” през 1970 година и тук, в тази зала, днес, на 11 декември 2013 година. В известен смисъл двамата със Стефка Тотева идваме от едно и също място, вървим през годините в една и съща посока и служим на една съща кауза. Някъде в началото на седемдесетте години аз и моят непрежалим приятел Николай Заяков единодушно си позволявахме да пророкуваме, че Стефка Тотева и Малина Томова са бъдещето не само на пловдивската женска поезия, но и на пловдивската поезия въобще. В своята рецензия за първата книга на Стефка „Между душа и тяло” през 2002 година Николай написа: „Признавам, че винаги съм я смятал за най-добрата поетеса, която живее в Пловдив, но през всичките тези години други имена и други слави кънтяха, а нейното - ни се чу, ни се видя. Знаеха го малцина. А онези, които можеха да издадат книгите й, не го направиха…” Николай не прощаваше никому. В това число и на мене. Беше прав. Но това е друг разговор. Някои поети издават първите си книги по-късно от своите връстници. Ако измерваме стойността на едно поетично явление с броя на издадените стихосбирки, това би могло да бъде недостатък. Но ако приемем този факт като проява на върховна самовзискателност, като стремеж към излитане, а не към регистрация в списъка на чакащите, това е проява на талант, който се отнася към поезията като към ритуал.
Казах ритуал, и бързам да уточня смисъла на това понятие в конкретния случай. Трите досегашни книги на Стефка Тотева и може би в най-голяма степен ЧЕРНА ТРЕВА, книгата, която представяме днес, доказват ритуалното отношение на авторката към тайнството на думите, към тяхна магическа дарба да бъдат душа и материя едновременно, до фиксират движението на времето във върховия трепет на неговото вълнение. В крайна сметка бих нарекъл поезията на Стефка Тотева ловец на мигове. Тази поезия не разказва притчи, не рисува портрети, или изгреви, или залези. Тази поезия улавя мигове. Събужда сетива. Отваря очи за невидимото. Предизвиква усмивка. Господи, колко сив щеше да бъде нашия свят ако не беше случайната радостна или скептична, бодра или уморена, просветнала в градския хаос усмивка. А тази ежедневна усмивка не е ли ритуал на опрощението? Николай отъждествяваше стихотворенията на Стефка Тотева с късчета жива плът. И откриваше ключа към нейната магия: „Тя може да докосне платното и това е достатъчно да видим картината. Тя е проумяла, че именно нещата от живота са нещата от поезията.” В тези думи на Николай има провидчество. Повече от двайсет години по-късно те важат в пълна сила за ЧЕРНА ТРЕВА - една книга, която запълва пространства и наднича отвъд. Винаги съм се отнасял към поезията не като към текст, а като към същество. Бих допълнил. Стиховете на Стефка Тотева докосват нещо в дълбоко в нас, нещо, което не сме и подозирали, че притежаваме и това по-някакъв странен начин ни прави по-добри. Мисля, че Николай ще се съгласи.