Георги Н. Николов

Преди няколко дни в Пловдив, пред липсващо Вавилонско стълпотворение, бе акуширан инициативен комитет за учредяване на партия ПОМАК (Патриотично обединение за многообразие, автентичност и култура). Тя, както става ясно от изказвания на влъхвите й, ще обедини в редиците си 6,5 млн. помаци, уж пръснати в българските все още Родопи, в Европа и по света. И ще поправи въпиющата несправедливост към тези хора по отношение на етнос, историческа достоверност, майчин език и битност, загърбвани и мачкани от нашата държава. Ще има и структура за сигурност и охрана, каквито ДАНС и другите официални институции не можели да гарантират. Крайната цел на партията е влизането във властта и взимането й, за да текат у нас ислямски реки от фесове, мляко и мед. При това от абревиатурата, както е видно, никак не личи тя да е етническа, подкокоросвана и финансирана отвън. Ще ни се да е далеч и от изказването на Ердоган, че “Тракия е и Солун, и Ксанти, и Кърджали в България, Вардар, Скопие, Призрен в Косово, Сараево. Тракия е нашата жива история в Европа. Тя е нашият представител в този географски регион”. Както сме убедени, че бежанските вълни са чиста случайност, която ще се повтори във времето и потрети. А отдаването на бивши джамии на мюфтийствата е дребна корекция в собствеността на тези имоти, разбираща се от само себе си. Над всички тези събития, като волна птичка, се рее идеята за ислямизация на България, кацайки за отмора в Пазарджишкото гето, а и само там ли? В момента държавата ни е обект на активно мероприятие за системна ислямизация и географско разделение на зони на влияние - отново в смисъла на тази идея. На необявени официално анклави, преливащи един в друг на религиозен принцип. За това спомагат обезлюдените и обезлюдяващите се райони от липсата на поминък и каквато и да е перспектива. От все по-нарастващата емиграция, от една страна и от друга - от високата смъртност, която по никакъв начин не може да бъде овладяна. Някъде по средата е смачканото, средностатистическо българско население. Укорявано, че се поддава на ксенофобия и нежелание да се смесва с етническите тълпи, дошли неканени у нас, но с претенции за удобства, работа и привилегии. За трайно оставане в България, а защо не и с вливане в местните етнически политически и „културни” формации? Религията е обща, манталитетът - също. Услужливото пък братско рамо ще подкрепи и уседналостта им, и предаността към Аллах, и погнусата от българските „кявури”, кланящи се на чужд бог и гледащи към Европа. Така де - пет века балкански рахатлък трудно се забравя. Защо сега да не бъде възроден в предизборните речи на някои наши приятели в комшийска Турция? А дали и само там?

Никога България не е била толкова слаба икономически, военно и във външно-политически аспект. Подобно безобразие е плод на сервилната безкритичност, с която се приемаха, приемат се и сега като локум на клечка директивите на ЕС. От тях страната ни реално не печели нищо. Не се доближава и сантиметър до влизане в Шенген, нито дори до някакво цивилизоване на социалната картина у нас. Тя се превърна в това, за което бе орисана още с приемането си - да бъде заден, смрадлив двор на Стария континент, който не желае повече ислямски  и всякакъв още десен „страдалци”. Обезлюдяването на територии у нас е добре дошло за разселването им тихомълком, ала упорито и целенасочено. При това не ще е еднократно и ще обхване както земеделските райони, така и големите ни градове, при това - с разбираемо предимство. Как ще се препитават трайните ни гости, е въпрос без ясен отговор, или може би известен само на земляческите им дружества. Превърнали се, както е видно, в броеница от пети колони за нахлуващите им сънародници. Защото в България няма поминък. Няма икономика, няма стопанско развитие, нито чуждестранни инвестиции. Казвали сме го неведнъж, повтаряме го и сега. Но пък кой ли пита? Внимателното вглеждане в политическия живот показва, че за него няма бъдеще време, а само настояще. Лекьосано с безкрайни протести с начало, но без край и с искания, прилични повече на бълнуване: оставка сега, на мига! Нова конституция! Нови лица! Край на статуквото, искаме ново (?) статукво… Никой не говори, че страната е на ръба на икономическите си и социални възможности. Че банкрутът й е очаквано следствие от 24-годишен мъчителен преход без ясен финал. Че всякакви резерви са изчерпани, а поредният външен заем е крачка към държавния гроб. Защото заемът трябва да се връща - как, по какъв начин - неизвестно. В този омагьосан кръг потребностите на отделния човечец са повече от досадни. Той иска работа и прилична пенсия, хуманно, а не летално здравеопазване и добри перспективи за децата си. Иска, но няма да дочака. Смъртността у нас е сред най-високите, първи след Гърция сме по корупция и последни по всичко, което може да се нарече „достоен живот”. България изтича зад граница и това е добре дошло за лицемерните й приятели. Поставящи съвсем открито териториални искания с верска украса и откровена непримиримост към установения начин на живот. Тогава за какво бъдеще говорим? За бавна агония на държавата в битността й на бъдеща колония без граници, самостоятелно мислещи правителства и вътрешни резерви да устоява на всякакви попълзновения и претенции. И служим за пример на други държави какво е да влезеш в ЕС урбулешката, само и само да си там, на каквато и да е цена. Днес Украйна се бунтува и иска да е част от Съюза. Тя впрочем бленува за собственото си харакири. Защото хората по площадите не знаят какво е да се закриват отведнъж цели структуроопределящи производствени отрасли. Какво е лавинообразно растяща безработицата, липса на социални перспективи и разбира се - отново емиграционни процеси. Старите хора у нас, доколкото ги има все още, твърдят, че всяко разкаяние идва късно. Напълно са прави с нашето членство в ЕС. Видно е, че той не е съюз на доброволното обединение, а хитра доминанта от една-две държави над всички останали. В този дух се спускат и към нас директивите им, и ужким - парите, с които да се оправяме и живеем по-добре. Да приемаме неканени гости. Да продаваме земята си на чужденци. Да нямаме селско стопанство, защото те имат и трябва някъде да дяват продукцията си. Защото имат икономика, която трябва да владее и нашите пазари. Всичко това е вече факт. Земята на Ботев и Левски вече не е наша земя, а само наш спомен. Но, всяко зло за добро. Ще възродим стари занаяти - бозаджийството, лъскането на обувки на чуждите нам господари, измекярството, а жените ни ще се разхождат край магистралите. Все ще свържем двата края. Целували сме праха под чужди господари, правим го и днес. Странно е, че все още имаме национален флаг, герб и химн. Нищо, те не пречат. Ако пречат, ще ги махнем, щом някой нахакан близък приятел го поиска. Мене друго ме интересува: „Как беше на арабски „ако няма прокопсия, плюл съм в тази орисия?” Или пък въобще на ислямски - „А бе, карай да върви…?”